Виждам те

– 3 –

Кристъл Палас е последната спирка на влака ми. Иначе щях да стоя на мястото си и да се взирам в обявата с надеждата, че ще намеря някакъв смисъл в нея. В крайна сметка съм последната, която слиза от вагона.

Дъждът е намалял до ръмеж, но малко след като напускам метростанцията, вестникът в ръцете ми вече е мокър и е оставил петна от мастило по пръстите ми. Навън е тъмно, но уличното осветление е включено, както и неоновите надписи на ресторантите и магазините за мобилни телефони по Анърли Роуд, затова не ми е трудно да виждам. От всяка лампа виси коледна украса, очакваща поредната псевдознаменитост, която да я пусне, но времето е твърде меко – а и ми е прекалено рано, – за да мисля за Коледа.

Взирам се в обявата, докато вървя към дома си, и въобще не обръщам внимание на дъжда, който залепя бретона ми на челото. Вероятно това не съм аз. Вероятно имам двойница. Въобще не съм подходящият избор за реклама на гореща линия: биха избрали някоя по-млада, по-привлекателна. Не жена на средна възраст, с две пораснали деца и доста мазнини в ханша. Едва не се изсмивам на глас. Наясно съм, че има търсене за всичко, но нишата за подобно нещо е по-малка.

Между полския супермаркет и ключаря се намира кафе-ресторантът на Мелиса. Единият от кафе-ресторантите на Мелиса, напомням си. Другият е в една малка уличка в Ковънт Гардън, където редовните посетители се обаждат предварително с поръчките си за сандвичи, за да избегнат опашките и лутащите се пред вратата туристи, които се чудят дали панинито[3] тук си струва чакането. Човек би си помислил, че Ковънт Гардън е място, на което могат да се правят купища пари, но високият наем, вече пета година след отварянето на ресторанта, пречи на печалбите му. Този тук от своя страна – с посредствения си вид и неприветливите си съседи – е златна мина. Намира се на това място от години и рине пари много преди Мелиса да поеме командването и да сложи името си; той е една от скритите перли, които от време на време се появяват в градските пътеводители. Най-добрата закуска в Южен Лондон, това гласи фотокопираната статия, залепена с тиксо на вратата.

Известно време стоя от другата страна на улицата, за да мога да наблюдавам, без да ме видят. Прозорците са запотени около ъглите като снимка от осемдесетте години. В центъра, зад касата, някакъв младеж бърше вътрешността на витрината. Той си носи престилката сгъната надве и вързана – по парижки келнерски стил – около талията си, вместо да я закачи на врата си. С черната си тениска и тъмната си прическа току-що ставам от леглото, изглежда прекалено готин, за да работи в ресторант. Дали е красавец? Предубедена съм, вярно е, но мисля, че е.

Тръгвам да пресичам улицата, като се оглеждам за велосипеди, докато шофьор на автобус ми прави път да мина. Камбанката над вратата на ресторанта иззвънява и Джъстин вдига поглед.

– Здрасти, мамо.

– Здрасти, скъпи. – Оглеждам се за Мелиса. – Сам ли си?

– Тя е в Ковънт Гардън. Управителката там е болна и ме остави да я замествам тук. – Тонът му е небрежен, затова се опитвам да му отвърна по същия начин, но имам чувството, че ще се пръсна от гордост. Винаги съм знаела, че Джъстин е добро момче; просто се нуждаеше да го оставят на мира. – Ако ми дадеш пет минути – казва той, докато пере кърпата си в мивката от неръждаема стомана зад него, – ще се прибера с теб.

– Имах намерение да взема нещо готово за вечеря. Предполагам, че вече си изключил фритюрника?

– Току-що. Няма да отнеме кой знае колко време да изпържа малко картофи. Има и едни наденици, дето ще бъдат изхвърлени, ако не се изядат днес. Мелиса няма да има нищо против да ги вземем за вкъщи.

– Ще ти ги платя – казвам аз, защото не искам Джъстин да се увлича от временната си позиция.

– Тя няма да има нищо против.

– Ще ги платя – изричам твърдо и вадя портмонето си. Поглеждам черната дъска и пресмятам колко ще ми струват надениците и пържените картофи. Джъстин е прав, че Мелиса щеше да ни ги даде без пари, ако беше тук, но сега я няма, а нашето семейство си плаща сметките.

Колкото повече се отдалечаваме от метростанцията, магазините и офисите остават зад нас и отстъпват място на къщи в редици от по десетина. На някои от тях прозорците са покрити със сиви метални капаци, което означава, че са отнети от собствениците; предните им врати са в червени и оранжеви графити във формата на фойерверки. Нашата редица не е по-различна – третата къща по-надолу няма плочки, а върху прозорците са заковани дебели панели от шперплат – и веднага можете да разпознаете отдаваните под наем къщи по запушените улуци и по потъмнелите тухли. В края на редицата има две частни къщи – тази на Мелиса и Нийл, която е в най-желаната крайна част, и моята, която е точно до тяхната.

Джъстин рови в раницата си за ключовете, а аз стоя на тротоара до оградата, която заобикаля онова, което благосклонно наричаме предна градина. Тревичките се промъкват през мокрия чакъл, а единствената декорация е една соларна лампа във формата на старовремски фенер, която излъчва слабо жълто сияние. Градината на Мелиса също е с чакъл, но в нейната няма трева и от двете страни на предната ѝ врата се намират два чимшира, перфектно оформени като спирали. На тухлената стена под прозореца на дневната ѝ има петно, което е доста по-ярко от останалата част; там някакъв тесногръд лондончанин с проблем с междурасовите бракове беше нарисувал графити, но Нийл ги изчисти.

Никой не си е направил труда да дръпне завесите на нашата дневна и оттук мога да видя Кейти, която си лакира ноктите на масата за хранене. Едно време настоявах всички да сядаме да се храним заедно; обожавах да ми разказват как е минало училището. В началото, когато се преместихме, това беше единственото време през деня, в което чувствах, че се справяме добре без Мат. Това бяхме ние, семейство от трима, всички седнали заедно за вечеря точно в шест.

През прозореца – покрит с неизменния слой мръсотия, който е цената да живееш на натоварена улица – забелязвам, че Кейти е разчистила място за комплекта си за лакиране сред списанията, купчините със сметки и коша за пране, който някак си беше избрал масата за свой дом. Обикновено разчиствам тази каша, за да можем да обядваме заедно в събота, но не след дълго купчините документи и непотребни найлонови торбички ни принуждават да се преместим да ядем пред телевизора.

Джъстин отваря вратата, а аз си спомням какво беше чувството, когато децата бяха малки и тичаха да ме посрещнат, когато се прибирах, сякаш ме беше нямало с месеци, а не само осем часа, в които подреждах рафтовете в "Теско". Когато пораснаха, се отбивах до съседската врата, за да благодаря на Мелиса, че ги е гледала след училище; те твърдяха, че са прекалено големи за подобни грижи, но знаех, че тайничко им харесваше.

– Здрасти? – провиквам се. Саймън се показва от кухнята с чаша вино. Подава ми я и ме целува по устните, ръката му се плъзга около талията ми, за да ме придърпа по-близо до себе си. Подавам му торбичката от ресторанта на Мелиса.

– Вземете си стая, вие двамата. – Кейти се появява от дневната, пръстите ѝ са разперени, а ръцете ѝ са във въздуха. – Какво ще хапваме? – Саймън ме пуска и отнася храната в кухнята.

– Наденици и пържени картофи.

Тя бърчи нос, но аз я изпреварвам, преди да започне да се оплаква за калориите.

– Има маруля в хладилника – можеш да си направиш салата за твоята наденица.

– Това няма да ти помогне да се отървеш от дебелите си глезени – казва Джъстин. Кейти го удря по ръката, а той я заобикаля и хуква нагоре по стълбите, като взима по две стъпала наведнъж.

– Вземете пораснете. – Кейти е на деветнадесет и в чудесна форма, няма и следа от детската пухкавина, която я съпътстваше допреди няколко години. И глезените ѝ са си наред. Отивам да я прегърна, но се сещам за ноктите ѝ и само я целувам. – Съжалявам, мила, но съм претрепана. Готовата храна няма да ти навреди – от всичко по малко, нали така?

– Как мина денят ти, скъпа? – пита ме Саймън. Следва ме в дневната, където се разполагам на дивана, затварям очи за кратък миг и издишам, когато усещам, че започвам да се отпускам.

– Всичко беше наред. Само дето Греъм ме накара да подреждам документацията.

– Това не ти влиза в задълженията – каза Кейти.

– Нито пък чистенето на тоалетните, но познайте какво ме накара да направя вчера?

– Ъгх. Този тип е голям задник.

– Не трябва да се съгласяваш. – Саймън сяда до мен. – Трябва да се оплачеш.

– На кого? Той е собственикът. – Греъм Халоу е от категорията мъже, които четкат егото си, като унижават хората около себе си. Наясно съм с това и то не ме тревожи. Поне през повечето време.

За да сменя темата, взимам "Лондон Газет" от масичката за кафе, където го зарязах. Все още е мокър и части от напечатаното са размазани, но го прегъвам надве, за да могат да се виждат рекламите.

– Мамо! Защо четеш обявите за запознанства? – пита Кейти и се смее. Довършва най-горния слой лак на ноктите си, внимателно затваря капачката на шишенцето и се връща на масата, за да сложи ноктите си под ултравиолетовата лампа, за да ги уплътни.

– Може би смята да смени Саймън с по-нов модел – казва Джъстин, когато влиза в дневната. Съблякъл е черната тениска и дънките, които носеше на работа, и си е облякъл сиво долнище и суитчър. Краката му са боси. В едната си ръка държи телефона, а в другата – пълна чиния с наденици и пържени картофи.

– Не е смешно – казва Саймън. Взима вестника от мен. – Но защо наистина четеш обявите за запознанства? – Челото му се набръчква и лицето му помръква. Хвърлям кос поглед на Джъстин. Саймън е с четиринадесет години по-възрастен от мен, макар че понякога се поглеждам в огледалото и си мисля, че го настигам. Около очите ми има бръчки, които не бяха там, като бях на тридесет, и кожата на врата ми е започнала да се отпуска. Никога не съм имала проблем с възрастовата ни разлика, но Саймън я споменава достатъчно често, за да съм наясно, че се тревожи от нея. Джъстин знае това и се възползва от всяка възможност да бръкне в раната. Дали се цели в Саймън, или в мен, не знам.

– Не мислите ли, че тази жена прилича на мен? – Соча към долната обява, точно под платените услуги на Ейнджъл. Джъстин се навежда над рамото на Саймън, а Кейти си маха ръцете от ултравиолетовата лампа, за да може да погледне. За момент всички мълчаливо се взираме в снимката.

– Не – отвръща Джъстин, а Кейти от своя страна казва:

– Прилича малко.

– Ти носиш очила, мамо.

– Невинаги – отбелязвам. – Понякога си слагам контактните лещи. – Само дето не си спомням кога за последно съм го правила. Носенето на очила никога не ме е тревожило, а и доста си харесвам моите с техните дебели черни рамки, които ме карат да изглеждам много по-прилежна, отколкото бях в училище.

– Може би някой си прави майтап – казва Саймън. – Намери единствената точка ком – мислиш ли, че някой те е регистрирал в агенция за запознанства на шега?

– Кой би направил подобно нещо? – Поглеждам децата, за да видя дали няма да си разменят някой поглед, но Кейти изглежда също толкова объркана, колкото мен, а Джъстин се е заел с пържените си картофи.

– Обади ли се на номера? – пита Саймън.

– При 1.50 лири на минута? Ти шегуваш ли се?

– Това ти ли си? – пита Кейти. В очите ѝ блести дяволит пламък. – Сещаш се, да изкараш малко джобни? Хайде, мамо, можеш да ни кажеш.

Неприятното усещане, което имам, откакто видях обявата, започва да се разсейва и се засмивам.

– Не знам кой ще плати 1.50 лири на минута за мен, мила. Но наистина си приличаме, нали? Това доста ме уплаши.

Саймън вади мобилния си телефон и свива рамене.

– Обзалагам се, че някой иска да ти спретне нещо за рождения ден. – Пуска апарата на високоговорител и набира номера. Чувствам се нелепо: наредили сме се около "Лондон Газет" и се обаждаме на секс телефон.

– Номерът, който сте набрали, не съществува.

Осъзнавам, че съм затаила дъх.

– Е, това е всичко – казва Саймън и ми подава вестника.

– Но какво търси снимката ми там? – питам аз. Рожденият ми ден не е скоро, а и не се сещам за човек, който би ме записал в агенция за запознанства, за да си направи шега. Минава ми през ума, че е някой, който не харесва Саймън, някой, който иска да ни създаде неприятности. Мат? Прогонвам мисълта възможно най-бързо.

Инстинктивно стискам рамото на Саймън, макар той да не показва по никакъв начин притеснение от обявата.

– Мамо, тази жена не прилича на теб. Това е някоя стара птица с неясен произход – казва Джъстин.

Тук някъде май се крие комплимент.

– Джъс е прав, мамо – Кейти отново поглежда обявата. – Прилича на теб, но принципно много хора приличат на някого другиго. Има едно момиче на работа, което е точно копие на Адел.

– Предполагам, че е така. – Поглеждам обявата за последно. Жената на снимката не гледа право към фотоапарата, а и резолюцията е толкова лоша, че се изненадвам, че някой я е използвал за реклама. Подавам вестника на Кейти. – Хвърли го в коша, мила, преди да ни сервираш.

– Ноктите ми! – оплаква се тя.

– Краката ми – контрирам я аз.

– Аз ще се заема – казва Джъстин. Оставя чинията си на масичката за кафе и се изправя. Двамата със Саймън си разменяме изненадани погледи, а Джъс върти очи. – Какво? Аз също помагам тук.

Саймън се засмива.

– С какво точно?

– О, майната ти, Саймън. Сам си сипи вечеря тогава.

– Спрете се, и двамата – изкрещявам. – Господи, понякога ми е трудно да различа родителя от детето.

– Точно това ми е мисълта, той не ми е... – започва Джъстин, но млъква, когато вижда изражението на лицето ми. Ядем, като използваме скутовете си за маса, гледаме телевизия и се караме за дистанционното. Срещам погледа на Саймън. Той ми намига: интимен момент сред хаоса на живота с две пораснали деца.

Когато чиниите вече са празни и по тях е останала единствено мазнина, Кейти си облича палтото.

– Нямаш намерение да излизаш по това време, нали? – питам я аз. – Минава девет часът.

Тя ме поглежда със смразяващ поглед.

– Петък вечер е, мамо.

– Къде отиваш?

– В града. – Вижда физиономията ми. – Ще си хванем такси със София. Все едно се прибирам късно от работа.

Искам да ѝ кажа, че не е права. Че черната рокля и бялата риза, които носи като сервитьорка, не са толкова провокативни като впитата в тялото ѝ рокля, която е облякла в момента. Че конската опашка я кара да изглежда малка и невинна, а тази вечер косата ѝ е разрошена и секси. Искам да ѝ кажа, че има прекалено много грим, че токчетата ѝ са прекалено високи, а ноктите ѝ – прекалено червени.

Не го правя, разбира се. Защото аз също някога съм била на деветнадесет и съм майка от твърде дълго, за да знам кога да запазя мислите си за себе си.

– Забавлявай се. – Не мога да се въздържа да изрека и следващото: – Внимавай. Не се разделяйте. Не отлепяй ръце от питието си.

Кейти ме целува по челото, след което се обръща към Саймън.

– Ще поговорите, нали? – пита тя и кима с глава към мен. Усмихва се, намига ми и се понася към вратата. – И да слушате, вие двамата – провиква се. – А ако не можете да слушате – бъдете внимателни!

– Не мога да се въздържам – казвам аз, когато Кейти вече я няма. – Тревожа се за нея.

– Знам, че е така, но не забравяй, че тя е доста добро момиче. – Саймън стиска коляното ми. – Метнала се е на майка си. – Поглежда към Джъстин, който се е опънал на дивана, а телефонът е на сантиметри от лицето му. – Ти няма ли да излизаш?

– Няма кинти – отвръща Джъс, без да сваля очи от малкия дисплей пред него. Виждам сините и бели кутийки от разговор в чата, които са прекалено мънички, за да прочета какво пише в тях. Ивица от червените му боксерки разделя долнището от суитчъра му, чиято качулка е дръпнал, въпреки че се намира вкъщи.

– Мелиса не ти ли плаща в петъците?

– Каза, че ще мине да ми остави парите през уикенда.

Джъстин работи в ресторанта от началото на лятото, когато почти бях изгубила надежда, че ще си намери работа. Ходи на две интервюта – едното в музикален магазин, а другото в "Буутс", – но в момента, в който разбраха, че има досие за кражба от магазин, приключиха.

– Разбираемо – беше казал Саймън. – Никой работодател не иска да рискува да наеме служител, който може да бърка в касата.

– Тогава беше на четиринадесет! – Бях заела отбранителна позиция. – Родителите му току-що се разведоха и смени училището. Той не е професионален крадец.

– Дори така да е.

Не продължих. Не исках да споря със Саймън. На теория Джъстин беше младеж, който не би могъл да си намери работа, но ако човек го познаваше... Отидох при Мелиса.

– Доставки – предложих ѝ. – Раздаване на флайери. Каквото и да е.

Джъстин не беше ученолюбив. Не четеше като останалите деца – дори не знаеше азбуката до осемгодишна възраст. Колкото по-голям ставаше, толкова по-трудно беше да го накараме да ходи на училище; подлезът и молът му бяха много по-приятни места от класната стая. Напусна училище с диплома по информатика и смъмряне за кражба. За това време учителите бяха установили, че страда от дислексия[4], но беше твърде късно, за да е от значение.

Мелиса ме изгледа замислена. Зачудих се дали не бях нарушила границите на нашето приятелство, дали не я бях поставила в неудобно положение.

– Може да работи в ресторанта.

Не знаех какво да кажа. Благодаря не ми се струваше достатъчно.

– Минимална заплата – побърза да добави Мелиса, – и пробен период. От понеделник до петък, на смени. Често ще се налага да работи и през уикендите.

– Длъжница съм ти – казах ѝ.

Тя махна с ръка.

– За какво са приятелките?

– Може би трябва да започнеш да плащаш наем на майка си, след като вече имаш работа – казва Саймън. Поглеждам го накриво. Той никога не се намесва в родителството. Не сме говорили за това, защото е нямало нужда; децата бяха на осемнадесет и четиринадесет, когато го срещнах. Бяха почти големи, дори когато не се държаха като такива. Не се нуждаеха от нов баща и за щастие Саймън не се опита да им бъде такъв.

– Не карате Кейти да ви плаща наем.

– Тя е по-малка от теб. Ти си на двадесет и две, Джъстин, достатъчно си голям, за да се справяш сам.

Джъс завърта крака и се изправя с едно-единствено плавно движение.

– Лазиш ми по нервите. Какво ще кажеш ти да започнеш да плащаш наем, преди да ми казваш какво да правя?

Ненавиждам тези моменти. Мъжете, които обичам, да се хващат за гърлата.

– Джъстин, не говори така на Саймън. – Изборът на страна не е съзнателно решение. Виждам погледа на сина си, смята, че съм го предала. – Той само предлага. Не те карам да плащаш наем. – Никога не съм искала наем и не ми пука, ако останалите смятат, че съм мекушава. Няма да променя решението си. Мога да начислявам мижави цени за легло и храна на Джъстин и на него пак няма да му остава нищичко. Как е възможно да води някакъв нормален живот по този начин, камо ли да спестява за бъдещето си? Бях по-малка от Кейти, когато напуснах дома си, без нищо друго освен един куфар с дрехи, голям корем и разочарованието на родителите ми, което кънтеше в ушите ми. Искам нещо повече за собствените си деца.

Саймън не се отказва.

– Търсиш ли си работа? Ресторантът е читав, но ако искаш да си купиш кола, да си наемеш жилище, трябва да изкарваш повече, отколкото Мелиса може да ти плати.

Не разбирам какво му става. Не сме богати, но се справяме доста добре. Няма нужда да взимаме пари от децата.

– Татко каза, че ще ми заеме пари за кола, след като си взема изпитите.

Усещам как Саймън настръхва до мен, както винаги, когато някой спомене Мат. Има моменти, в които реакцията му е дразнеща, но в повечето случаи ме кара да се разтапям от удоволствие. Не мисля, че Мат изобщо е смятал, че някой друг може да ме има за привлекателна; харесва ми, че Саймън го е грижа достатъчно за мен, та да ревнува.

– Много мило от страна на баща ти – намесвам се бързо; лоялността ми към Джъстин ме кара да кажа нещо – каквото и да е – в негова подкрепа. – Може би един ден ще вземеш изпита за таксиметров шофьор.

– Няма да карам такси до края на живота си, мамо.

Двамата с Джъстин бяхме толкова близки, когато беше по-малък, но така и не ми прости, че изоставих Мат. Щеше, мисля си, ако знаеше цялата истина, но не исках децата да останат с лоши чувства към баща си, не исках да бъдат наранени, както бях наранена аз.

Жената, с която спеше Мат, беше точно на половината на моите години и тези на Кейти. Странно е какви подробности помни човек понякога. Изобщо не съм я виждала, но някога се измъчвах, като си я представях каква е; представях си ръцете на съпруга си около двадесет и три годишното ѝ стегнато тяло.

– Понякога нямаме право на избор – казва Саймън. – Работата не е лоша.

Поглеждам го изненадана. Бързо е отписал липсата на каквато и да е амбиция у Джъстин. Част от мен е разочарована, защото доколкото си спомням, онова, което нарече отчаяна работа, очевидно е достатъчно добра за сина ми. Мат учеше за инженер в колеж. Това се промени в деня, в който осъзнах, че закъснението на цикъла ми е такова, че може да означава само едно нещо. Мат напусна колежа и си намери работа още същия ден. Не беше кой знае какво – строител, – но парите бяха добри. След като се оженихме, взе изпита за таксиметров шофьор и родителите му ни дадоха пари за първото му такси като сватбен подарък.

– Ресторантът е достатъчен засега – казвам аз. – Ще изникне нещо добро, сигурна съм.

Джъстин изсумтява неопределено и напуска стаята. Качва се горе и аз чувам скърцането на леглото му, когато заема любимата си поза – легнал, а главата му е вдигната дотолкова, че да може да вижда екрана на лаптопа.

– С това темпо ще продължава да живее тук и на тридесет.

– Просто искам да е щастлив.

– Щастлив е – казва Саймън. – Щастлив е да паразитира при теб.

Преглъщам онова, което искам да му отвърна. Няма да е честно. Аз бях онази, която каза, че не искам Саймън да ми плаща наем. Спорихме по темата, но нямаше да му позволя. Споделяме си храната и сметките, а и винаги ме извежда на вечери и екскурзии – както и децата. Изключително щедър е. Имаме обща банкова сметка и никога не сме се замисляли кой какво плаща.

Но къщата е моя.

Парите бяха проблем, когато се омъжих за Мат. Той работеше нощни смени, а аз от осем до четири в "Теско", но някак си се справяхме, докато Джъстин започна училище. Когато се появи Кейти, нещата вече бяха по-лесни; Мат имаше повече работа, отколкото можеше да поеме, и от време на време можехме да си позволим някои глезотийки. Понякога ходехме на ресторант, понякога на почивка.

Тогава двамата с Мат се разделихме и аз се върнах в начална позиция. Никой от нас не можеше да си позволи да задържи къщата и минаха години, докато спестя за депозита на това място. Заклех се никога вече да не купувам имоти съвместно с мъж.

Макар че също така се заклех никога повече да не се влюбвам, а вижте какво стана.

Саймън ме целува, едната му ръка е на брадичката ми, след което се плъзва към тила ми. Дори сега, в края на един дълъг ден, той мирише на чисто, на пяна за бръснене и афтършейв. Усещам добре познатата топлина да изпълва тялото ми, когато увива косата ми около ръката си и нежно я подръпва, като по този начин брадичката ми се вдига нагоре, а вратът ми се разкрива за целувки.

– Ще си лягаме ли по-рано? – прошепва той.

– Веднага идвам.

Взимам чиниите и "Лондон Газет", отнасям ги в кухнята и зареждам съдомиялната. Хвърлям вестника в кошчето за боклук, откъдето жената от обявата се взира в мен. Изгасям кухненската лампа и клатя глава на глупостта си. Разбира се, че не съм аз. Какво ще търси моя снимка във вестника?