Виждам те

– 32 –

Нямаме време да направим нищо друго, освен да стоим и да чакаме Саймън да се качи горе.

Посягам към ръката на Кейти и тя хваща моята. Стискаме се окуражаващо. Това е нещо, което правехме, когато беше малка и я водех на училище. Аз я стисках веднъж и тя ми отвръщаше, после тя ме стискаше два пъти и аз ѝ отвръщах. Морзова азбука за майки и деца.

– Три пъти означава обичам те – каза ми веднъж Кейти.

Стискам я три пъти сега, без да знам дали помни, и слушам стъпките по дървените стъпала. Дъщеря ми мигновено връща отговор на съобщението ми и усещам как горещи сълзи напират в очите ми.

Стълбището се състои от тринадесет стъпала.

Броя всяка стъпка. Единадесет, десет, девет.

Ръката ми е потна в ръката на Кейти, сърцето ми бие толкова силно, че не мога да разгранича ударите му. Дъщеря ми стиска пръстите ми толкова силно, че ме заболява, но не ми пука – аз също стискам нейните.

Пет, четири, три...

– Използвах ключа си, надявам се да нямаш нищо против.

– Мелиса!

– Боже мой, едва не ни причини инфаркт. – Облекчението кара мен и Кейти да се засмеем истерично.

Мелиса ни поглежда странно.

– Какво правите тук? Обадих се в службата ти, но шефът ти ми каза, че си болна – наминах, за да видя дали си добре, и се притесних, когато не ми отвори.

– Не сме те чули. Ние... – Кейти млъква и ме поглежда, не е сигурна колко от случилото се да сподели.

– Търсихме доказателства – обяснявам на Мелиса. Изведнъж съм се опомнила и потъвам в стола до бюрото на Саймън. – Звучи налудничаво, но явно Саймън е човекът, качил в интернет всички тези маршрути... той е качил и моя маршрут.

– Саймън? – Виждам отказа ѝ да повярва и объркването на лицето на Мелиса, емоции, които са изписани и на моето собствено. – Сигурна ли си?

Обяснявам ѝ за касовата бележка от "Еспрес О-о!" и имейла от полицай Кели Суифт.

– Саймън изгуби работата си през август – точно преди да започнат обявите. Лъгал ме е за всичко.

– Какво, по дяволите, правиш още тук? Къде е той в момента?

– Има интервю в Олимпия. Не знам по кое време – мисля, че каза в ранния следобед.

Мелиса поглежда часовника си.

– Може да се прибере всеки момент. Елате у нас, ще се обадим на полицията оттам. Мислила ли си, че е възможно? Искам да кажа... Господи, Саймън? – Усещам как сърцето ми отново заплашва да изскочи от гърдите ми, усещам го как се блъска в ребрата ми, как тупти в ушите ми. Изведнъж съм убедена, че няма да успеем да се измъкнем, че Саймън ще се прибере, докато всички сме на тавана. Какво ли ще направи, след като разбере, че е разкрит? Мисля си за Таня Бекет и Лора Кийн, злочестите жертви на извратената му онлайн империя. Какъв би бил проблемът да добави още три жени към общата бройка? Изправям се и стискам Кейти за ръката.

– Мелиса е права, трябва да се махнем оттук.

– Къде е Джъстин? – Страхът надвисва над мен и аз искам семейството ми да е заедно, трябва да знам, че и двете ми деца са в безопасност. Нямам представа какво ще стори Саймън, когато разбере, че сме научили.

– Спокойно, той е в ресторанта – отвръща Мелиса. – Тъкмо оттам идвам.

Облекчението ми е моментно.

– Не може да остане там – Саймън ще знае къде да го намери. Някой трябва да го замести.

Мелиса веднага влиза в ролята си на бизнесдама. Напомня ми на лекар, изправен пред голямо бедствие, който лекува пациентите си и им предлага утешителни думи.

– Ще му се обадя и ще му кажа да затвори.

– Сигурна ли си? Може...

Мелиса обгръща лицето ми с длани. Доближава се до мен и ме кара да се съсредоточа върху онова, което ми казва.

– Трябва да се махнем оттук, Зоуи, разбираш ли? Не знаем с колко време разполагаме.

Трите слизаме шумно по стълбите и не спираме, докато не стигаме приземния етаж. В коридора аз и дъщеря ми взимаме палтата, които сме хвърлили през парапета. Оглеждам се за чантата си, но Мелиса ме спира.

– Няма време. Ще се върна за нея, когато двете с Кейти сте в безопасност у нас.

Затръшваме предната врата и хукваме по пътеката, без да се бавим да я заключим. Минаваме през градинската врата на къщата на Мелиса. Тя отключва и ни приканва да отидем в кухнята.

– Трябва да се заключим – предлага Кейти. Поглежда Мелиса и мен, страхът е изписан върху лицето ѝ. Долната ѝ устна трепери.

– Саймън няма да се опита да влезе тук, мила, дори не знае къде сме.

– Когато види, че ни няма у дома, ще ни потърси тук. Заключи вратата, моля те! – Дъщеря ми е на път да се разплаче.

– Мисля, че е права – съгласява се Мелиса. Заключва два пъти предната врата и въпреки това, което съм казала на Кейти, се чувствам по-спокойна, след като чувам прищракването на ключалката.

– Няма ли да заключиш и задната врата? – пита Кейти. Цялата се тресе, а мен ме изпълва гняв. Как смее Саймън да причинява това на дъщеря ми?

– Винаги е заключена. Нийл е параноичен, що се отнася до крадци – дори не иска да държим ключа на място, което може да се види от градината. – Мелиса прегръща Кейти. – Обещавам ти, миличка, вече си в безопасност. Нийл е в командировка тази седмица, така че можете да останете колкото искате. Защо не сложите чайника, а аз ще се обадя на полицай Суифт, за да ѝ кажа за касовата бележка, която сте намерили. Имаш ли номера ѝ?

Вадя телефона от джоба си и го отключвам. Започвам да търся през номерата в него, докато не намирам този на Кели Суифт. Подавам апарата на Мелиса. Тя го поглежда.

– Горе обхватът ми ще е по-добър. Дай ми две минути. Направи ми услуга и ми приготви едно кафе, става ли? Капсулите са до машината.

Включвам кафемашината. Тя представлява модерно лъскаво чудо, което пени прясно мляко, приготвя капучино и само бог знае какво друго. Кейти прекосява кухнята. Поглежда през плъзгащите се врати към градината и опитва дръжката.

– Заключено ли е?

– Да. Изплашена съм, мамо.

Опитвам се да говоря спокойно, за да прикрия притеснението си.

– Няма да ни намери тук, мила. Полицай Суифт ще дойде и ще ни помогне, ще доведе полицаи, които ще арестуват Саймън. Не може да ни нарани.

Стоя пред кафемашината и поставям длани върху плота, мраморът под тях е студен и гладък. Сега, след като сме се измъкнали от къщата и се намираме в безопасност тук, страхът ми преминава в гняв и аз едва успявам да го скрия от Кейти, която вече се намира на ръба на истерията. Мисля си за лъжите, с които Саймън ме заливаше през месеците, в които си мислех, че работи; за уверенията му, когато донесох "Газет" преди седмици, че не аз съм на снимката в обявата. Как е възможно да съм била толкова глупава?

Мисля си за дълговете, които Саймън твърди, че е натрупал. Уебсайтът вероятно му носи много повече, отколкото някога е изкарвал в "Телеграф". Не се изненадвам, че не си е потърсил друга работа – защо да си губи времето? Онази позиция, за която е на интервю днес – съмнявам се дали въобще съществува. Представям си го как стои в някое кафене – не се приготвя за интервюто, а преглежда снимки на жени на телефона си и взима информация за маршрутите им от тетрадката си.

Кейти е неспокойна, крачи между прозореца и дългата бяла маса на Мелиса и взима разни красиви предмети от висящите рафтове.

– Внимавай с тях – предупреждавам я, – вероятно струват цяло състояние.

Чувам гласа на Мелиса да се носи отгоре, докато разговаря с полицай Суифт. Чувам я да пита: В опасност ли са? , и се закашлям звучно, защото не искам Кейти да се разтревожи още повече. Тя е оставила вазата, взела е едно стъклено преспапие и прокарва палец по гладката му повърхност.

– Моля те, мила, изнервяш ме.

Дъщеря ми оставя предмета и отива в далечната част на кухнята, където се намира бюрото на Мелиса.

Зелената лампичка на кафемашината светва, за да ми подскаже, че водата се е стоплила. Натискам старт и изчаквам черната течност да напълни чашата. Ароматът е силен, почти завладяващ. Обикновено не пия кафе, но днес мисля, че имам нужда от едно. Изваждам втора капсула.

– Искаш ли кафе? – питам Кейти. Тя не ми отговаря. Обръщам се и я виждам, че гледа нещо на бюрото. – Мила, моля те, спри да се ровиш в нещата на Мелиса. – Чудя се колко ли време ще отнеме на полицията да пристигне и дали ще пуснат Саймън за издирване, или просто ще го изчакат да се прибере у дома.

– Мамо, трябва да видиш това.

– Какво има? – Чувам стъпките на Мелиса и оставям кафето ѝ на плота зад мен. Сипвам малко захар в моето, отпивам от него и изгарям езика си.

– Мамо! – Кейти е настоятелна. Отивам до бюрото, за да видя какво я тревожи. Там има карта на метрото – онази, която видях, когато взех документите на Мелиса. Кейти я е разгърнала и сега е покрила цялата повърхност на бюрото с нея. Добре познатите цветове и линии са отбелязани с мрежа от стрелки и надраскани бележки.

Опулвам се насреща ѝ. Кейти плаче, но аз не правя нищо, за да я успокоя. Търся маршрут, който познавам до болка – този на Таня Бекет.

Северна линия до Хайгейт, после автобус 43 до Кранли Гардънс.

Маршрутът е подчертан с жълт маркер и в края му има ръчно написана бележка.