Виждам те

– 28 –

– Ти ме спъна! – оплаква се Айзък и поглежда Меган. Изтласква се с ръка, за да може да се изправи. Малката тълпа от хора, която се е събрала, за да наблюдава случващото се, започва да се разотива.

– Да – отвръща уличната музикантка. Тя се навежда, за да събере пръснатите монети. Помагам ѝ, ако и само за да отместя поглед от Айзък, който изглежда едновременно леко обиден и развеселен от случилото се. – Ти я преследваше – добавя Меган и свива рамене, сякаш това наистина е бил единственият начин за действие, стоящ пред нея.

– Опитвах се да я настигна – отвръща Айзък. – Има разлика. – Изправя се.

– Меган, това е... – млъквам, защото не знам как да го нарека. – Познаваме се – казвам най-накрая.

– Добре.

Меган не изглежда засрамена. Вероятно в нейните представи фактът, че двамата с Айзък се познаваме, не означава нищо. Пак е възможно да ме е преследвал.

Пак е възможно да ме е преследвал.

Прогонвам мисълта, защото смятам, че е нелепа, преди да се намести за постоянно в главата ми. Естествено, че не ме е преследвал.

Обръщам се към него.

– Защо си тук?

– Доколкото знам – отвръща той, – живеем в свободна страна. – Усмихва се на тези си думи, но това не пречи на раздразнението ми да струи от мен. Предполагам, че е изписано и на лицето ми, защото Айзък решава да бъде сериозен. – На път съм да се видя с Кейти.

– Защо бягаше? – Присъствието на Меган ми дава кураж – тя е отстъпила настрани, но продължава да следи разпита ми с огромен интерес, китарата и виси от едната ѝ страна.

– Защото и ти бягаше – отвръща той. Отговорът му е напълно логичен и аз вече не знам как да се чувствам от случилото се. Чувам задаващите се полицейски сирени. – Знам, че си на ръба заради обявите в "Газет", а Кейти ми каза за уебсайта. Когато те видях да бягаш, си помислих, че някой те е изплашил.

– Да, ти! – Сърцето ми продължава да препуска и усещам, че съм замаяна от изблика на адреналин. Сирените се усилват. Айзък вдига ръце в жест, който гласи – не мога да победя в тази ситуация, и това ме дразни още повече. Кой е този мъж? Сирените са оглушителни; поглеждам към Анърли Роуд и виждам, че една полицейска кола се приближава до нас, светлините ѝ са включени. Автомобилът спира на десет метра разстояние, сирената е спряна на средата на поредния си вой.

Ще избяга ли Айзък? Чудя се и осъзнавам, че се надявам да го стори. Искам това да е краят – на обявите, на уебсайта, на страха. Но той прибира ръце в джобовете си и ме поглежда. Клати глава, сякаш съм направила нещо напълно неразбираемо. Тръгва към полицаите.

– Дамата малко се е поизплашила – обяснява той, а аз съм толкова гневна, че не мога да говоря. Как смее да се държи, все едно той контролира ситуацията? Пренебрегва случилото се като поизплашване?

– Как е името Ви, сър? – Полицаят изважда бележник, а колежката му тръгва към мен.

– Той ме преследваше – обяснявам ѝ и след като изричам думите на глас, започвам да си мисля, че са истина. Обяснявам ѝ за обявите, но тя вече знае. – Усетих, че ме следи от Кенън Стрийт и когато стигнах до Кристъл Палас, хукна да бяга след мен. – Той ли побягна първи, или аз? Има ли значение? Полицайката си води бележки, но ми се струва незаинтересована от подробностите.

Една кола спира зад патрулката и веднага разпознавам инспектор Рампело зад волана. Полицай Суифт е с него и изпитвам облекчение, защото знам, че няма да е необходимо да я убеждавам в правотата на случилото се. Инспектор Рампело говори с полицайката, която прибира бележника си и се присъединява към колегата си.

– Добре ли си? – пита ме Кели.

– Да. Само дето Айзък ми изкара акъла.

– Познаваш ли го?

– Казва се Айзък Гън – той е гаджето на дъщеря ми. Тя участва в една пиеса в момента и той е режисъорът. Вероятно е изтеглил маршрута ми от уебсайта. – Улавям размяната на погледи между двама им и знам точно какво ще ми кажат.

– Уебсайтът осигурява необходимото на своите членове, за да проследяват непознати – обяснява полицай Суифт. – Защо му е на някого, който те познава, да го използва?

Инспектор Рампело поглежда часовника си.

– Дори още не е обед. Маршрутът ти гласи, че напускаш работа в пет и половина.

– Шефът ми ме изпрати у дома. Това не е престъпление, нали?

Мъжът е много по-търпелив, отколкото предполага тонът ми.

– Разбира се, че не. Но ако Айзък Гън е свалил профила ти и е използвал информацията от него, за да те проследи, нямаше да пожъне успех днес, нали така? Не се придържаш към сценария.

Не промълвявам нищо. Мисля си за стъпките, които чух на Кенън Стрийт, и за палтото, което зърнах на линия Дистрикт. Айзък ли видях там? Или някой друг? Възможно ли е да съм си въобразила, че ме следят?

– Поне трябва да го разпитате. Да разберете защо ме е следил, защо не е опитал да привлече вниманието ми, когато ме е видял.

– Виж – започна внимателно инспектор Рампело, – ще приберем Гън за доброволен разпит. Ще видим дали има някаква връзка с уебсайта.

– Ще ми кажете какво сте научили от него, нали?

– Веднага щом е възможно.

Виждам как Айзък влиза в полицейската кола.

– Да те закараме ли до вас? – пита полицай Суифт.

– Ще повървя, благодаря ти.

Меган се появява до мен, когато инспектор Рампело и полицай Суифт си заминават, и в този момент осъзнавам, че тя се беше изпарила, когато полицията пристигна.

– Добре ли си?

– Да. Благодаря ти, че ми помогна днес.

– Благодаря ти, че ми помагаш всеки ден – отвръща ми тя и се усмихва.

Хвърлям монета в калъфа на китарата ѝ, а тя започва да свири акордите на песен на Боб Марли.

Вечерта е свежа и хладна. От няколко дни прогнозират, че ще вали сняг, но мисля, че този път са познали. Над мен са надвиснали дебели бели облаци, а пътят блести от ранна слана. Отново си припомням прибирането си у дома, като се опитвам да намеря точния момент, в който разбрах, че някой ме преследва, точния момент, в който хукнах да бягам. Това упражнение е просто отвличане на вниманието от основната ми тревога: какво, по дяволите, ще кажа на Кейти? Как да ѝ обясня, че приятелят ѝ ме е преследвал? Колкото повече се приближавам до дома си, толкова повече се съмнявам в себе си.

Когато отварям вратата, чувам пуснатото в кухнята радио и фалшивия акомпанимент на Саймън, който ту запява, ту спира, в зависимост от това доколко е запознат с текста на песента. Не съм го чувала да пее от доста време.

Предната врата се тръшва зад мен и пеенето спира.

– Тук съм! – провиква се Саймън, макар да не е необходимо. Присъединявам се към него и виждам, че е наредил кухненската маса за обяд. – Помислих си, че може да искаш да похапнеш нещо топличко – казва той. На котлона е поставен тиган, в който нещо къкри – ризото със скариди, аспержи и лимон. Ухае божествено.

– Откъде разбра, че ще се прибера рано у дома?

– Обадих се в офиса и шефът ти ми каза, че те е изпратил да се прибираш.

Мисля си колко много ми харесваше да живея, без някой да следи всеки мой ход, и изведнъж се чувствам неблагодарна. Полицията, Греъм, Саймън: те се опитват да ме предпазят, това е всичко.

– Помислих си, че ще ме уволни.

– Нека опита. Ще го осъдим за неоснователно освобождаване от длъжност, преди да изречеш чао. – Усмихва се на собствената си шега.

– Много си весел. Мога ли да приема, че интервюто за работа е минало добре?

– Обадиха ми се още преди да съм стигнал до метростанцията. Поканиха ме на второ интервю утре.

– Чудесно! Хареса ли ги? Работата добре ли ти изглежда? – Сядам на масата и Саймън поставя две димящи купички с ризото. Наляга ме внезапен глад, който винаги следва моментите, в които съм имала високи нива на адреналин, но първата хапка се превръща в киселина в стомаха ми. Трябва да кажа на Кейти. Тя ще чака и ще се чуди къде е Айзък. Вероятно ще се тревожи.

– Всички приличат на дванадесетгодишни – казва Саймън, – тиражът е само осем хиляди и мога да си върша работата със завързани очи. – Отварям уста, за да го попитам за Кейти, но той не разчита правилно намеренията ми и ме прекъсва. – Но както ти каза вчера, това си е работа и часовете ще са по-добри, отколкото в "Телеграф". Няма да работя през уикендите, нито пък ще оставам до късно, за да покривам новинарското бюро. Ще имам достатъчно време, за да пиша книгата си.

– Това са фантастични новини. Знаех си, че нещо ще изникне. – За известно време се храним в мълчание. – Къде е Кейти? – питам, все едно току-що съм се сетила за нея.

– Мисля, че е в стаята си. – Саймън ме поглежда. – Какво има?

В този момент решавам, че няма да му кажа.

Искам да го оставя да се фокусира върху утрешното си интервю, без да се тревожи, че трябва да остане у дома и да се грижи за мен, без да се тревожи, че Кейти излиза с потенциален преследвач. Игнорирам настоятелния глас в главата си, онзи, който ми казва, че не искам да му споделям за случилото се, защото дори не съм сигурна, че съм права.

Чувам стъпки по стълбите, не мога да сгреша звука, който издават обувките на Кейти. Запътила се е към кухнята. Влиза с поглед, забит в телефона си.

– Здрасти, мамо. Прибрала си се рано.

Поглеждам първо нея, а после и Саймън, приличам на заек, застанал на пътя на прииждаща кола, който се чуди накъде да побегне. Кейти премества чайника и се мръщи на телефона си.

– Всичко наред ли е, мила?

Саймън ме поглежда с любопитство, но не казва нищо. Ако е успял да долови притеснението в гласа ми, определено го е приписал на случващото се с мен в момента. На стреса, благодарение на който Греъм ме пусна в болнични.

– Айзък трябваше да намине, но ми писа съобщение, че нещо е изскочило – отговаря Кейти. Изглежда по-скоро изненадана, отколкото раздразнена, това е така, защото не е свикнала да я предават. Мразя се, че аз съм причината това да ѝ се случи сега.

Предполагам, че полицаите веднага са взели телефона на Айзък. Представям си разговора им в полицейската кола или в ареста.

Трябва да изпратя съобщение на приятелката си.

Едно съобщение. После ни даваш телефона.

Може би съвсем не е било така. Може би всички са се разбирали чудесно: Айзък е омаял полицайката и се е държал дружески с колегата ѝ.

Наистина трябва да пиша на приятелката си за случилото се – ще се тревожи за мен. Видяхте майка ѝ, хич не е стабилна...

– Сподели ли ти какво е изникнало? – питам Кейти.

– Не. Вероятно нещо с представлението. Винаги работи – предполагам, че така и трябва, когато си свободен агент. Надявам се всичко да е наред – започваме след седем часа! – Взима си юфка за горе, а аз оставям вилицата на ръба на купичката си. Тази нощ е откриването. Как можах да забравя? Ами ако Айзък още е в полицията по това време?

– Не си ли гладна? – пита Саймън.

– Съжалявам.

Вкарах се в каша, от която не знам как да се измъкна, и през остатъка от деня обикалям из къщата, предлагам чайове на Кейти, които тя не иска, и се готвя за момента, в който ще ми каже, че знае, как заради мен Айзък е бил арестуван.

Доброволен разпит, напомням си. Той не беше арестуван.

Само дето разграничението няма да означава много за Айзък. Или за Кейти. В пет часа Мат я взима, за да я заведе в театъра.

– Тъкмо си приготвя нещата – казвам аз. Бившият ми съпруг стои на прага, а отвън влиза студено. – Бих те поканила, но... сещаш се, странно е.

– Ще изчакам в таксито.

Кейти бяга по стълбите и си облича палтото. Целува ме.

– Отвей ги, скъпа. Нали така казват?

– Благодаря, мамо.

Когато Мат потегля, мобилният ми телефон звъни и на дисплея е изписано името на полицай Суифт. Качвам се горе, като по стълбите се сблъсквам с Джъстин и набързо му казвам извини ме. Отивам в офиса на Саймън и затварям вратата след себе си.

Кели Суифт пропуска излишните приказки.

– Пуснахме го.

– Какво ви каза?

– Същото, каквото и на теб. Видял те в метрото и си помислил, че изглеждаш разтревожена. Каза, че постоянно си се оглеждала около себе си, че си изглеждала доста изнервена.

– Призна ли си, че ме е следил?

– Каза ни, че е имал среща с дъщеря ти, така че се е движил по същия път. Когато си хукнала да бягаш, се притеснил и също побягнал, за да те настигне.

– Защо не е дошъл да поговори с мен? – питам аз. – Когато ме е видял в метрото? Можеше да дойде тогава.

Полицай Суифт се колебае.

– Той смята, че не го харесваш. – Има едно лепящо листче на монитора на Саймън и аз притискам ъгълчетата му с палец. – Взехме телефона и лаптопа му, Зоуи – получихме пълното му съдействие – и на пръв поглед няма нищо, което да го свързва с намери единствената точка ком. "Компютърни престъпления" ще разследват по-обстойно през следващите няколко часа и – разбира се – ако попаднат на нещо, веднага ще те уведомя. – Млъква отново и когато заговаря, гласът ѝ е много по-мек: – Зоуи, не мисля, че приятелят на дъщеря ти има нещо общо с уебсайта.

– О, боже, какво направих? – Затварям очи, сякаш това ще ми помогне да изляза от кашите, които създавам навсякъде. – Дъщеря ми никога няма да ми прости това.

– Айзък ти влиза в положение – обяснява ми полицай Суифт. – Наясно е, че си подложена на голям стрес. Останах с впечатлението, че ще се радва да запази случилото се само между теб и него.

– Няма да каже на Кейти? Защо му е да прави това?

Кели въздъхва и си мисля, че улавям леко раздразнение в гласа ѝ:

– Може би той е един от добрите, Зоуи.

На следващия ден къщата е тиха, когато се събуждам. Прекалено светло е в спалнята ни, затова дърпам завесите и виждам, че обещаният сняг е дошъл. Пътищата вече са разчистени – пясъкът и трафикът са надделели над нощния снеговалеж, – но тротоарите, градините, покривите и паркираните коли са покрити с пет сантиметра мек бял сняг. Нови подкрепления снежинки се носят пред прозореца, за да покрият стъпките по улицата отвън.

Целувам Саймън по устните.

– Вали сняг! – прошепвам му аз, също като дете, което иска да излезе навън и да си играе. Той се усмихва, без да отваря очи, и ме придърпва обратно в леглото.

Когато се събуждам отново, снегът е спрял. Джъстин кара поредната дълга смяна в ресторанта, а Кейти си отспива след вечерта на премиерата. Оставила ми е бележка до чайника.

Не ѝ е казал. Въздишам бавно.

Трябва да поговоря с него. Да се извиня. Но не днес.

– В колко часа ти е интервюто? – питам Саймън.

– Не и преди два часа, но си мислех тази сутрин да изляза, за да купя няколко стари броя да се запозная с тях, докато обядвам. Нямаш нищо против, нали? Ще се оправиш ли сама?

– Да, няма проблем. Кейти си е у дома. Ще трябва да изчистя. – Къщата е истинска каша, масата в трапезарията, на която се бяхме събрали само преди две седмици, отново е в обичайното си хаотично състояние. Миналата нощ изсипах касовите бележки и фактурите, които Греъм ми даде, но не мога да се заема с тях, преди да подредя.

Саймън ме целува за довиждане и аз му пожелавам успех. Чувам го да си подсвирква, докато отключва предната врата, и се усмихвам на себе си.

Кейти се появява около единадесет. Въпреки торбичките под очите и молива, който не е премахнала напълно, изглежда свежа.

– Представлението беше невероятно, мамо. – Взима чая, който ѝ подавам и ме следва в трапезарията, където си издърпва стол и сяда на него, като свива колене до гърдите си и ги прегръща. Краката ѝ са обути в огромни пухкави ботуши. – Нямах нужда от нито едно напомняне на репликите ми и накрая някои хора наистина станаха на крака! Мисля си, че са приятели на Айзък, но няма значение, дори да е така.

– Значи все пак ще получите някакви пари?

– Ще получим. Първо трябва да платим наема на театъра, за касата и подобни неща. – Не казвам нищо. Чудя се дали Айзък вече е прибрал своя дял. Кейти изведнъж ме поглежда изненадана.

– Защо не си на работа?

– В болнични съм.

– Мамо, защо не каза? Не трябва да правиш нищо. Ето, дай на мен. – Тя скача на крака и взима купчината документи от ръцете ми, оглежда се и в крайна сметка отново ги зарязва на масата, където си бяха. Една касова бележка полита и пада на пода.

– Не съм болна от този тип болести. Греъм ме пусна да си почина малко. Докато полицията реши онази глупост със сайта. – Чувството е приятно, да наричам случая глупост. Окуражително, би го нарекла Мелиса. Навеждам се, за да вдигна касовата бележка, която се беше намъкнала под масата.

Не знам дали се е появила от някоя от купчините с документи, или е просто поредната хартийка, която мачкаме и хвърляме на масата.

Касовият бон е от място, наречено "Еспрес О-о!" Ужасно име за ресторант, мисля си аз. Глупаво е, а насилената игра на думи е отвратителна, като фризьорски салони "Накъдри се и се боядисай" или онзи салатен бар на Е16, наречен "Да хапнем маруля". Обръщам касовата бележка и виждам цифрите 0364, написани с почерк, който не разпознавам. Вероятно ПИН код?

Слагам бона на една страна.

– Остави всичко, мила – казвам на Кейти, която продължава да мести документи наоколо с голям ентусиазъм, но с малка ефективност. – По-лесно ще е аз да го направя. Така нищо няма да се смеси. – Докато подреждам, сортирам и пренареждам документите на масата за хранене, я оставям да ми разкаже за премиерата – за ревюто с четири звезди от "Тайм Аут" и въодушевлението, което е изпитала, когато са излезли за втори път на сцената да ги аплодират. Работата ме успокоява, сякаш като разтребя къщата, мога да получа някакъв контрол над живота си.

Никога не съм молила Греъм за отпуска и съм му благодарна, че този път той настоя да си почина. Поне мога да остана у дома, докато полицията прави каквото там прави, за да разреши случая. Приключих с детективската работа. Нека те поемат рисковете, аз си оставам тук, където е безопасно.