Виждам те

– 30 –

До обяд къщата е придобила някакъв подреден вид и масата в трапезарията отново е чиста. Стоя на нея и обработвам документите на Греъм, като намирам нещо успокояващо в методичния процес по отчитането на разходите за такси и обеди. Телефонът ми иззвънява. Полицай Суифт ми изпраща съобщение в отговор на онова, което ѝ изпратих по-рано днес.

Прочитам съобщението два пъти. Взимам папката с най-различни документи и изваждам касовата бележка от "Еспрес О-о!" Гледам номера, написан на гърба ѝ, след което търся датата. Мастилото в долната ѝ част е размазано и не мога да я разчета. От колко време е тук? В къщата не е студено, но цялата треперя и бонът вибрира в ръката ми. Влизам в кухнята.

– Кейти?

– Ммм?

Дъщеря ми си маже филия хляб на плота, без да ползва чиния. Събира трохите в шепата си и ги изхвърля в мивката.

– Съжалявам. – Изражението ми я обезпокоява. – Това са само няколко трохи, мамо.

Подавам ѝ касовата бележка.

– Някога била ли си в това заведение? – Чувствам се замаяна, сякаш съм дишала прекалено бързо. Усещам сърцето си да тупти и броя всеки негов удар с цел да го забавя.

Кейти потърква носа си.

– Не мисля. Къде се намира?

– Близо до Лестър Скуер. – Когато си изправен пред някаква опасност, тялото ти влиза в един от два режима: бори се или бяга. Моето не прави нито едно от двете. Просто е застинало, иска да побегне, но не може да го стори.

– О, сещам се! Поне така мисля. Не съм влизала вътре, но съм минавала покрай него. Защо ме питаш?

Не искам да панирам Кейти. Разказвам ѝ за съобщението от полицай Суифт, но съвсем спокойно, все едно не е от голямо значение. Звънтенето в ушите ми се усилва. Случващото се не е случайност. Знам го.

– Мамо, това е просто касова бележка. Не е задължително да принадлежи на човека, който стои зад уебсайта. Нали? – Очите ѝ търсят отговор на лицето ми, опитват се да го разчетат, да преценят колко съм притеснена.

Да.

– Не, разбира се, че не.

– Може да е дошла от всеки – от някой джоб на палто, от стара найлонова торбичка, от всичко. – Двете се преструваме, че става въпрос за нещо незначително. Изгубен чорап. Избягала котка. Всичко, само не и касова бележка, която някак си свързва маниака с нашата къща. – Оставям касови бележки в торбички през цялото време.

Ще ми се да е права. Мисля си за всеки един случай, в който съм взимала торбичка от купчината под мивката и съм намирала изоставени касови бонове от предишни пазарувания.

Ще ми се да е права, но знам от страха, който пълзи по врата ми, че не е. Единствената причина касовата бележка да се намира в къщата е, че някой я е донесъл.

– Интересно съвпадение, не мислиш ли? – Опитвам се да се усмихна, но не успявам, лицето ми се изкривява в нещо коренно различно.

Страх.

Има глас в главата ми, който не искам да слушам, той настоява, че отговорът, който търся, е точно пред очите ми.

– Трябва да мислим логично – казва Кейти. – Кой е идвал тук наскоро?

– Ти, аз, Джъстин и Саймън – отговарям аз, – което е очевидно. Мелиса и Нийл. Купчината документи, които оставих на масата миналата вечер – касовите бележки и фактурите – принадлежат на Греъм Халоу.

– Възможно ли е да е негова?

– Може би. – Мисля си за натрупаните вестници "Лондон Газет" на бюрото на шефа си и си спомням напълно логичното му обяснение за присъствието им. – Макар че в последно време ми влиза в положение – дори ми даде болничен. Не мога да си го представя да прави нещо такова. – Една мисъл се настанява в главата ми. Полицията може и да не е открила някакви доказателства около Айзък, но това не означава, че такива не съществуват. – Изчистихме масата преди неделния обяд миналия месец. Айзък също беше тук.

Кейти зяпва.

– Какво искаш да кажеш?

Свивам рамене, но някак си неубедително дори за мен.

– Не искам да кажа нищо. Просто изброявам хората, които наскоро са били в къщата.

– Не може да си мислиш, че Айзък има нещо общо с това? Мамо, дори не го познавах, когато всичко това започна – сама каза, че обявите започват от септември.

– Той те снима, Кейти. Без да знаеш. Не мислиш ли, че това е странно?

– За да изпрати снимката на един от актьорите! А не за да я качи на някакъв уебсайт. – Тя ми крещи – отбранително и гневно.

– Откъде знаеш? – крещя в отговор и аз.

Настъпва тишина, докато двете не се успокояваме.

– Може да е на всеки – не иска да отстъпи Кейти.

– В такъв случай трябва да претърсим къщата – казвам аз. Тя кима.

– Първо стаята на Джъстин.

– Джъстин? Не може да смяташ, че... – виждам изражението на лицето ѝ. – Добре.

Дори като малък Джъстин обичаше повече компютрите, отколкото книгите. Тогава се притеснявах, че не съм направила нещо както трябва – че съм го оставила да гледа прекалено много телевизия например, – но когато Кейти се роди и впоследствие се превърна в такъв книжен червей, осъзнах, че просто двамата са много различни. Докато бяха малки, дори нямахме компютър у дома, но информационните технологии бяха единственият предмет в училище, заради който Джъстин го посещаваше. Умоляваше мен и Мат да му купим собствен компютър, но тъй като не можехме да си го позволим, той спестяваше от собствените си джобни и си купи частите; всяка от тях пристигаше в плик до нас и се складираше под леглото му точно до конструкторите "Лего" и играчките му. Сам сглоби първия си компютър, благодарение на инструкциите, които си беше ксерокопирал в библиотеката, а с течение на времето добави още памет, по-голям хард диск, по-добра графична карта. На дванадесет Джъстин знаеше повече за компютрите и интернет, отколкото аз на тридесет.

Помня, че един ден го накарах да ме изслуша – след като се прибра от училище, преди да побегне нагоре по стълбите, за да се присъедини към поредната гейминг мрежа – за опасностите, които се криеха в интернет; обясних му, че тийнейджърите, с които чати толкова много, може въобще да не са тийнейджъри, а петдесетгодишни перверзници, които се лигавят над клавиатурите си.

– Прекалено умен съм за педофилите – отвърна ми той през смях. – Никога няма да ме пипнат.

Мисля, че бях впечатлена. Гордеех се, че синът ми е толкова умен, толкова в час с технологиите, за разлика от мен.

През всичките тези години, в коит о се тревожех, че Джъстин може да стане жертва на онлайн престъпник, никога не ми беше хрумвало, че самият той може да бъде такъв. Не е възможно, мисля си аз в следващия момент. Щях да разбера.

Стаята на Джъстин вони на цигарен дим и чорапи. На леглото му има чисти дрехи, които оставих там вчера, добре оформената купчина се е сринала на една страна. Синът ми е спал, без преди това да я махне оттам. Дърпам завесите, за да пусна малко светлина в помещението, и намирам шест чаши, като три от тях са използвани вместо пепелници. Добре свит джойнт стои до запалка.

– Провери чекмеджетата му – казвам на Кейти, която е замръзнала на прага. Не помръдва. – Веднага! Не знаем с колко време разполагаме. – Сядам на леглото и отварям лаптопа на сина си.

– Мамо, това не ми се струва правилно.

– Поддържането на сайт, който продава информация за жени на мъже, които искат да ги изнасилят и убият, също не е.

– Джъстин не би сторил подобно нещо!

– Аз съм на същото мнение, но трябва да се уверим. Да претърсим стаята му.

– Дори не знам какво се опитваме да намерим – отвръща Кейти, но отваря вратите на гардероба му и започва да претърсва рафтовете.

– Още касови бележки от "Еспрес О-о!" – отбелязвам аз, като се опитвам да се сетя за нещо уличаващо. – Снимки на жени, информация за маршрутите им... – Лаптопът на Джъстин има парола. Взирам се в екрана и в потребителското му име, Gameboy_94, което се намира до малък аватар – дланта на сина ми, изпъната пред камерата.

– Пари? – пита Кейти.

– Определено. Всичко необичайно. Каква би могла да е паролата му? – Пробвам с датата му на раждане и надписът ДОСТЪПЪТ ОТКАЗАН: ОСТАВАТ ДВА ОПИТА се появява на екрана.

– Пари – повтаря отново Кейти и този път осъзнавам, че това не е въпрос. Вдигам поглед. Държи някакъв плик, точно като онзи, който Джъстин ми даде с парите за наема. Толкова е натъпкан с двадесетачки и десетачки, че не може да се затвори. – Мислиш ли, че това е заплатата му от ресторанта?

Кейти не знае за парите под масата, които Мелиса му дава, и тъй като не мисля, че е от значение за нея, смятам да не ѝ казвам. Колкото повече хора знаят за това, толкова по-голям е шансът данъчните да разберат, а това е проблем, от който нямаме нужда нито аз, нито Мелиса.

– Предполагам – отвръщам вяло. – Върни ги обратно.

Отново се опитвам да отгатна паролата на Джъстин, като този път въвеждам смесица от адреса ни и името на първия му домашен любимец – морското свинче Джералд, което избяга и живя под дъските в банята ни няколко месеца.

ДОСТЪПЪТ ОТКАЗАН: ОСТАВА ЕДИН ОПИТ.

Не смея да опитам отново.

– Има ли нещо друго в гардероба?

– Не мога да намеря нищо. – Кейти се премества на високия скрин, издърпва всяко от чекмеджетата му и опипва като експерт долната му част, за да провери дали няма нещо залепено там. Претърсва дрехите му, а аз затварям лаптопа и го оставям на леглото в позицията, в която си мисля, че съм го намерила. – Какво има в лаптопа?

– Не мога да вляза в него.

– Мамо... – Кейти не ме поглежда, докато говори: – Знаеш, че касовата бележка може да е на Саймън.

Отговорът ми е светкавичен.

– Не е негова.

– Не можеш да си сигурна.

– Сигурна съм. – Никога не съм била по-уверена за нещо в живота си. – Саймън ме обича. Не би ме наранил.

Кейти блъска едно чекмедже и ме стряска.

– Значи нямаш проблем да обвиниш Айзък, но дори не искаш да обмислиш варианта Саймън да е виновен?

– Познаваш Айзък от пет минути.

– Трябва да е честно, мамо. Щом ще претърсваме нещата на Джъстин и ще обвиняваме Айзък, тогава ще включим и Саймън сред заподозрените. Ще претърсим стаята му.

– Няма да претърсвам стаята му, Кейти! Как ще очаквам да ми има доверие след това?

– Виж, не казвам, че е замесен или че касовата бележка от "Еспрес О-о!" е негова, но не го изключвам като възможност. – Клатя глава и дъщеря ми разперва ръце. – Мамо, възможно е! Поне го обмисли.

– Ще изчакаме, докато се прибере у дома, и тогава всички можем да се качим горе.

Кейти е непоколебима.

– Не, мамо. Веднага.

Стълбището, което води до тавана, е тясно и вратата създава впечатлението, че зад нея няма нищо друго освен шкаф; в най-добрия случай баня или малка спалня. Преди Саймън да се нанесе, използвах помещението като място за отдих: не беше добре обзаведено, но натрупвах много възглавници, заключвах вратата и лягах върху тях за половин час, крадях си време за себе си, измъквах се за малко от ролята си на самотна майка. Харесваше ми уединението, което ми предоставяше. Сега усещах помещението някак опасно, всяка стъпка ме отдалечаваше от безопасността на къщата.

– Ами ако Саймън се прибере? – питам аз. Двамата нямаме какво да крием един от друг, но винаги сме били на мнение, че трябва да зачитаме личното си пространство. Личните си животи. Не мога да си представя какво би казал, ако ни види с Кейти да душим около офиса му.

– Не вършим нищо нередно. Той не знае, че сме намерили касовата бележка. Трябва да запазим самообладание.

Самообладанието е последното нещо, което изпитвам.

– Сваляме коледната украса – казвам изведнъж.

– Какво?

– Ако се прибере и ни попита какво правим. Тук сме, за да свалим коледната украса.

– Добре, става. – За Кейти няма значение, но аз се чувствам по-добре, като знам, че имам извинение.

Вратата в долната част на стълбището се затръшва и аз се стряскам. Това е единствената врата в къщата, която е противопожарна и се затваря сама, защото има специален механизъм. Саймън искаше да го махне: каза, че желае вратата да е отворена, за да може да чува суматохата от живота долу. Настоях да остане, защото се тревожа от евентуални пожари, защото се тревожа за всичко, което може да застраши семейството ми.

Възможно ли е през цялото време истинската заплаха да е била точно тук, пред нас?

Да е живяла в къщата ни?

Чувствам се замаяна и се опитвам да не повърна от насъбралата се в гърлото ми жлъчка. Искам да последвам примера на деветнадесетгодишната си дъщеря и да съм посмела. Кейти стои в средата на помещението и внимателно оглежда наоколо. Няма нищо на стените, които се скосяват от тавана към пода под ъгъл, който оставя малко пространство, в което човек може да стои изправен. Единственият прозорец пропуска минимално количество слънчева светлина и аз включвам осветлението.

– Там. – Кейти сочи към един шкаф за документи, върху който се намира таблета на Саймън. Тя ми го подава. Действа бързо и енергично. Ще ми се да знаех какво си мисли.

– Кейти – казвам аз, – наистина ли смяташ, че Саймън е способен на... – не довършвам.

– Не знам, мамо. Провери историята.

Отварям калъфа и въвеждам паролата на Саймън, след което извеждам браузъра.

– Как да видя какво е търсил?

Кейти наднича над рамото ми.

– Натисни там. – Сочи ми. – Трябва да ти излезе списък с посетените сайтове, както и с нещата, които е търсил.

Въздъхвам с облекчение. Няма нищо съмнително. Новинарски сайтове и няколко туристически агенции. Почивка за Свети Валентин. Чудя се как е възможно Саймън да направи резервация, след като е затънал до гуша в дългове. Вероятно просто е гледал, без да има намерение да запазва каквото и да било, също както аз гледам именията, които струват милиони лири и знам, че никога не бих могла да си позволя такова.

Кейти отваря чекмеджето на шкафа. Изважда лист хартия.

– Мамо – казва бавно дъщеря ми, – не ти е казвал истината.

Стомахът ми се свива на топка.

– Скъпи Г-н Торнтън – зачита тя, – във връзка със скорошната Ви среща с "Човешки ресурси", моля приемете това писмо като официално уведомление за вашето освобождаване от длъжност. – Поглежда ме. – Датата е първи август.

Облекчението е мигновено.

– Знам за уволнението. Съжалявам, че не ти казах. Самата аз научих едва преди две седмици.

– Знаела си? Затова ли Саймън започна да работи от вкъщи? – Кимам. – А преди това? От август, имам предвид? Носел е костюм, излизал е всеки ден...

Твърде лоялна съм към Саймън, за да призная, че е прекарвал всичките тези седмици в преструвки, че ходи на работа, че ни е лъгал, но няма нужда да го правя, от изражението на лицето на Кейти мога да преценя, че тя вече е стигнала до тези изводи.

– Не си сигурна, нали? – пита ме тя. – Не знаеш какво е правел – не и какво е правел наистина. Знаеш само онова, което ти е казал. Напълно е възможно през това време да е следил жени в метрото. Да ги е снимал. Да е качвал информация за тях в интернет.

– Имам доверие на Саймън. – Думите ми звучат някак си празни, дори на мен.

Кейти започва да претърсва шкафа, като хвърля папки на пода. Най-горното чекмедже е препълнено с документи на Саймън – трудови договори, застрахователни полици... Нямам представа какво друго има там. В средното чекмедже пазя всичките документи за къщата – застраховката на сградата и имуществото, ипотеката ми, разрешението за преустройването на таванското помещение, в което се намираме в момента. В друга папка са актовете за раждане на децата и решението за развод, заедно с паспортите ни. В трето чекмедже са прибрани стари банкови извлечения, задържани просто защото не знам какво да правя с тях.

– Провери бюрото – нарежда ми дъщеря ми, точно както аз ѝ наредих да претърси стаята на Джъстин. Раздразнена от времето, което е необходимо, за да прегледа всеки документ, тя издърпва чекмеджето от шкафа и изсипва съдържанието му на пода, разпръсва папките с ръка, за да може всяка да се вижда. – Трябва да има нещо, знам, че има.

Кейти е силна. Упорита.

– Наследила го е от теб – често ми повтаряше Мат, когато дъщеря ни упорито отказваше да се храни или настояваше да ходим по магазините, когато мъничките ѝ крачета още не бяха заякнали достатъчно. Спомените болят и веднага ги прогонвам от главата си. Аз съм възрастната в случая. Аз съм силната. Всичко това е моя грешка. Аз съм тази, която попадна в капана на Саймън, която беше омагьосана от вниманието му, от щедростта му.

Нуждая се от отговори и се нуждая от тях веднага.

Отварям първото чекмедже на бюрото и изваждам съдържанието му. Хвърлям папки на пода и ги разтърсвам, в случай че има нещо интересно между страниците на иначе безинтересната документация. Срещам погледа на Кейти и тя ми кима сериозно, доволна е от мен.

– Това чекмедже е заключено. – Разклащам дръжката. – Не знам къде е ключът.

– Не можеш ли да го изкъртиш?

– Опитвам се. – Държа бюрото с една ръка, а с другата се мъча да го отворя. Не помръдва. Оглеждам хаоса наоколо и се питам къде ли е ключът, обръщам една поставка за химикали, но от нея се посипват единствено кламери. Спомням си как Кейти претърси скрина в стаята на Джъстин, затова прокарвам ръка под бюрото, в случай че ключът е залепен някъде там, и поглеждам долната част на всяко чекмедже по същата причина.

Нищо.

– Ще трябва да разбием ключалката. – Изричам думите с повече увереност, отколкото в действителност изпитвам. Никога не съм разбивала ключалка в живота си. Вдигам едни остри ножици от пода, изпаднали от някое от чекмеджетата, и ги забивам в ключалката. Без някаква ясна представа какво правя, раздвижвам върха им ожесточено насам-натам, а после нагоре-надолу, като в същото време дърпам навън. Чува се тих хрущящ звук и за моя изненада чекмеджето се отваря. Хвърлям ножиците на пода.

Искам вътре да няма нищо. Не искам да има нещо повече от няколко мръсни кламера и счупен молив. Искам да докажа на Кейти – и на себе си, – че Саймън няма нищо общо със сайта.

Само че чекмеджето не е празно.

Пълно е с листове, откъснати от тетрадка със спирала, които лежат невинно от едната страна. Грейс Саутхърд, гласи първият, а под името са изредени следните точки:

Вдигам купчината листове и поглеждам втория.

Имам чувството, че ще повърна. Помня как Саймън ме успокояваше онази вечер, в която излязохме на вечеря и аз бях толкова разтревожена заради обявите.

Кражба на самоличност, това е всичко.

– Какво намери, мамо? – Кейти идва при мен. Обръщам листовете, но е прекалено късно, тя вече ги е видяла. – О, боже мой...

има още нещо в чекмеджето. Коженият бележник, който подарих на Саймън на първата ни Коледа заедно. Взимам го и усещам меката кожа под пръстите си.

Първите няколко страници са лишени от смисъл. Половинчати изречения, подчертани думи, нарисувани стрелички от едно име към друго. Прелиствам страниците и без да искам отварям на някаква диаграма. В центъра е въпросът как? , ограден от нарисуван облак. Около него има още думи, всяка, от които във свое собствено облаче.

Намушкване

Изнасилване

Задушаване

Бележникът пада от ръцете ми и се приземява с трясък в отвореното чекмедже. Кейти изпищява и аз се обръщам, за да я успокоя, но преди да успея да кажа каквото и да било, чувам нещо, което разпознавам на мига. Застивам и поглеждам дъщеря си, от изражението на лицето ѝ разбирам, че тя също го е разпознала.

Трясъкът на вратата в долната част на стълбището.