Виждам те

– 26 –

Полицай Суифт ми се обажда в понеделник вечерта.

– Арестувахме мъжа, с когото си говорила в Уайтчапъл.

– Люк Фридленд?

– Истинското му име е Люк Харис. – Мълчи достатъчно дълго, за да се запитам защо ме е излъгал. Отговорът не закъснява: – Призна си, че те е блъснал. Арестувахме го за опит за убийство.

Благодарна съм, че съм седнала, защото кръвта напуска главата ми. Взимам дистанционното и спирам звука на телевизора. Джъстин се обръща към мен, но недоволството, изписано на лицето му, бързо-бързо изчезва, когато вижда физиономията ми. Поглежда Саймън и кима към мен.

– Опит за убийство? – съумявам да попитам. Очите на Джъстин се разширяват. Саймън се пресяга и докосва единствената част от тялото ми, до която успява да стигне – крака ми, който съм свила между двама ни. По телевизора дават деветгодишно дете с фрактура на бедрената кост по реалитито "24 часа в спешното".

– Не съм сигурна, че това обвинение ще издържи – обяснява полицай Суифт. – За да го осъдим, ще се наложи да докажем, че е имал намерение да те убие. – дъхът ми засяда в гърлото ми и жената от другата страна на линията бърза да довърши – .а той твърди, че е нямал такова.

– Вярваш ли му? – Опит за убийство. Опит за убийство. Постоянно си го повтарям наум. Ако се бях съгласила да пием по нещо, дали щеше да ме убие?

– Да, Зоуи. Не му е за първи път да използва тази техника, за да се сближава с някоя жена. Той... хм... мислел си е, че ако ти спаси живота, ще станеш по-благоразположена към него и ще се съгласиш да излезете.

Не мога да намеря думите, с които да изразя колко съм отвратена, че някой би мислил по този начин. Издърпвам крак под себе си, за да се отърва от допира на ръката на Саймън. Не искам да бъда докосвана точно сега. От никого.

– Какво ще се случи с него?

Полицай Суифт въздъхва.

– Не искам да го казвам, но вероятно нищо. Ще предадем досието му на следствието за разглеждане и ще го пуснат под гаранция с условието да не те доближава, но моето предположение е, че няма да му бъде повдигнато обвинение. – Полицайката млъква за миг. – Не бива да ти казвам това, но го арестувахме, за да го разтресем малко. Да видим дали ще можем да измъкнем информация, която да ни отведе до собственика на сайта.

– Успяхте ли?

Знам какъв ще е отговорът още преди да го получа.

– Не. Съжалявам.

След края на разговора задържам телефона притиснат до ухото си, защото искам да забавя обяснението за партньора и сина ми, че в ареста в Северен Лондон има мъж, който се опита да ме блъсне под влака.

Когато най-накрая им разказвам всичко, Джъстин реагира първи, а Саймън изглежда изумен и неспособен да осъзнае онова, което му казвам.

– Смятал е, че ще излезеш с него, ако те блъсне?

– Синдромът на Белия рицар, така го нарече полицай Суифт – промърморвам едва. Чувствам се вцепенена, все едно не съм аз в тялото си.

– Тормозят хлапета, които просто се мотаят по улиците, а в същотото време не могат да повдигнат обвинение на човек, който дори си е признал, че се е опитал да те убие? Прасета.

– Джъстин, моля те. Ръцете им са вързани.

– Така и трябва. За тръба на дъното на Темза.

Синът ми напуска стаята и след миг чувам тежките му стъпки по стълбите. Саймън продължава да изглежда замаян.

– Не си излизала с него, нали?

– Не! – Взимам ръката му. – Този мъж очевидно е луд.

– Може би ще се опита да го направи отново?

– Няма. Полицията няма да му позволи. – Изричам думите уверено, но в действителност не го вярвам. Как могат да го спрат? Дори да успеят в случая с Люк Фридленд – Харис, напомням си, – колко други мъже са свалили маршрута ми? Колко други мъже може да ме чакат на някой перон на метрото?

– Утре ще дойда с теб на работа.

– Трябва да си в Олимпия в девет и половина. – Саймън има интервю в търговско списание. Той е много по-квалифициран от изискванията в тази журналистическа работа за начинаещи, но въпреки всичко си е работа.

– Ще го отменя.

– Не можеш да го направиш! Ще се оправя. Ще ти звънна, като стигна в Уайтчапъл, преди да се кача на метрото и веднага след като сляза. Моля те, не отменяй интервюто.

Саймън не изглежда убеден и макар да се ненавиждам, че го правя, извивам ножа в раната още малко:

– Нуждаеш се от тази работа. Нуждаем се от парите.

На следващата сутрин вървим заедно към гарата. Хвърлям монета в калъфа за китара на Меган, след което плъзгам ръка в тази на Саймън. Настоява да ме качи на Овърграунд, преди да хване влака си за Клафам. Виждам го как се оглежда наоколо на перона.

– Какво търсиш?

– Тях – отвръща сериозно. – Мъжете. – Навсякъде около нас има мъже в черни костюми, приличат на разхвърляни блокчета домино. Никой не ме гледа и се питам дали защото Саймън е с мен. Разбира се, веднага след като ме оставя и се качвам сама във влака, забелязвам, че един от костюмарите стои срещу мен. Зяпа ме. Улавям погледа му и той го извръща встрани, но няколко секунди по-късно отново го е вперил в мен.

– Мога ли да Ви помогна? – питам на висок глас. Жената до мен се премества в мястото си и прибира полата си, за да не се докосва до тялото ми. Мъжът почервенява и поглежда в краката си. Две момичета в края на вагона се смеят една на друга. Превърнала съм се в една от онези луди жени във влаковете, които всеки се опитва да избягва. Мъжът слиза на следващата гара и въобще не ме поглежда.

Изключително трудно ми е да се съсредоточа на работа. Започвам да обновявам уебсайта на "Халоу и Рийд", но вписвам един и същ имот три пъти. В пет часа Греъм излиза от офиса си. Сяда на стола от другата страна на бюрото ми, където стоят клиентите, ако искат да им осигуря информация за някой обект. Мълчаливо ми подава разпечатка на част от данните, които съм вкарала тази сутрин.

Чета внимателно, но не откривам проблем.

– Обявени са за 900 лири за календарен месец?

– По дяволите, изтървала съм една нула. Съжалявам. – Заемам се със задачата да поправя сбърканото, но Греъм ме спира.

– Това не е единствената грешка, която си направила днес, Зоуи. Вчера беше също толкова зле.

– Този месец е доста труден за мен...

– Що се отнася до онази вечер в колата... сигурен съм, че не е необходимо да ти казвам, че реакцията ти беше крайно неоправдана, още повече и обидна.

Изчервявам се.

– Не разбрах правилно ситуацията, това е всичко. Събудих се, а беше тъмно и...

– Да не се връщаме отново на това. – Греъм изглежда също толкова засрамен, колкото се чувствам аз. – Виж, съжалявам, но не те искам тук, щом не можеш да се съсредоточиш върху работата.

Поглеждам го ужасена. Не може да ме уволни. Не и сега. Не и след уволнението на Саймън.

Той не иска да срещне погледа ми.

– Мисля, че трябва да излезеш в почивка за известно време.

– Нищо ми няма, честно, просто...

– В болнични, заради стреса – изрича шефът ми. Чудя се дали съм го чула правилно.

– Не ме уволняваш?

Греъм става от мястото.

– Трябва ли да го сторя?

– Не, просто... благодаря ти. Наистина оценявам жеста. – Леко се изчервява, но по никакъв друг начин не отразява благодарността ми. Това е един Греъм Халоу, когото не съм виждала досега, и съм убедена, че за него е също толкова странно, колкото и за мен. Не минава много време и бизнесът отново надделява над съчувствието му. Взима купчина касови бележки и фактури от офиса си и ги прибира в една чанта.

– Можеш да ги оправиш у вас. ДДС-то трябва да се начисли отделно. Обади ми се, ако нещо не ти е ясно.

Благодаря му отново. Прибирам си нещата, обличам си палтото, премятам дамската чанта през гърдите си и тръгвам към метростанцията. Чувствам се по-лека, като знам, че има едно нещо по-малко, за което да се тревожа.

Завивам наляво от Уолбрук Стрийт към Кенън Стрийт, когато усещам онова.

Гъделичкане по гръбнака ми, чувството, че някой ме наблюдава.

Обръщам се, но улицата е натоварена, има хора навсякъде около мен. Никой не се отличава. Стоя на кръстовището и потискам желанието си да погледна назад, макар че вратът ми изгаря от въображаеми погледи. Прекосяваме улицата като стадо овце, скупчени сме един в друг, и когато стигам до другата страна, не мога да се възпра и оглеждам групата в търсене на вълка.

Никой не ми обръща никакво внимание.

Въобразявам си чувството, също както тази сутрин с мъжа във влака. Също както си помислих, че онзи младеж с маратонките бяга след мен, когато в действителност едва ли ме беше забелязал. Уебсайтът ме е довел до ръба на нервите ми.

Трябва да се взема в ръце.

Изкачвам се бързо по първото стълбище, ръката ми едва докосва металния парапет, гледам да съм в крачка с костюмарите. Хората около мен приключват телефонните си разговори.

Тъкмо влизам в метростанцията.

Може да ми се изгуби обхватът след малко.

Ще ти се обадя след десет минути.

Изваждам мобилния си телефон и пиша съобщение на Саймън. Прибирам се към вкъщи. Добре съм. Качвам се по второто стълбище и се озовавам в търбуха на метростанцията. Тук звукът от стъпките се променя, отскача от бетонните повърхности. Сетивата ми са добре изострени, чувам отделните обувки, които ходят зад мен. Чифт подметки тракат по-силно и ме изпреварват. Тихи обувки, като балетни цвички. Старомодни мъжки обувки с метални протектори дрънчат по бетона. Мисля си, че човекът, който ги носи, е по-стар от мен и за да се разсея малко, си представям как изглежда. Ръчно ушит костюм, поръчкови обувки. Сива коса. Скъпи копчета за ръкавели. Не ме следи, просто се прибира у дома при жена си и кучето в техния апартамент в Котсуолд.

Гъделичкането по тила ми е настоятелно. Вадя картата си за влаковете, но при бариерите отстъпвам на една страна и заставам срещу стената до картата на метрото. Бариерите принуждават забързаната тълпа да забави крачка, на практика тъпчат на едно място, но продължават да движат крака, сякаш не могат да се спрат дори за миг. От време на време потокът се забавя от някого, който не знае правилата, който не държи билета си в ръка и претърсва джобовете или дамската си чанта. Следват звучни коментари от страна на другите пътници, докато билетът не бива намерен и колоната не продължи да се движи. Никой не ми обръща никакво внимание. Всичко е само в главата ти, казвам си отново и отново с надеждата, че тялото ми ще повярва на онова, което говори разумът ми.

– Съжалявам, бихте ли...?

Премествам се, за да може жена с малко дете да разгледа картата на метрото зад мен. Трябва да се прибера у дома. Чекирам картата си и минавам през бариерата. Вървя на автопилот към перона на линия Дистрикт. Запътвам се към края му, към мястото, на което ще се отворят вратите на вагон едно, след което се сещам за съвета на полицай Суифт: Промени местата, на които сядаш. Не прави онова, което винаги правиш. Рязко се обръщам на пети и се връщам по същия път. Периферното ми зрение забелязва как нещо бързо се раздвижва. Не нещо, а някой. Някой, който се крие? Някой, който не иска да бъде видян? Оглеждам внимателно лицата на хората около мен. Не разпознавам никого, но онзи, когото видях преди миг, ми се струва познат. Възможно ли е да е Люк Фридленд? Люк Харис, напомням си. Пуснат под гаранция и неспазващ условието да не ме доближава.

Дишането ми се учестява и аз започвам да издишам, за да го успокоя. Дори да е Люк Харис, какво може да направи в претъпкан с хора перон? Въпреки това отстъпвам с крачка назад от ръба на платформата, когато влакът приближава.

Във вагон пет има свободно място, но отказвам на поканата да го заема. Придвижвам се към задната му част, за да мога да наблюдавам цялата му дължина. Има още няколко празни места, но въпреки това повече от десетина души стоят прави като мен. Има един мъж, който е обърнат на другата страна. Носи палто и шапка, но заради хората пред мен не мога да го огледам добре. Нападната съм от същото странно усещане, че го познавам отнякъде, но то определено не е приятно. Изваждам ключовете за къщата си. Ключодържателят представлява буквата "Z", изработена от дърво. Джъстин ми го направи в училище. Стискам го здраво в юмрука си и натискам металния ключ, докато не се показва измежду пръстите ми, след което прибирам ръката си – с импровизирания бокс – в джоба.

Стигаме в Уайтчапъл и аз не се размотавам. Заставам до вратата и изчаквам влакът да спре, след което нетърпеливо започвам да натискам бутона за отваряне на вратите още преди да е светнал. Хуквам да бягам, сякаш има опасност да изтърва връзката си, и се шмугвам покрай хората, които не ми обръщат внимание, освен ако не ги избутам по-силно. Ослушвам се, за да чуя дали някой не ме следва, но чувам само моите стъпки, които се удрят в земята в ритъм с неспокойното ми дишане.

Стигам до перона точно навреме за влака и веднага се качвам на него. Дишането ми се успокоява. В този вагон има само шепа хора и нищо в тях не ме кара да се чувствам неспокойна. Две момичета с пълни с покупки ръце, мъж със стара чанта на ИКЕА, жена на около двадесет, която е погълната от айфона си. Когато стигаме до Кристъл Палас, пускам ключа, който стискам в джоба си, и неприятното чувство в гърдите ми започва да отслабва.

Щом стъпвам на перона, то отново се завръща и този път не е заблуда. Някой ме наблюдава. Следи ме. Вървя към изхода и знам – просто знам, – че този някой е слязъл от вагона до моя и е тръгнал след мен. Не се обръщам. Не мога. Намирам ключа в джоба си и го стискам между пръстите си. Усилвам крачка, след което се отказвам от всякакви претенции за нормално държание и хуквам да бягам, сякаш животът ми зависи от това. Точно сега си мисля, че може и да зависи. Дишането ми е накъсано, всяко вдишване предизвиква остра болка в гърдите ми. Чувам стъпки зад себе си, някой също бяга. Подметките му мляскат върху асфалта. Бързо и уверено.

Промушвам се между една двойка – мъж и жена, които са на път да си кажат довиждане – и си заслужвам ядосаните им викове по мой адрес. Виждам изхода, който стои като рамка на мрачното небе навън. Бягам по-бързо и се чудя защо никой не вика и не прави нищо, но осъзнавам, че хората нямат представа, че нещо не е наред.

Виждам Меган пред мен. Тя ме поглежда и усмивката замръзва на лицето ѝ. Продължавам да бягам с наведена глава и енергично движещи се ръце. Момичето спира да свири. Казва ми нещо, но не я чувам. Не спирам. Продължавам да бягам и докато го правя, откопчавам чантата си, бъркам в нея и преравям съдържанието ѝ, за да открия полицейската аларма. Проклинам се, че не я държа в джоба си или закачена за дрехата ми, както ме посъветва Кели Суифт. Намирам я и натискам копчетата от двете ѝ страни. Ако алармата е сработила, вече се е свързала с мобилния ми и набира телефон 999.

Някой извиква зад мен. Чувам суматоха, която ме кара да се спра и да се обърна, но съм нащрек да побягна отново, ако се наложи. Вече съм по-уверена, след като знам – след като се надявам, – че полицейските оператори слушат, че GPS-ът на устройството ще позволи на полицейската кола да ме намери.

Онова, което виждам, ме изумява.

Меган стои над мъж с палто и шапка. Калъфът на китарата ѝ, който обикновено е разположен до нея, се намира под падналия, монетите са се разпръснали по асфалта.

– Спъна ме нарочно! – оплаква се мъжът и аз тръгвам обратно към гарата.

– Добре ли си? – провиква се Меган към мен, но не мога да сваля очи от човека на земята, който в този момент се изправя и тупа коленете си.

– Ти – казвам аз. – Какво, за бога, търсиш тук?

Както изглежда, определено има търсене на по-стари жени. Те достигат същия брой преглеждания и сваляния на профилите, колкото и младите. Като при всеки друг бизнес и този трябва да се съобразява с тенденциите – трябва да е сигурно, че предлагам правилните продукти на клиентите си.

Бързо се вманиачих по анализирането на данните, взирах се в числата на екрана, за да разбера колко хора са влизали в уебсайта, колко са цъкнали върху някой линк и колко са свалили някой профил. Взимам под внимание популярността на всяка една жена и без да се замисля, изтривам тези, които не предизвикват никакъв интерес. Все пак те изискват средства – необходимо е време, за да могат профилите им да са постоянно актуални, описанието им коректно и маршрутите им – непроменени. Времето е пари, казват всички, затова моите момичета трябва да си заслужат онлайн мястото.

Повечето го правят. Всеки човек има различен вкус, а в крайна сметка това е пазар като другите. Освен това клиентите не могат да открият подобно забавление никъде другаде, така че не могат да си позволят да са кой знае колко придирчиви.

Това са добри новини за теб, не мислиш ли? Не е нужно да се чувстваш пренебрегната. Млада или стара, дебела или слаба, руса или брюнетка... все ще се намери някой, който да те поиска.

Кой знае? Може би в този момент някой сваля профила ти.