Виждам те

– 39 –

Кръвта е навсякъде. Тя струи неудържимо от врата на Мелиса, покрива бюрото ѝ, а ризата ѝ става пурпурна. Пръстите на дясната ѝ ръка се разтварят и ножът, който държи, пада на пода.

Започвам да се треса цялата. Поглеждам надолу и осъзнавам, че също съм потънала в кръв. Продължавам да стискам ножа в ръка, но адреналинът, който чувствах, когато я намушках, намалява и ме оставя замаяна и дезориентирана. Ако в този момент Мелиса тръгне срещу мен, мисля си, няма да мога да я спра. Нищо не ми е останало. Със свободната си ръка се опитвам да махна тиксото от краката си и в стремежа си да се отдалеча от Мелиса, бутам стола назад.

Няма от какво да се тревожа. Двете ѝ ръце са стиснали врата ѝ в напразен опит да спрат струята кръв, която блика измежду пръстите ѝ и покрива ръцете ѝ. Тя отваря уста, но от нея не излиза нищо, освен някакъв дрезгав бълбукащ звук, от който устните ѝ се покриват с червена пяна. Тя се изправя, но краката ѝ отказват да я слушат, поклаща се, сякаш е пияна.

Покривам лице с ръце, като прекалено късно се сещам, че са покрити с кръв, която размазвам по бузите си. Тя създава изкуствени сенки за периферното ми зрение и изпълва ноздрите ми с мирис на метал, който кара стомаха ми да се свие.

Не изричам нищо. Какво мога да кажа?

Съжалявам?

Не съжалявам. Изпълнена съм с омраза.

С толкова омраза, че да намушкам жената, която смятах за своя приятелка. С толкова омраза, че да я наблюдавам как се бори за глътка въздух и да не ми пука от това. С толкова омраза, че да стоя безучастно, докато устните ѝ посиняват и пулсиращата кръв постепенно се превръща в едва забележима струйка. Течността, която допреди миг е бликала на тридесетина сантиметра от нея, сега тече едва, изгубила е силата си. Кожата ѝ е сива, а очите ѝ са единственото живо нещо в тази умираща черупка. Търся угризение или гняв у себе си, но не намирам. Вече е мъртва.

Мелиса пада, но не на колене. Не залита, нито се хваща за бюрото, както се случва по филмите, не се опитва да посегне към мен и да ме сграбчи, за да ме повлече със себе си. Пада като дърво назад върху пода, като първо си удря главата, и аз глуповато се тревожа, че може да се нарани.

Остава неподвижна – ръцете ѝ се разперени настрани, а очите ѝ са широко отворени, изглеждат изпъкнали върху бледото ѝ лице.

Аз я убих.

Чак сега изпитвам съжаление. Не заради престъплението, което съм извършила, или заради онова, което съм видяла – жена, която се дави в собствената си кръв. Съжалявам, защото няма да бъде изправена пред съда за престъпленията, които е извършила. Дори в смъртта си, тя пак спечели.

Свивам се на пода, чувствам се пресушена, все едно и моята кръв е напуснала тялото ми. Ключът за вратата е в джоба на Мелиса, но не искам да я докосвам. Макар у нея да не са останали никакви признаци на живот – гърдите ѝ не се повдигат, не се чуват смъртни хрипове като от въздух, напускащ дробовете ѝ, – очаквам да ме изненада, внезапно да се изправи и да ме сграбчи за китките с окървавените си ръце. Просната е между мен и бюрото. Сядам и изчаквам тялото ми да спре да се тресе. След малко ще се наложи да мина покрай нея, за да се обадя на 999 и да съобщя какво съм сторила.

Кейти. Трябва да им кажа за Кейти. Трябва да отидат на Лестър Скуеър, трябва да разбера дали е жива – тя също трябва да знае, че съм добре, че не съм я предала... Ставам прекалено бързо и краката ми се хлъзгат по мазната кръв, която като че ли е покрила целия под. Червена ивица е разполовила компютърния екран, на който все още виждам затворената врата на склада.

Възстановявам равновесието си и чувам сирени в далечината. Изчаквам да затихнат, но вместо това те се усилват, стават по-настоятелни, докато ушите не ме заболяват от тях. Чувам викове и трясък, който проехтява в цялата къща.

– Полиция! Останете на място!

Застивам. Не мога да се движа, дори да искам.

От коридора се чува нов трясък, последван от силен удар, който отнася кухненската врата и тя се удря в стената зад нея.

– Ръцете във въздуха! – провиква се един от полицаите. Мисля си колко нелепо е да очакват Мелиса да се подчини, след като вече е мъртва, когато осъзнавам, че говорят на мен. Бавно вдигам ръце. Те са целите в кръв, дрехите ми също.

Полицаите носят черни униформи и шлемове с визьори, на които с бели букви пише ПОЛИЦИЯ. Първо влизат само двама, но те бързо са последвани от още двама, които се отзовават на командата: Подкрепление!

Първата двойка ме приближава и спира на няколко крачки от мен. Втората обхожда бързо помещението. Крещят си инструкции един на друг. Чувам други полицаи да претърсват останалата част от къщата. Звукът от бягащи мъже е допълван от периодични викове Чисто! , които достигат до нас в кухнята.

– Лекар! – изкрещява някой. Двама нови полицаи влизат и се насочват към падналата на пода Мелиса. Единият от тях притиска ръце към раната на врата ѝ. Не разбирам защо се опитват да спасят живота ѝ. Не знаят ли? Не знаят ли какво е сторила? Така или иначе опитите им са напразни, животът отдавна е напуснал тялото ѝ.

– Зоуи Уокър? – пита единият от двамата полицаи пред мен, но заради шлемовете им не мога да преценя кой точно. Поглеждам единия, а после и другия. Стоят на около два метра от мен – на десет и два часа. Те са огледални отражения един на друг – крак, изнесен леко напред, вдигнати ръце и отворени длани: не изглеждат застрашително, но са готови за действие. Лекарите са коленичили до Мелиса. Сложили са пластмасова фуния в устата ѝ и единият от тях вкарва отмерени дози въздух в нея.

– Да – отвръщам най-накрая.

– Хвърлете оръжието.

Разбрали са цялата ситуация грешно. Мелиса е тази с ножа, Мелиса притискаше острието му във врата ми, докато не ме поряза. Правя крачка напред.

– Хвърлете оръжието! – повтаря полицаят, този път по-силно. Следвам погледа му към дясната си ръка, където проблясва кърваво сребристо острие. Пръстите ми се отварят от само себе си, сякаш току-що са осъзнали, че стискат нещо, и ножът пада на пода. Единият от полицаите го изритва надалеч от мен, след което вдига визьора на шлема си. Изглежда не по-стар от децата ми.

Успявам да проговоря.

– Дъщеря ми е в опасност. Трябва да стигна до Лестър Скуеър – ще ме закарате ли? – Зъбите ми тракат и без да искам, си прехапвам езика. Още кръв – този път моята. Полицаят поглежда колегата си, който също вдига визьора си. Той е доста по-стар, с добре поддържана сива брада под светли очи, чиито краища се сбръчкват, когато се опитва да ме успокои:

– Кейти е добре. Беше пресрещната от един от нашите хора.

Вече цялото ми тяло се тресе неудържимо.

– Всеки момент ще дойде линейка – ще Ви заведат в болницата и ще Ви прегледат, става ли? – Обръща се към младия си колега. – Шок – обяснява той, но не това изпитвам, а облекчение. Поглеждам зад полицаите. Единият от лекарите стои на колене до Мелиса, но не я докосва, записва си нещо.

– Мъртва ли е? – Не искам да напускам това място, преди да се уверя, че е. Лекарят вдига поглед.

– Да.

– Благодаря на бога.