Виждам те

– 2 –

Кели Суифт стоеше в средата на влака, който се движеше по Централната линия, и на поредния завой се наклони на една страна, за да запази равновесие. Две хлапета – на не повече от четиринадесет-петнадесет години – се натъпкаха във вагона на Бонд Стрийт и започнаха надпревара по псуване, която шокираше с грубия си език. Вече беше твърде късно за извънкласни занимания, а и навън беше тъмно; Кели се надяваше да се прибират по домовете си, а не сега да излизат. Не и на тяхната възраст.

– Шибана лудница! – каза едното от момчетата, вдигна поглед и когато видя Кели, перченето му бързо премина в неудобство. Тя направи физиономия, която майка ѝ често демонстрираше, и тийнейджърите млъкнаха, изчервиха се и се обърнаха, за да разгледат вътрешната част на затварящите се врати. Вероятно беше достатъчно стара, за да им е майка, помисли си унило Кели, и си представи да има едно такова четиринадесетгодишно. Няколко от приятелките ѝ от училище имаха деца приблизително на тази възраст; фейсбукът и редовно биваше заливан от горди семейни снимки, даже получи няколко покани за приятелство от самите деца. Ето това беше добър начин да те накарат да се почувстваш стара.

Кели срещна погледа на жена с червено палто, която стоеше срещу нея. Тя ѝ кимна одобрително за ефекта, който оказа върху хлапетата.

Кели ѝ отвърна с усмивка.

– Как сте?

– Доста по-добре в края на деня – отвърна непознатата. – Готова ли сте за уикенда?

– Аз ще работя. Ще почивам чак във вторник. – Дори тогава щеше да има само ден за отдих, след който щяха да последват още шест работни, помисли си тя и изстена вътрешно. Жената срещу нея изглеждаше ужасена. Кели сви рамене. – Някой трябва да работи, нали?

– Вероятно. – Влакът намали за Оксфорд Съркъс и жената се замъкна към вратите. – Надявам се вечерта Ви да е приятна.

Едва ли, помисли си Кели. Погледна си часовника. Девет спирки до Стратфорд: тъкмо щеше да се прибере, и пак трябваше да се връща на работа. С това темпо щеше да си е у дома около осем, може би осем и тридесет. Щеше да тръгне на сутринта в 7. Прозя се широко, без да си направи труда да прикрие уста, и се зачуди дали имаше храна вкъщи. Делеше къща близо до Елефант и Касъл с още три жени, чиито пълни имена знаеше единствено от чековете за наема, забити на дъската в коридора, готови за събиране всеки месец. Дневната беше превърната в спалня от наемодател, решен да увеличи максимално приходите си, като по този начин единствената обща стая оставаше малката кухня. Там имаше място само за два стола, но съквартирантките и работеха на постоянно менящи се смени и в странни часове, така че можеше да минат дни, докато се засечеше с някоя от тях. Жената в най-голямата спалня, Доун, беше медицинска сестра. Тя беше по-млада от нея, но доста по-улегнала. Често ѝ оставяше порция с храна до микровълновата с едно от яркорозовите лепящи листчета, на които пишеше: заповядай! Стомахът на Кели изкурка при мисълта за храна и тя отново погледна часовника си. Следобедът беше много по-натоварен, отколкото очакваше; щеше да се наложи да вземе допълнителни часове следващата седмица или нямаше да може да се справи.

Няколко бизнесмени се качиха от Холбърн и Кели ги разгледа с тренираното си око. На пръв поглед изглеждаха еднакви с късите си коси, черни костюми и куфарчета. Дяволът се криеше в детайлите, помисли си тя. Внимателно огледа едва забележимите райета по костюмите, заглавието на книгата, прибрана небрежно в торбичка, очилата с метални рамки в ръка, кафявата кожена верижка на часовник, подаващ се изпод ръкава на бяла риза. Особености и белези, които им позволяваха да се различават помежду си. Кели ги наблюдаваше открито и безстрастно. Просто се упражняваше, каза си наум, и въобще не се трогна, когато един от тях вдигна очи и срещна хладния ѝ поглед. Помисли си, че ще се извърне, но мъжът ѝ намигна и ѝ се усмихна уверено. Очите на Кели се преместиха върху лявата му ръка. Женен. Бял, добре сложен, около метър и осемдесет, с набола брада, която вероятно я е нямало преди няколко часа. Нещо жълто се подаваше изпод палтото му – забравен етикет от химическо чистене. Стоеше така изпънат, че можеше да се обзаложи, че е бивш военен. Изглеждаше безличен, но определено би го познала, ако го срещнеше отново.

Доволна от себе си, Кели насочи вниманието си към последната вълна от пътници, които се качиха от Банк и плъзнаха наоколо в търсене на малкото останали свободни места. Почти всички държаха телефони в ръцете си – играеха на игри, слушаха музика или просто ги стискаха, сякаш апаратите се бяха сраснали с дланите им. В далечната страна на вагона някой вдигна телефона си и Кели инстинктивно се обърна. Туристи, които искаха да запечатат иконата "Лондон Ъндърграунд"[2], за да я покажат у дома, само дето идеята да е фон за нечии екскурзионни снимки въобще не ѝ се стори привлекателна.

Рамото я болеше, където се беше ударила в онази стена, защото взе завоя прекалено рано, докато бягаше от асансьорите към перона на Марбъл Арк. Закъсня със секунди и се ядоса, че увеличаващата се подутина беше получена напразно. Следващия път щеше да е по-бърза.

Влакът спря на Ливърпул Стрийт, където доста хора чакаха на перона, нетърпеливи вратите да се отворят.

Пулсът на Кели се ускори.

Там, насред тълпата, полускрит под широките си дънки, суитчъра и бейзболната шапка, стоеше Карл. Веднага го позна и – колкото и да ѝ се искаше да се прибере у дома – не можеше да го остави да отмине ей така. От начина, по който се смеси с тълпата, ѝ стана ясно, че я е забелязал стотна от секундата преди тя да го види, и беше също толкова неентусиазиран от срещата им, колкото и тя. Налагаше се да действа бързо.

Кели скочи от влака точно когато вратите изсъскаха зад нея. В началото реши, че го е изгубила, след което забеляза бейзболната му шапка на около десетина метра пред себе си; не бягаше, но бързо си проправяше път през тълпата от пътници, които напускаха перона.

През последните десет години, в които използваше метрото, Кели беше разбрала, че учтивостта няма да те отведе никъде.

– Пазете се! – изкрещя тя, хукна да бяга и блъсна двама възрастни туристи, които влачеха куфарите си. – Минавам! – Може и да го беше изтървала тази сутрин и да си беше натъртила рамото в резултат на това, но нямаше да му позволи да се измъкне отново. За момент си помисли за вечерята, която се надяваше да я чака у дома, и сметна, че това приключение щеше да добави поне още два часа към деня ѝ.

Но трябваше да го стори. Винаги можеше да си купи дюнер на път за вкъщи.

Карл се втурна към ескалатора. Грешката на новобранеца, помисли си Кели, и пое по стълбището. Тук имаше по-малко туристи и беше много по-лесно да се придвижваш, отколкото на пълзящите стълби. Въпреки това мускулите ѝ горяха, когато се изравни с мъжа. Той хвърли бърз поглед през лявото си рамо и когато стигна върха, се насочи надясно. Мамка му, Карл, каза си жената. Вече трябваше да си почивам.

Кели напрегна и последните си сили, за да го настигне, преди да е прескочил бариерата за билети, сграбчи якето му с лявата си ръка, а с дясната изви една от ръцете му зад гърба му. Карл направи вял опит да се освободи, извади я от равновесие и шапката ѝ падна на земята. Кели усети, че някой я вдигна и се замоли да не ѝ я задигнат. Вече изтърпя наказанието си със Сторс, задето изгуби палката си в боклука по-миналата седмица – нямаше нужда от още едно конско.

– Чух, че не си се явил, друже, и са пуснали заповед за задържането ти – каза Кели на пресекулки, дишайки тежко – едва ѝ се удаваше в пристегнатата бронежилетка. Посегна към колана си, взе белезниците, сложи ги умело на китките на Карл и ги провери дали са достатъчно стегнати. – Арестуван си.

Виждам те. Но ти не ме виждаш. Погълната си от книгата си с мека корица, на която е изобразено момиче в червена рокля. Не виждам заглавието, но то е без значение; всичките са еднакви. Ако не става въпрос за момче, което среща момиче, то тогава става въпрос за момче, което преследва момиче. Момче, което убива момиче.

Иронията ми е ясна.

На следващата спирка използвам качващите се пътници като извинение да се приближа до теб. Хванала си се за ремъка в средата на вагона, а с другата си ръка държиш книгата; отгръщаш страниците с отработено движение на палеца си. Толкова сме близо един до друг, че връхните ни дрехи се докосват и аз усещам ваниловия аромат на парфюма ти; аромат, който дълго време няма да изчезне, след като си тръгнеш от работа. Някои жени тичат към тоалетните по обед, за да си оправят ружа и да се напръскат с парфюм. Не и ти. Когато те видя след работа, тъмносивият грим на клепачите ти ще се е превърнал в уморени сенки, червилото от устните ти ще се е прехвърлило върху безбройните чаши изпито кафе.

Красива си, дори в края на дълъг работен ден. Това означава много. Невинаги става въпрос за красота; понякога е екзотичният външен вид, големите гърди или дългите крака. Понякога е класата и елегантността – тъмносини панталони по поръчка и обувки на високи токчета, – а понякога е безсрамието и долнопробното. Курвенското. Разнообразието е важно. Дори най-добрата пържола омръзва, когато ядеш само това.

Дамската ти чанта е по-голяма от на другите. Обикновено я носиш на рамото си, но когато влакът е пълен – какъвто е в този етап от пътуването ти, – я оставяш на пода, между краката си. Леко отворена е и мога да видя какво се крие вътре. Портмоне – мека кафява телешка кожа с позлатена закопчалка. Четка за коса, от която се подават руси косми. Платнена пазарска чанта, умело навита на ролка. Чифт кожени ръкавици. Два или три отворени кафяви плика, прибрани в чантата, заедно със съдържанието им. Взетата от изтривалката пред вратата на дома ти поща, прочетена на перона, докато чакаш първия си влак. Проточвам шия, за да видя какво е написано на най-горния плик.

Вече знам името ти.

Не че има значение, ти и аз няма да имаме връзка, която изисква имена.

Изваждам си телефона и плъзвам пръст по екрана, за да включа камерата. Обръщам се към теб; използвам палец и показалец, за да увелича образа, докато лицето ти не попада в кадър. Ако някой ме забележи какво правя, ще си помисли, че качвам снимка от пътуването си в Инстаграм или Туитър. Хаштаг селфи.

Тихо изцъкване и вече си моя.

Докато влакът преодолява поредния завой, ти пускаш ремъка, който виси от тавана, и се навеждаш към чантата си, все още погълната от книгата. Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че си ме хванала да надничам и сега си преместваш нещата далеч от погледа ми, но не е това. Завоят е показател, че спирката ти наближава.

Наистина се наслаждаваш на тази книга. Обикновено спираш да четеш доста по-рано – когато стигнеш до края на някоя глава и плъзгаш между страниците картичката, която ползваш за маркер. Днес продължаваш да четеш дори когато влакът спира на спирката. Дори докато си пробиваш път до вратата и постоянно повтаряш "извинете ме" и "съжалявам". Продължаваш да четеш дори докато вървиш към изхода, очите ти се вдигат от време на време, за да се уверят, че няма да се блъснеш в някого.

Продължаваш да четеш.

А аз продължавам да те наблюдавам.