Виждам те

– 41 –

Мат шофира внимателно, взима всеки завой бавно и преодолява легналите полицаи така, сякаш съм си счупила някоя кост. От болницата настояха да ме прегледат обстойно, въпреки възраженията ми, че с изключение на раната на врата ми, която не изисква шевове, Мелиса не ме е докоснала.

Бях сложена на легло до Кейти с диагноза шок. Главната сестра се отказва да ни държи разделени и в крайна сметка дърпа завесата между нас, за да можем да се виждаме. Няма и половин час, откакто са ни настанили там, когато пристига Айзък; той връхлита през вратите, а на лицето му няма и следа от обичайната му увереност.

– Кейт! Боже мой, добре ли си? Дойдох възможно най-бързо. – Той сяда в края на леглото ѝ и я хваща за ръката, очите му обхождат лицето и тялото ѝ, търсят наранявания. – Ранена ли си?

– Добре съм. Съжалявам за тазвечерното представление.

– Господи, не го мисли. Не мога да повярвам през какво си преминала.

– Но продадените билети...

– Ще им върна парите. Забрави за пиесата, Кейт. Тя не е важна. Ти си важната. – Той я целува по челото и за първи път не ми се струва, че играе роля. Осъзнавам, че наистина я харесва. Тя също.

Айзък вдига очи и погледите ни се срещат. В този момент ми се иска завесата да не беше дръпната. Не мога да разчета изражението му и не съм убедена, че моето казва онова, което искам.

– Преживя голямо изпитание – казва ми той.

– Да.

– Радвам се, че всичко свърши. – Айзък млъква за миг, за да придаде тежест на следващите си думи. – Надявам се, че ще успееш да забравиш случилото се. Да оставиш всичко в миналото. – Дори да се пита защо приятелят ѝ внимава толкова много как говори с майка ѝ, Кейти не го коментира. Айзък задържа погледа ми, сякаш иска да се увери, че съм разбрала. Кимам.

– Аз също се надявам. Благодаря ти.

– Почти стигнахме – съобщава Мат. Саймън, който стои до мен на задната седалка на таксито, ме прегръща и аз облягам глава на рамото му.

В болницата му споделих как съм си мислела, че той стои зад сайта. Трябваше да го сторя – вината ме разяждаше.

– Толкова много съжалявам – казвам му сега.

– Недей. Не мога да си представя какво си преживяла. Сигурно си смятала, че не можеш да се довериш на никого.

– Онзи бележник... – Помня написаните на ръка бележки, които видях – името на жената, облеклото ѝ. Толкова бях убедена, че в ръцете си държа доказателство за престъпление.

– Идеи за романа ми – отвръща Саймън. – Изграждах героите си.

Благодарна съм, че не се разстрои, че не се обиди, че съм го обвинила в нещо толкова ужасно. От другата му страна е Кейти, която се взира през прозореца, докато приближаваме Кристъл Палас, а Джъстин е пред нея, седнал до Мат. Айзък е в града, за да се оправи с недоволните клиенти и да ги убеди да гледат представлението тази вечер, за което дъщеря ми е непреклонна, че ще излезе на сцената.

Как е възможно всичко да изглежда така, сякаш нищо не се е случило?

В края на пътя се е образувала сива киша, която загрозява тротоарите. Жалко подобие на снежен човек дреме в двора на основно училище, морковът му отдавна се е изгубил някъде. Някои хора излизат за вечерта, а други се прибират от работа, проверяват телефоните си, докато вървят, слепи за света около тях.

Минаваме покрай ресторанта на Мелиса и аз си поемам неволно въздух, за да потисна хлипа, който изскача от гърлото ми. Колко много пъти съм я посещавала за чаша чай след работа и съм ѝ помагала да се подготви за обедната навалица. Осветлението в ресторанта работи и хвърля мрачни сенки върху събраните маси и столове.

– Няма ли да отидеш да затвориш? – питам Джъстин. Той ме поглежда.

– Не искам да ходя там, мамо.

Разбирам го. Аз също не искам. Самата мисъл, че се намираме на Анърли Роуд, ускорява пулса ми и ме залива нова вълна омраза към Мелиса, затова че опетни спомените за къщата, която обичах. Никога не съм мислила за преместване, но сега подобна възможност ми се струва нелоша. Ново начало за Саймън и мен. Повече пространство за Кейти и Джъстин, разбира се. Нов живот за всички ни.

Минаваме покрай метростанцията. В главата ми изниква образът на Кейти, която върви към входа и поглежда към камерите – ужасена, но решена да успее. Решена да ме спаси.

Поглеждам я и се питам какво ли си мисли, но профилът ѝ не ми подсказва нищо. Тя е много по-силна, отколкото си мислех.

– Какво следва сега? – пита Мат. Всичко беше свършило, когато му се обадих да дойде до болницата да прибере бившата си жена и дъщеря си, облечени в странна комбинация от дрехи, които Саймън беше успял да вземе от дома ни набързо. Полицията конфискува дрехите, които носехме в къщата на Мелиса. Обясниха ни, че трябва да ги изследват и че не бива да се тревожа. Всичко щяло да бъде наред.

– Трябва да се явя на доброволен разпит следващата седмица – отвръщам аз, – след което Прокуратурата ще разгледа случая и ще вземе решение през следващите няколко дни.

– Няма да ти повдигнат обвинение – увери ме полицай Суифт, макар че плахият поглед през рамото ѝ предполагаше, че престъпва правомощията си. – Очевидно е, че си действала при самозащита. – Веднага млъкна, когато инспектор Рампело се появи на двора, но мъжът също кимна.

– Просто формалност – обясни той.

Когато приближаваме края на Анърли Роуд, виждам един полицай в светлоотразителна жилетка да стои на пътя. Няколко конуса са затворили едното платно, на което са паркирали две полицейски коли и бял ван на криминолозите. Полицаят на пътя регулира движението. Мат спира възможно най-близо до къщата. Слиза и отваря задната врата за Кейти, след което я прегръща и я води към дома ни. Джъстин върви след тях, очите му не се отлепят от синьо-бялата полицейска лента, която се поклаща на вятъра пред къщата на Мелиса.

– Трудно е да повярваш, нали, скъпи? – питам аз. Освобождавам се от прегръдката на Саймън и хващам сина си за ръката. Той ме поглежда, все още се опитва да асимилира случилото се днес.

– Мелиса – започва той, но думите му убягват. Знам как се чувства; аз също не мога да намеря правилните думи, откакто се случи.

– Знам, скъпи.

Чакаме пред вратата, докато Саймън ни настига и я отключва. Не поглеждам към къщата на Мелиса, но дори без да я виждам, мога да си представя облечените в бяло фигури в красивата ѝ кухня.

Дали Нийл ще продължи да живее там? Кръвта вече ще е засъхнала, гладкият слой ще е потъмнял, всяка капка ще се е превърнала в люспа. Някой ще трябва да я почисти. Представям си как я търкат и мият, но плочките завинаги ще бъдат напоени със сянката на жената, умряла там.

Предната врата на къщата ни се отваря. Вътре е топло и приветливо. Успокоявам се, когато виждам добре познатата купчина връхни дрехи на парапета и разхвърляните обувки до изтривалката. Саймън застава на една страна и аз следвам Джъстин и Кейти вътре.

– Ще ви оставям – казва Мат. Обръща се да си ходи, но Саймън го спира.

– Искаш ли да влезеш да пийнем по нещо? – пита той. – Мисля, че всички имаме нужда от питие.

Мат се колебае, но само за секунда.

– Разбира се. Ще е чудесно.

Спирам се в коридора, свалям си палтото и давам своя дан към купчината с обувки до вратата. Джъстин, Кейти и Мат се насочват към дневната и чувам как бившият ми съпруг ги пита кога ще украсяваме елхата и дали искат нещо специално за Коледа тази година. Саймън излиза от кухнята с бутилка вино и няколко чаши, които стиска внимателно между пръстите на едната си ръка.

– Идваш ли? – Поглежда ме с притеснение, не знае как може да ми помогне. Усмихвам му се, за да го успокоя, и му обещавам, че ще дойда.

Предната врата все още е открехната и аз я отварям още малко. Заставам на прага и ѝ позволявам на студения полъх да обгърне лицето ми. Насилвам се да погледна към съседната къща и към градината на Мелиса с развяващата се полицейска лента.

Не за да си напомня какво се случи, а че всичко приключи.

След което затварям вратата и отивам да се присъединя към семейството си.