Виждам те

– 12 –

Придърпвам сивото одеяло към раменете си. От вълна е и изглежда страхотно върху дивана, но ме драска и гъделичка по врата. Осветлението издава жужене, което може да се чуе чак горе – още едно нещо, което има нужда от поправка – и макар да знам, че Саймън и децата вече са заспали, съм го изключила, а светлината от айпада ми кара останалата част от всекидневната да изглежда по-тъмна, отколкото е в действителност. Вятърът вие навън, а някъде се тряска врата. Опитах се да заспя, но всеки звук ме караше да се стряскам и накрая просто се отказах и слязох долу.

Някой е взел снимката ми и я е сложил в раздела с обявите.

Това е единственото сериозно доказателство, с което разполагам, и то постоянно кънти в главата ми.

Някой е взел снимката ми.

Полицай Суифт също смята, че снимката е моя. Каза ми, че работи по случая, че знае как звучат думите ѝ, но че наистина му отделя необходимото внимание. Ще ми се да ѝ повярвам, но не споделям романтичните възгледи на Саймън за момчетата и момичетата в синьо. Животът ми беше тежък, докато растях, и когато видехме полицейска кола, хуквахме да бягаме, макар никой от нас да не знаеше защо го правим.

Докосвам екрана пред мен. На фейсбук страницата на Таня Бекет има линк към блога ѝ; дневник, писан от нея и майка ѝ в подготвителния период преди сватбата. Постовете на Таня са чести и практични: Дали подаръците за гостите да не бъдат миниатюрни бутилки джин, или любовни сърчица с инициалите на всички? Бели или жълти рози? Има само няколко поста от Алисън и всеки от тях прилича на писмо.

Зрението ми се размазва и премигвам, за да прогоня сълзите. Чувствам, че не е редно да продължавам да чета. Не мога да извадя Таня и майка ѝ от главата си. Докато слизах надолу, се промъкнах в стаята на Кейти, за да се уверя, че все още е там, че все още е жива. Миналата вечер нямаше репетиция – както обикновено изкара съботната си вечерна смяна в ресторанта, – а след това Айзък я докара. Минаха покрай прозореца на всекидневната, след което се спряха, за да се целунат, преди да чуя ключа в ключалката.

– Наистина го харесваш, нали? – попитах я. Очаквах да ми се сопне, но вместо това тя ме погледна с блеснали очи.

– Да.

Млъкнах, защото не исках да опропастя момента, но все пак не изтраях дълго.

– Той е доста по-голям от теб. – На мига лицето ѝ стана сериозно. Бързината, с която се промени, ми подсказа, че беше очаквала забележката ми.

– На тридесет и една е, разликата ни е дванадесет години. Саймън е на петдесет и четири и е с четиринадесет години по-голям от теб.

– При нас е различно.

– Защо? Защото си възрастна? – Изпитвам облекчение, че разбира ситуацията, преди да видя гнева в очите ѝ и да чуя как сладникавият тон отпреди миг е заменен от доста по-груб. – Аз също съм такава, мамо.

Кейти е имала приятели и преди, но този път е различно. Вече усещам как се отдалечава от мен. Някой ден Айзък – или някой друг мъж – ще бъде първият човек, към когото ще се обърне и на когото ще се уповава, когато животът стане прекалено труден. Дали Алисън Бекет се беше чувствала така?

Хората продължават да ми напомнят, че не губя дъщеря, беше написала тя в последния си пост в блога.

Но в крайна сметка я беше изгубила.

Поемам си дълбоко въздух. Няма да изгубя дъщеря си и няма да позволя и тя да ме изгуби. Няма да стоя и да се надявам полицията да ме вземе на сериозно; трябва да направя нещо.

На дивана до мен са обявите. Изрязала съм ги от последните страници на "Лондон Газет" и внимателно съм отбелязала датата на всяка от тях. Имам двадесет и осем на брой, разположени върху възглавницата като арт инсталация[20].

Фотографски диван от Зоуи Уокър. Прилича на нещата, които Саймън би отишъл да гледа в галерия "Тейт Модърн".

Последните броеве ги купувах всеки ден, но за по-старите отидох в офиса на "Лондон Газет" в петък. Човек би си помислил, че може да влезе там и просто да си купи стари броеве, но, разбира се, не е толкова просто. Искат ти по 6.99 лири за всеки брой. Трябваше да фотокопирам екземплярите, които намерих в офиса на Греъм на работа, но докато се усетя да го направя, вече беше твърде късно; нямаше ги. Вероятно шефът ми ги беше изхвърлил.

Чувам изскърцване от горе и застивам, ала няма никого, затова продължавам с проучването си. Набирам жени, убити в Лондон, но резултатите са милостиво малко и в никой от тях не намирам снимка, която да съвпада с тези от обявите до мен. Бързо осъзнавам, че заглавията не са от особена помощ; изображенията в Гугъл са много по-полезни и по-лесни за намиране. Прекарвам цял час в преглеждане на фотографии на полицаи, местопрестъпления, плачещи родители и снимки на жени, чиито животи неочаквано са били отнети. Не присъства никоя от моите.

Моите.

Всички са мои, тези жени до мен. Чудя се дали някоя от тях е видяла собствената си снимка, дали и те – както и аз – са изплашени и смятат, че някой ги наблюдава, че ги преследва.

Една блондинка привлича вниманието ми. Облечена е в тога и академична шапка и се усмихва към фотоапарата. Имам чувството, че я познавам. Поглеждам към обявите. Всички са ми добре познати и знам точно коя се опитвам да намеря.

Ето.

Същата жена ли е? Натискам екрана и изображението ме прехвърля в новинарска страница – по ирония на съдбата това е уебсайтът на "Лондон Газет".

Западен Лондон. Линия Дистрикт, мисля, и се опитвам да си представя гарите. Намира се в другия край на Лондон, далеч от мястото, на което Таня Бекет беше убита. Възможно ли е да са свързани? Името на жената е Лора Кийн и в долната част на статията има три нейни снимки. Още една, на която е облечена с тогата и стои между някаква двойка – вероятно родителите ѝ. На втората не е толкова представителна, на нея е вдигнала чаша към фотоапарата и се смее. Студентски апартамент, мисля си, след като забелязвам празните бутилки от вино и шареното одеяло, което е използвано за импровизирана завеса. Последната фотография като че ли е правена в работна обстановка; Лора Кийн носи риза с яка и сако, а косата ѝ е чинно прибрана. Увеличавам снимката, след което взимам обявата и я задържам до екрана.

Тя е.

Не си позволявам да изпадам в размисли какво означава това. Отбелязвам страницата и изпращам линка на себе си, за да мога да си разпечатам статията на работа. Променям критерия си за търсене на сексуални нападения над жени в Лондон, след което осъзнавам, че подобно начинание е безплодно. Снимките, които запълват екрана ми, са на мъже, а не на жени, и когато вляза в някоя от статиите, жертвите са безименни и нямат лица. Ядосвам се заради тази анонимност, която всъщност има за цел да послужи за защита.

Вниманието ми е привлечено от заглавие върху снимка, направена от улична камера:

Подробностите са оскъдни.

26-годишната жена пътувала от Фулъм Бродуей по линия Дистрикт, когато някакъв мъж я докоснал неприлично. Британската транспортна полиция разпространи снимката на мъж, с когото иска да се свърже във връзка с инцидента.

Поглеждам обявите.

– Това на някоя от вас ли се е случило? – питам на глас. Снимката, направена от камера, е изключително лоша: толкова е размазана, че дори е невъзможно да се определи цветът на косата на мъжа. Собствената му майка не би могла да го разпознае.

Отбелязвам статията за всеки случай, след което се вторачвам в екрана си. Това е безсмислено. Като игра на война, при която половината карти липсват. Изключвам айпада, когато чувам звук от стъпки по стълбите, който няма как да сбъркам. Започвам да събирам снимките, но бързината ми изстрелва няколко, които политат във въздуха и падат на пода, така че когато Саймън влиза в дневната и търка очите си, аз още ги събирам.

– Събудих се и ти не беше до мен. Какво правиш?

– Не можах да заспя.

Той поглежда към обявите в ръката ми.

– От "Лондон Газет" са. – Започвам отново да ги нареждам върху възглавницата до мен. – Публикуват по една всеки ден.

– Какво правиш с тях?

– Опитвам се да разбера какво се е случило с жените от снимките. – Не му разкривам истинската причина, поради която съм купила цял куп стари броеве на "Газет", защото ако я изрека на глас, просто ще призная, че наистина може да се случи. Че един ден ще отворя вестника и ще намеря фотография на Кейти в него.

– Вече беше в полицията – помислих си, че те са се заели? Разполагат със системи за проследяване, доклади. Ако става въпрос за свързани случаи, ще намерят връзката.

– Ние знаем каква е връзката – казвам аз, – тези обяви. – Усеща се упорството в гласа ми, но някъде вътре в себе си знам, че Саймън е прав. Няма нужда да се правя на Нанси Дрю[21], защото съм жалка, а усилията ми са напразни, костват ми съня, а не ми носят почти нищо.

Освен Лора Кийн, спомням си.

Намирам обявата ѝ.

– Това момиче – започвам аз и подавам снимката на Саймън. – Била е убита. – Отварям запазения линк и му подавам айпада. – Тя е, нали?

Мълчалив е известно време, а лицето му се гърчи в странни форми, докато обмисля възможностите.

– Мислиш ли? Предполагам, че е възможно. Има този вид, нали? Онзи, който всички имат в момента.

Знам какво има предвид. Косата на Лора е дълга и руса, стратегически тупирана и разрошена като грива. Веждите ѝ са черни и добре оформени, а кожата ѝ изглежда перфектна. Може да бъде всяка от хилядите момичета в Лондон. Може да бъде Таня Бекет. Може да бъде Кейти. Но съм сигурна, че е от моите. Сигурна съм, че е една от обявите. Саймън ми връща айпада.

– Ако си обезпокоена, отиди отново в полицията – казва ми той. – Но точно сега се върни в леглото. Три сутринта е и се нуждаеш от почивка. Все още се бориш с грипа. – Неохотно прибирам айпада в калъфчето му, отново събирам обявите и ги прибирам на същото място. Изморена съм, но умът ми препуска.

Става светло, преди да успея да заспя, и когато се събуждам около десет, чувствам главата си тежка и замаяна. Ушите ми пищят, сякаш съм била на някое изключително шумно място, а заради липсата на сън залитам в банята.

Месечните ни неделни сбирки с Мелиса и Нийл се превърнаха в традиция, откакто Кейти, Джъстин и аз се нанесохме, а Мелиса ни покани за първи път на неделен обяд. Нашата къща беше претрупана с кашони – някои от мястото, където живеехме под наем, когато напуснах Мат, а други от склада, който бях наела и които не бях виждала от две години, – затова чистият бял дом на съседката ми въобще не можеше да се сравнява с нея.

Оттогава редуваме дългата лъскава маса на Мелиса и Нийл и нашата махагонова маса, купена от Бърмъндзи Маркет на безценица, защото единият ѝ крак се клатеше. Карах децата да сядат на нея, за да си пишат домашните и в единия край още се виждат следите, които Джъстин остави с химикал в знак на протест.

Днес е мой ред да съм домакиня на неделния обяд и изпращам Саймън за вино, а аз се заемам със зеленчуците. Кейти отмъква парче суров морков, за което я плясвам през ръката.

– Ще изчистиш ли масата?

– Джъстин е на ред.

– О, нетърпими сте. Двамата можете да я изчистите. – Провиквам се на сина си и той ми отвръща нещо от стаята си, което не разбирам. – Сложи масата – крещя отново. Той слиза по долнището на пижамата си, гърдите му са голи. – Вече е обяд, Джъстин, не ми казвай, че си спал досега.

– Остави ме на мира, мамо, цяла седмица работя.

Омеквам. Мелиса го кара да работи доста часове в ресторанта, но сякаш е доволен от това. Ето в какво те превръщат отговорностите, макар да си мисля, че основната причина за доброто му настроение са допълнителните пари.

Трапезарията ми съвсем не е истинска трапезария, а просто част от всекидневната, разделена с арка. Много от съседите са си разширили кухните или са строили допълнително като Мелиса и Нийл, но ние трябва да носим храната от кухнята през коридора и в дневната, от което килимът е най-потърпевш. Големият месечен неделен обяд е единственото нещо, което си струва, а в днешно време и единственото време, в което масата се почиства.

– Внимавай с тези документи – казвам на Джъстин, когато взимам набор с прибори и го виждам да захвърля няколко папки върху бюфета. Макар да изглежда, че на масата за хранене цари истински хаос, опитвам се да подреждам всичко на купчинки. Там са папките за двата ресторанта на Мелиса, във всяка от тях са прибрани купища разписки и фактури, както и книгите на "Халоу и Рийд" с безкрайните разходи за обеди и таксита на Греъм. – Ще ни трябва допълнителният стол от стаята на Саймън – напомням му. Синът ми застива и ме поглежда.

– Вече е Стаята на Саймън, така ли?

Преди Сай да се нанесе, двамата с Джъстин говорехме да превърне тавана в своя всекидневна. Място, на което да може да играе на плейстейшъна си. Щях да му взема и разтегателен диван. Вече беше прекалено голям, за да стои с приятелите си на единичното си легло, имаше нужда от повече пространство.

– Добре, от тавана тогава. Знаеш какво имах предвид.

Нямах намерение да давам тавана на Саймън. Джъстин не каза нищо, когато им съобщих, че искам този мъж да живее с нас, и наивно приех мълчанието му за съгласие. Едва след като се нанесе, започнаха кавгите. Саймън не донесе много мебели със себе си, но малкото, които имаше, бяха много хубави и нямаше как да му кажа, че няма място за тях. Прибрахме ги на тавана, докато не решим какво да ги правим. Хрумна ми, че няма да е лошо да му осигуря негово местенце. Така щях да ги отдалеча с Джъстин, а аз щях да получа възможност да прекарвам повече време с децата си насаме – щяхме да можем да гледаме телевизия само тримата.

– Просто донеси стола – казвам на сина си.

Миналата вечер, след като се домъкнах до къщата ни с храна, достатъчна да нахраня цяла армия, Кейти ми съобщи, че няма да е тук за обяд.

– Но днес е денят за печено!

Никога не пропускаше тези събирания. Нито Джъстин, дори когато плейстейшънът и приятелите му бяха по-интересни от семейството му.

– Ще излизам с Айзък.

Случва се, помислих си. Напуска ни.

– Покани го тук.

– За семейно събиране? – Кейти изсумтя. – Не, благодаря, мамо.

– Няма да е такова. Не и с Мелиса и Нийл. Ще е приятно. – Не ми изглеждаше особено убедена. – Няма да го разпитвам, обещавам ти.

– Добре – отвърна ми тя и вдигна мобилния си. – Макар че той няма да иска да дойде.

– Чудесно печено, госпожо Уокър.

– Наричай ме Зоуи, моля те – казвам за трети път. Ти си по-близо до моята възраст, отколкото до тази на дъщеря ми, ще ми се да отбележа. Айзък е седнал между Кейти и Мелиса.

– Бодил между две рози – отбеляза той, докато се разполагаха по местата си, а на мен ми се прииска да навра два пръста в гърлото си и да издам давещи звуци като някоя четиринадесетгодишна. Наистина ли Кейти е толкова впечатлена от комплимента? Гледа го, сякаш току-що е слязъл от сцената.

– Как вървят репетициите? – пита Мелиса. Поглеждам я, изпълнена с благодарност. Присъствието на нов човек на масата прави атмосферата наоколо неестествена и фалшива, а и не мога да питам до безкрайност дали харесват соса.

– Наистина чудесно. Изумен съм от бързината, с която Кейти се вписа и настигна останалите, предвид късното ѝ присъединяване към нас. Следващата събота ще имаме генерална репетиция. Всички трябва да дойдете. – Младият мъж размахва вилицата си над масата. – Наистина е полезно да се репетира пред истинска публика.

– С удоволствие ще дойдем – отвръща Саймън.

– Може ли и татко? – пита Кейти. По-скоро усещам, отколкото виждам, как Саймън застива до мен.

– Колкото повече, толкова по-весело. Макар че всички трябва да обещаете да не ни апострофирате. – Айзък се ухилва, а останалите се засмиват любезно. Умирам си обядът да приключи и двамата с Кейти да излязат, за да попитам Мелиса какво мисли за него. Приятелката ми го гледа с весел блясък в очите, но не мога да разгадая изражението ѝ.

– Как върви детективската работа, Зоуи? – Нийл е пленен от снимките в "Газет". Всеки път, когато го видя, ме пита дали имам някакви новини и дали полицията е открила нещо за обявите.

– Детективска работа?

Не искам да споделям пред Айзък, но преди да успея да сменя темата, Кейти му разказва всичко. За обявите, за снимката ми, за убийството на Таня Бекет. Неприятно ми е да видя как се оживява, сякаш му разказва за някой нов филм или книга, а не за истинския живот. За моя живот.

– Намерила е още една. Как се казва новата, мамо?

– Лора Кийн – отговарям тихичко. Представям си снимката от завършването на жената и се чудя къде ли се намира оригиналната. Дали е на бюрото на журналиста, който е писал статията, или върху камината в къщата на родителите ѝ.

Вероятно са я обърнали в момента, за да не я виждат всеки път, когато минават покрай нея.

– Откъде смяташ, че са взели снимката ти? – пита Айзък, не е усетил липсата ми на ентусиазъм да разговарям по темата. Изненадана съм, че Кейти го окуражава, и предполагам, че го прави в желанието си да го впечатли. Нийл и Саймън се хранят мълчаливо, Мелиса ми хвърля кратки погледи, за да провери дали съм добре.

– Кой знае? – Опитвам се да звуча ведро, но пръстите ми отказват да ми се подчиняват напълно и ножът се удря неприятно в чинията ми. Саймън отмества своята настрани и се пресяга, за да сложи едната си ръка върху стола ми. В очите на другите просто се е облегнал, за да си почине след обилната храна, но усещам палеца му да масажира успокояващо рамото ми.

– Фейсбук – отговаря Нийл с увереност, която ме изненадва. – Винаги е от фейсбук. Повечето от измамите в днешно време използват имена и снимки от някоя от социалните мрежи.

– Бичът на съвременното общество – намесва се Саймън. – Какво беше името на онази фирма, за която работи няколко месеца? Борсовите агенти?

За момент Нийл остава безмълвен, след което се засмива.

– "Хедъртън Алайънс". – Поглежда към Айзък, единственият от присъстващите, който не е чувал историята. – Наеха ме, за да събера доказателства за търговия с вътрешна информация, но докато бях там, се проведе една от техните церемонии по приемане на нова брокерка. Също като във "Вълкът от Уолстрийт". Бяха направили фейсбук група – личен форум, в който да решат какво да ѝ сторят след това.

– Ужас – казва Айзък, но очите му са в пълно противоречие с тона му. Те са блеснали, изпълнени с интерес. Улавя ме, че го наблюдавам, и прочита мислите ми. – Може би Ви изглеждам странно. Съжалявам. Проклятието на режисъора, опасявам се. Винаги си представям как може да се осъществи някоя сцена, а тази... би била наистина невероятна.

Разговорът ме кара да изгубя апетит. Оставям ножа и вилицата.

– Почти не използвам фейсбук. Направих си профил само за да поддържам връзка със семейството си. – Сестра ми Сара живее в Нова Зеландия, заедно с мургавия си, атлетичен съпруг и двете им перфектни деца, които съм виждала само веднъж на живо. Единият е адвокат, а другият работи с деца с увреждания. Не ме изненадва, че децата на Сара са толкова прекрасни, тя винаги е била златното момиче, докато растяхме. Родителите ми никога не си признаваха, но си личеше, че е така, виждах го в очите им: защо не приличаш повече на сестра си?

Сара беше много старателна и помагаше в домакинската работа. Не си пускаше музика силно и не спеше до обяд през почивните дни. Тя не напусна училище, завърши с хубави оценки и влезе в колеж за секретарки. Не си тръгна бременна. Понякога се чудя какво щеше да стане, ако го беше сторила; дали родителите ни щяха да са също толкова строги с нея, колкото и с мен?

Опаковай си багажа, каза ми татко, когато разбра. Мама започна да плаче, но дали заради бебето, или защото си тръгвах, не знам.

– Ще се изненадате да разберете колко много информация може да се получи от фейсбук – казва Айзък. Изважда телефона от джоба си – лъскав айфон 6s – и започва да плъзга бързо пръст по дисплея му. Всички го наблюдаваме, сякаш е на път да ни покаже някакъв фокус. Обръща екранчето му към мен и аз виждам синьо-бялото лого на фейсбук. Името ми е написано в полето за търсене, а под него са изброени доста жени с името Зоуи Уокър и всяка от тях е придружена с малка снимка. – Коя си ти? – пита ме той, докато скролва надолу. Отива на втората страница.

– Ето ме. – Посочвам с пръст. – Тази, третата от долу нагоре. С котката. – Снимката е на Бискит, който се припича на алеята пред къщата. – Виждаш ли – заявявам триумфално, – дори не съм използвала собствената си снимка за профила. Аз съм жена, която обича уединението си. – Не като децата ми, мисля си, които публикуват целите си животи в Инстаграм или Снапчат или каквато там е модата този месец. Кейти постоянно си прави селфита, в тази поза или в онази, след което използва безкрай филтри, за да намери най-хубавите.

Айзък отваря страницата ми. Не знам какво очаквам да видя, но определено не и целия си фейсбук профил.

– Точно моят е – обяснявам аз, засрамена да видя, че животът ми е представен от кратки коментари за телевизионни предавания и неприятни пътувания. Обезпокоена съм от лекотата, с която Айзък влиза в акаунта ми. – Как е възможно да се впишеш като мен?

Младият мъж се засмива.

– Не съм се вписал като теб. Всички могат да видят това, когато кликнат върху профила ти. – Забелязва ужасената ми физиономия. – Личните ти настройки позволяват на другите да виждат всичко. – За да го докаже, той цъка върху За мен където се появява имейл адресът ми – общодостъпен е за всички. Учила в Пекъм Компрехенсив, пише там, сякаш е нещо, с което да се гордея. Работила в Теско. Едва ли не очаквам да видя забременяла на седемнадесет.

– О, боже! Нямах представа. – Едва си спомням, че попълвах тази информация: работните ми места, филмите, които обичам, и книгите, които чета, но си мислех, че всичко това е само за мен, един вид онлайн дневник.

– Просто се опитвам да кажа – продължава Айзък, като кликва още веднъж върху Снимките на Зоуи, – че ако някой иска да използва твоя фотография, има богат избор. – Младият мъж скролва десетки изображения, повечето от които никога не съм виждала.

– Тези не съм ги качвала аз! – отвръщам. Виждам една снимка, на която съм с гръб, направена на барбекюта на Мелиса и Нийл миналото лято, и се питам дали задникът ми наистина е толкова голям, или просто ъгълът не е добър.

– Качили са ги твои приятели. Всички тези фотографии са от тях. – Виждам, че са десетки. – Те са ги публикували тук и са те отбелязали. Можеш да махнеш тага, ако желаеш, но онова, което всъщност трябва да направиш, е да си промениш личните настройки. Мога да ти помогна, само ми кажи.

– Няма проблем. Ще се оправя. – Срамът ме прави рязка, затова се насилвам да му благодаря. – Приключихте ли с храната? Кейти, мила, ще ми помогнеш ли да разтребим масата? – Всички започват да слагат чиниите една в друга и да ги носят към кухнята, а Саймън ме стиска за ръката, преди съвсем съзнателно да смени темата.

Когато всички са си отишли, сядам в кухнята с чаша чай в ръка. Саймън и Кейти гледат някакъв чернобял филм, а Джъстин излезе, за да се види с приятел. Къщата е утихнала. Пускам фейсбук приложението на телефона си, имам чувството, че върша нещо нередно. Гледам снимките от албума, който Айзък ми показа на собствения си айфон. Преглеждам ги бавно. На някои от тях дори не присъствам и осъзнавам, че съм била отбелязана от Кейти или от свои съученици. Мелиса ме е тагнала с редица други хора в снимка на собствените си крака, направена край басейна, докато беше на почивка миналата година.

Отнема ми известно време, но най-накрая я откривам. Снимката от обявата. Въздишам. Знаех, че не полудявам – знаех, че съм аз. Фейсбук ми казва, че е качена от Мат и когато проверявам датата, виждам, че е от преди три години. Кликвам върху линка и намирам още двадесет-тридесет снимки, публикувани накуп от сватбата на братовчедка ми. Затова не съм носила очилата си.

Снимката е на мен и Кейти. Тя стои до мен на масата и се усмихва на фотоапарата, а главата ѝ е килната на една страна. Аз гледам нея, а не към фотографа. Снимката в обявата е била внимателно обработена, като е заличена по-голямата част от роклята, която веднага разпознавам като един от малкото си официални тоалети.

Представям си някого – някой непознат, – който преглежда фотографиите ми с тази рокля, с дъщеря ми, със семейството ми. Побиват ме тръпки. Личните настройки, за които спомена Айзък, не са лесни за откриване, но най-накрая успявам да ги намеря. Систематично заключвам всяка част от акаунта си – снимки, постове, тагове. Точно когато приключвам, се появява уведомление в червено в горната част на дисплея. Натискам върху него.

Взирам се в написаното за момент, след което натискам изтриване.

Знам какво си мислиш.

Чудиш се как мога да живея със себе си. Как мога да се поглеждам в огледалото, след като знам какво се случва с тези жени.

Виниш ли приложението за запознанства, когато срещата ти не мине добре? Отиваш ли в бара, където си се запознала с някого, за да се скараш на собственика, защото нещата между вас не са се получили? Сърдиш ли се на най-добрата си приятелка, защото мъжът, с когото те е запознала, се е оказал грубиян?

Разбира се, че не го правиш.

Тогава как може да виниш мен? Аз съм просто сватовник.

Моята работа е да осигурявам съвпадения.

Смяташ, че сте се запознали случайно. Смяташ, че е задържал тази врата отворена за теб случайно, че е взел шала ти погрешка, че е нямал представа, че вървиш по този път...

Може и да е имал, може и да е нямал.

Сега, след като знаеш, че съществуват хора като мен, никога не можеш да бъдеш сигурна.