Виждам те

– 10 –

Оставам в леглото двадесет и четири часа, спя повече, отколкото съм будна. В сряда следобед успявам да отида на доктор само за да ми каже онова, което вече знам: пипнала съм грип и не мога да направя нищо друго, освен да пия вода, да си взимам лекарствата и да чакам да отмине. Саймън е невероятен. Готви за децата и ми носи храна, която не ям. Ходи до магазина за сладолед, когато решавам, че е единственото нещо, което бих преглътнала. Мисля си, че би бил добър баща, ако чакаше да му се роди бебе, и се сещам за бременността си с Джъстин и мърморещия Матю, когото изпращам в снега, за да ми купи начос и желирани бонбони.

Съумявам да се обадя в службата и да кажа на Греъм, че съм болна. Той е изненадващо отзивчив, докато не му съобщавам, че ще ме няма до края на седмицата.

– Не можеш ли да се появиш поне утре? Джо отсъства и няма кой да вдига телефона.

– Ако съм по-добре, ще дойда – отвръщам аз. На сутринта му изпращам съобщение: Съжалявам, още съм болна, след което изключвам телефона си. Станало е обяд, а аз дори не искам да погледна храна. Мелиса ми носи пилешка супа от ресторанта и веднъж опитала я, осъзнавам, че съм освирепяла от глад.

– Много е вкусна. – Стоим в нашата кухнята, на малката маса, която побира само двама души. – Съжалявам за бъркотията. – Съдомиялната трябва да се зареди, което означава, че всички са натрупали чиниите от закуската си в мивката.

Пръстенът от празни опаковки ми подсказва, че кошчето за боклук също е претъпкано. Хладилникът е покрит със семейни снимки, прикрепени за него с кичозни магнитчета, които по традиция купуваме от почивките си, като част от неспирното предизвикателство кой ще намери най-оригиналния сувенир. Понастоящем на първо място е кимащото магаре на Кейти, което донесе от Бенидорм, сомбрерото му се люлее всеки път, когато някой отвори вратата на хладилника.

– Уютно е – отвръща Мелиса и се засмива, когато вижда скептичния ми поглед. – Сериозна съм. Топло е, изпълнено с любов и спомени – точно каквато една семейна къща трябва да бъде. – Търся съжаление в лицето ѝ, но не намирам нищо.

Мелиса беше на четиридесет, когато се запознахме – все още достатъчно млада, за да има семейство – и дори веднъж я попитах дали двамата с Нийл планират да имат деца.

– Той не може. – Веднага се поправи: – Не е честно. Исках да кажа, че ние не можем.

– Сигурно ви е много трудно. – От толкова дълго време съм майка, че не мога да си представя живота си без децата.

– Не точно. Винаги съм знаела, разбираш ли – Нийл е имал левкемия като малък и химиотерапията го е направила безплоден, – затова никога не съм мислила по въпроса. Правим други неща, възползваме се от други възможности. – Отдали са се на работа, предполагам аз. Бизнес, екскурзии, красива къща.

– За Нийл е по-трудно, отколкото за мен – каза ми тогава приятелката ми. – Много се ядосваше. Защо аз? Измъчваше се. Но в днешно време едва се сещаме.

– Честно казано, не бих отказала къща като вашата – казвам сега, – всички повърхности са лъснати и никъде не се забелязват мръсни чорапи!

Мелиса се усмихва.

– Тревата на съседа винаги е по-зелена, нали така? Не след дълго Кейти и Джъстин ще се изнесат и тогава ще се щураш из празната къща и ще се молиш да са тук.

– Вероятно. О, това ми напомня, какво си сторила със сина ми, за бога?

Мелиса мигновено придобива разтревожено изражение и аз се чувствам зле, че съм се опитала да се пошегувам. Обяснявам:

– Във вторник ми даде пари за наем. Без да съм го молила. Разбрах, че си го повишила.

– О, ясно! Заслужава си повишението – върши страхотна работа, а и имам нужда от управител. Нещата се наредиха чудесно.

Въпреки това нещо продължава да я тревожи. Задържам погледа ѝ, докато тя не поглежда встрани, навън през прозореца и към грозната ни градина. Най-накрая проговаря:

– Повишението в заплащането... – поглежда ме. – Става въпрос за пари под масата. – Повдигам вежда. Аз съм нейна приятелка, но също така съм и нейна счетоводителка. Подозирам, че не би ми казала, ако не бях засегнала въпроса за увеличеното възнаграждение на Джъстин.

– Когато клиентите плащат в кеш, не всичко минава по каналния ред. Имам резервен фонд. С него покривам някои от сметките си, без да се налага да пипам парите от бизнеса.

– Разбирам. – Вероятно трябва да се боря със съвестта си, но по мое мнение Мелиса не наранява никого. Тя не е някой глобален търговец, който прикрива данъци чрез офшорни сметки. Тя е една местна бизнесдама, която се опитва да преживява като повечето от нас.

– Не става въпрос за чист егоизъм, да знаеш. – От изражението на приятелката си виждам, че съжалява, задето ми е споделила. Притеснява се, че ще я укоря. – Така на Джъстин няма да му се налага да плаща данъци върху тези пари и ще може да започне да си заделя.

Трогната съм, че дори е помислила за това.

– Трябва ли да ти благодаря, че се е сетил да ми даде пари за наем?

– Може и да сме си поговорили малко по темата... – Изражението на лицето ѝ е артистично невинно, което ме разсмива.

– Е, благодаря ти. Чудесно е да видя, че най-накрая е пораснал. Не се ли притесняваш, че някой може да те изпорти на данъчните? – питам аз, тъй като счетоводителката в мен се обажда. Не само Мелиса трябва да се тревожи за това. Ако я хванат, ще повлече и мен.

– Ти си единствената, която знае.

– Какво да знам? – Ухилвам се. – По-добре да се облека – трябва да повърна. – Все още нося долнището, с което бягам, и тениската, с която спах снощи, и внезапно откривам че мириша на болест. – По-късно ще се запозная с новия приятел-режисьор на Кейти – ще мине да я вземе за репетиция.

– Приятел?

– Тя не го нарича така, но познавам добре дъщеря си. Срещна го едва в понеделник, но се кълна, че оттогава не сме водили разговор, в който да не спомене името му. Айзък това, Айзък онова. Здраво е хлътнала. – Чувам скърцане от стълбите и спирам да говоря точно преди Кейти да се появи в кухнята.

– Уха, я се виж! – посреща я Мелиса и става да я прегърне. Кейти е облякла сиви дънки, които са впити по тялото ѝ и изглеждат, сякаш са пръскани със спрей, и златиста лъскава риза, която се повдига, когато обгръща ръце около Мел.

– Това ли е прочутата ти пилешка супа? Има ли още?

– Колкото искаш. Тъкмо разбрах за Айзък... – Мелиса набляга на гласните в името му и Кейти ме поглежда подозрително. Не казвам нищо.

– Той е чудесен режисъор – обяснява дъщеря ми предвзето. Чакаме, но тя няма намерение да налапа стръвта.

– Мога ли да попитам за парите? – изстрелва Мелиса, както винаги – бизнесът преди всичко. – Наясно съм, че актьорството не е една от най-доходоносните професии, но поне ще покрие ли разноските ти?

Паузата от страна на Кейти ми разкрива всичко, което ми е необходимо да знам.

– О, мила, смятах, че това е истинска работа!

– Такава е. Ще ни платят в края на турнето, веднага след като получим парите от билетите и покрием разходите.

– Значи в крайна сметка ще си поделите печалбата? – пита Мелиса.

– Точно така.

– Ами ако няма такава? – изстрелвам бързо аз.

Кейти ми се нахвърля.

– Пак започваш! Защо просто не ми кажеш, че не струвам, мамо? Че никой няма да дойде, за да ме гледа, и всички ще изгубим парите си... – Спира се, но вече е прекалено късно.

– Какви пари? За подялбата на печалбата ми е ясно – донякъде, – но, моля те, кажи ми, че не си дала пари на някакъв младеж, който току-що си срещнала!

Мелиса става.

– Мисля, че трябва да си вървя. Браво за ролята, Кейти. – Приятелката ми ме дарява със сериозен поглед, който ми казва: Бъди мила с нея, и си тръгва.

– Какви пари, Кейти? – настоявам да разбера.

Дъщеря ми слага купичка със супа в микровълновата и натиска бутона за затопляне.

– Разделихме си наема за помещението за репетиции, това е. Всички се включиха.

– Прилича ми на измама.

– Нямаш представа как работи театърът, мамо!

Двете се разкрещяваме, толкова сме погълнати в стремежа да изложим гледните си точки, че не чуваме отключването на предната врата, което означава, че Саймън се прибира по-рано, както всеки друг ден от тази седмица, в която съм болна.

– Май се чувстваш по-добре? – пита ме той едва когато забелязвам, че се е облегнал на рамката на вратата, на лицето му се е настанило весело изражение.

– Малко – отвръщам глуповато. Кейти слага супата в поднос, има намерение да се храни в нейната стая. – По кое време ще те вземе Айзък?

– В пет. Няма да го каня, ако смяташ да повдигаш въпроса за печалбата.

– Няма да го повдигам, обещавам. Просто искам да се запозная с него.

– Купих ти нещо – казва Саймън. Подава ѝ найлонова торбичка с нещо малко и твърдо в нея. Кейти оставя подноса, за да види какво е получила. Аларма против нападения – от онзи тип, който надува сирената, когато извадиш игличката. – Продаваха ги в магазина на ъгъла. Не знам дали са добри, но си помислих, че можеш да я носиш, когато се прибираш с метрото.

– Благодаря ти – казвам му аз. Знам, че я е купил по-скоро за мое успокоение, отколкото за това на Кейти. За да ме накара да не се притеснявам толкова много, когато е до късно навън. Опитвам се да изкупя вината си за по-ранното си избухване. – Кога ще бъдат пуснатите билетите за "Дванайсета нощ", скъпа? Защото ние ще сме на първия ред, нали, Саймън?

– Абсолютно.

Искрен е, и то не само защото става въпрос за Кейти. Саймън обича класическата музика и театъра, както и никому неизвестни джаз концерти в затънтени, мрачни места. Беше доста изумен, че не съм гледала "Капан за мишки", заведе ме на пиесата и постоянно се обръщаше към мен, за да види дали се забавлявам. Не беше лоша, но въпреки това си предпочитам "Мама миа".

– Не знам. Ще проверя. Благодаря ти. – Последното е предназначено за Саймън, в когото тя вижда сродна душа. Миналата нощ я изпитва за репликите ѝ и от време на време прекъсваха, за да обсъждат как трябва да изглеждат героите от сценария.

– Виждаш ли я как персонифицира външността и я нарича "Лукавия"[18]? – попита я тогава Саймън.

– Да! Дори накрая ничия самоличност не става ясна.

Улових погледа на Джъстин – рядък конспиративен момент между двама ни.

На първата ни среща Саймън ми каза, че иска да бъде писател.

– Но нали и сега се занимаваш с това? – Бях объркана. Когато се запознахме, се представи като журналист.

Той поклати пренебрежително глава.

– Това не е истинско писане, това е просто представяне на фактите. Искам да пиша книги.

– Направи го.

– Един ден – отвърна Саймън, – когато имам време.

За Коледа същата година му купих хубав бележник с дебели кремави страници, подвързан в мека кафява кожа.

– За книгата ти – казах му срамежливо. Бяхме заедно само от няколко седмици и дни наред агонизирах над мисълта какво да му купя. Той ме погледна така, сякаш му бях подарила Луната.

– Не беше заради бележника – каза ми Саймън година по-късно, вече се беше нанесъл при мен и беше написал първата половина от ръкописа си. – А заради това, че повярва в мен.

Кейти е много изнервена. Все още носи прилепналите дънки и златистата риза – някак си е успяла да изглежда едновременно небрежна и секси, – но е добавила тъмночервено червило и дебела очна линия, която се извива към края на веждите ѝ като криле.

– Петнадесет минути – съска към мен, когато звънецът звъни, – след които тръгваме. – Джъстин все още е в ресторанта, а Саймън и аз сме в дневната, която пооправих набързо.

Чувам тихите им гласове в коридора и се питам какво ли казва Кейти на новия си приятел-режисъор. Съжалявам за майка ми, вероятно. Влизат в дневната и Саймън става. Веднага виждам какво намира Кейти в този млад мъж. Айзък е висок, с гладка маслинена кожа и гарвановочерна коса, която е по-дълга горе, отколкото долу. Очите му са тъмнокафяви, а тениската с – яка под коженото му яке намеква за добре оформени гърди. Казано с две думи, Айзък е прекрасен.

Също така е поне на тридесет години.

Осъзнавам, че съм зяпнала насреща му, и бързам да кажа здравей.

– Приятно ми е да се запознаем, госпожо Уокър. Имате много талантлива дъщеря.

– Мама смята, че трябва да стана секретарка.

Поглеждам сърдито Кейти.

– Само ти предложих да изкараш курса. Да имаш резервен вариант.

– Умен съвет – казва Айзък.

– Мислиш ли? – учудва се Кейти.

– Нашето е трудна професия и ако съдя по съкращенията във финансирането на изкуството, ще става още по-трудна.

– В такъв случай може би ще си помисля отново за курса.

Превръщам изненадания си кикот в прокашляне. Кейти ме поглежда косо.

Айзък се ръкува със Саймън, който му предлага бира. Младият мъж отказва с оправданието, че шофира, което ми прави много добро впечатление. Двамата с Кейти сядат на дивана на благоприлично разстояние един от друг, а аз следя внимателно за знак, че през краткото време, през което се познават, са станали нещо повече от режисъор и актриса. Няма случайни докосвания и се чудя дали боготворенето на дъщеря ми не е еднопосочно. Надявам се да не бъде наранена.

– Знаех, че Кейти е перфектна за Виола в момента, в който я срещнах в агенцията – казва Айзък. – Веднага изпратих снимка на момчето, което играе Себастиан, за да ми каже какво мисли.

– Снимал си ме? Не ми каза! Доста подло от твоя страна.

– С телефона си. Както и да е, той веднага ми писа съобщение, че изглеждаш перфектно. Вече те бях чул как говориш – с момичето до теб, помниш ли? – и веднага инстинктът ми подсказа, че ти си точно Шекспировият тип главна героиня, която търся.

– Всичко е добре, когато свършва добре[19] – казва Саймън с усмивка на лице.

– Адмирации! – отвръща Айзък. Всички се смеят. Кейти поглежда часовника си.

– По-добре да тръгваме.

– Ще я докарам след репетицията, госпожо Уокър. Разбрах, че се тревожите да се прибира с метрото късно нощем.

– Много мило от твоя страна.

– Няма проблем. Лондон невинаги е най-безопасното място за сама жена.

Не го харесвам.

Някога Мат ми се смееше за бързите преценки, които си правя за хората, но първите впечатления са изключително важни. Наблюдавам през прозореца на дневната Кейти и Айзък, които извървяват стотината метра до мястото, на което младият мъж е успял да паркира колата си. Той поставя ръка на кръста ѝ, когато стигат до нея, след което се навежда да ѝ отвори вратата. Не мога да преценя какво точно не харесвам у него, но предчувствията ми пищят.

Само преди няколко дни реших да подкрепям повече Кейти в актьорското начинание; ако ѝ кажа нещо за Айзък, тя ще го приеме като поредната атака срещу кариерата ѝ. Не мога да победя в тази ситуация. Поне няма да се прибере сама довечера. Тази сутрин по радиото чух за сексуално нападение и не мога да спра да мисля дали снимката на жертвата не се е появила първо в раздела с обявите. Обикновено когато се прибира от работа, Саймън носи "Газет" със себе си, но тази седмица се връща с празни ръце; знам, че го прави заради мен, за да мога да забравя за обявите. Но няма да го сторя. Не мога.

В петък Саймън идва с мен на работа.

– В случай че все още си леко замаяна – казва ми той, когато се събуждаме. Държи ме за ръката през целия път. По линия Дистрикт виждам изоставен брой на "Газет", но не му обръщам внимание, вместо това се облягам на Саймън.

Пускам кожената дръжка, за която се държа, и го прегръщам с ръка през талията. Той се превръща в опора и за двама ни, докато влакът забавя преди всяка спирка. Не говорим, но чувам ритъма на сърцето му през ризата. Силен и стабилен.

Саймън ме целува преди "Халоу и Рийд".

– Закъсня за работа заради мен – казвам аз.

– Не ми пука.

– Няма ли да имаш неприятности?

– Остави ме аз да се тревожа за това. Смяташ ли, че ще се оправиш сама? Мога да се помотая наоколо, ако искаш. – Посочва към кафенето от другата страна на улицата и аз се усмихвам при мисълта, че ще ме чака цял ден също като бодигард на някаква знаменитост.

– Ще се оправя. Ще ти се обадя по-късно.

Целуваме се отново и той изчаква, докато не се разполагам зад безопасното си бюро, маха ми и се насочва към метрото.

Греъм излиза на оглед, а аз веднага затварям списъка на "Райтмуув", който обновявам, и отварям Гугъл. Набирам Лондон престъпления и цъкам върху първия линк, който виждам: уебсайт с име Лондон 24, който обещава актуално отразяване на информацията за престъпленията в столицата.

Застрелян тийнейджър в Уест Далуич.

Във Финсбъри Парк е открит мъж с опасност за живота, по чието тяло е имало мистериозни изгаряния.

Ето защо не чета вестници. Поне не често. Знам, че всичко това се случва, но не искам да мисля за него. Не искам дори да си помисля, че Кейти и Джъстин може да живеят в някой квартал, в който престъпността е изключително висока.

Бивш футболист от Висшата лига признава, че е шофирал пиян в Ислингтън.

Отвратителен побой над пенсионерка на 84 години в Енфилд.

Премигвам пред снимката на възрастна жена на име Маргарет Прайс, която тръгнала за пенсията си и не се прибрала. Търся Таня Бекет. Една от вестникарските статии споменава за фейсбук страница в нейна чест и кликвам върху линка за нея. Таня Бекет, почивай в мир, пише на страницата. Цялата е изпълнена с прочувствени съобщения от приятели и семейството. В някои от тях името на Таня е оцветено; осъзнавам, че е така, защото хората са отбелязали фейсбук страницата ѝ. Без да се замислям, кликвам върху името ѝ и си поемам неволно въздух, когато се появява. Пълна е със статуси.

Остават още 135 дни! , гласи последният, публикуван сутринта в деня, в който жената е убита.

Остават 135 дни до какво?

Отговорът е няколко статуси по-долу, в пост, който носи заглавие "Какво ще кажете за това, момичета?". Снимката е скрийншот от мобилен телефон – виждам заряда на батерията в горната част, – и на нея има булчинска рокля. Свалена е набързо от интернет. Отбелязани са три женски имена.

Таня Бекет беше умряла 135 дни преди сватбата си.

Поглеждам към списъка с приятелите ѝ във фейсбук – миниатюри на еднакви момичета, всичките руси и всичките с бели зъби. Вниманието ми е привлечено от една по-възрастна жена със същата фамилия.

Страницата на Алисън Бекет е отворена като тази на Таня и веднага разбирам, че снимката, която гледам, е на майката на младата жена. Последният ѝ пост във фейсбук е от преди два дни.

Раят прибра още един ангел. Почивай в мир, мое красиво момиче. Спи спокойно.

Затварям фейсбук. Чувствам се като нарушителка. Мисля си за Алисън и Таня Бекет. Представям си ги как са планирали сватбата заедно, пазарували са дрехи, изготвяли са поканите. Представям си Алисън в дома ѝ, седнала на тъмночервения диван, на който е на профилната си снимка, как вдига телефона, изслушва думите на полицая, но не ги възприема. Не дъщеря ѝ, не Таня. В гърдите ми се надига болка и се разплаквам, но не знам дали плача за момичето, което никога не съм срещала, или защото е прекалено лесно да заместя името ѝ с това на дъщеря си.

Погледът ми се спира върху визитката, прихваната с кабърче в края на дъската ми с обяви.

Полицай Кели Суифт, Британска транспортна полиция.

Тя поне е готова да ме изслуша.

Издухвам си носа. Поемам си дълбоко въздух. Вдигам телефона.

– Полицай Суифт.

На фона на гласа ѝ чувам трафика и заглъхващата сирена на линейка.

– Обажда се Зоуи Уокър. От обявите на "Лондон Газет"?

– Да, спомням си. Опасявам се, че не съм намерила много, но...

– Аз обаче съм – прекъсвам я. – Една жена от обявите беше убита. А ми се струва, че на никого не му пука коя ще бъде следващата жертва.

Кратка пауза, след която идва отговорът:

– На мен ми пука – отвръща категорично полицай Суифт. – На мен ми пука. Кажи ми всичко, което знаеш.