Виждам те

– 33 –

Мелиса стои на прага между коридора и кухнята. Веднага забелязва ужасеното изражение на лицето на Кейти и разгънатата карта в ръката ми и усмивката ѝ бавно се изпарява. Осъзнавам, че се надявам да отрече, надявам се да ни представи някакво логично обяснение за доказателството, което държа.

Дори не се опитва да го стори. Вместо това въздиша дълбоко, сякаш действията ни са крайно досадни.

– Не е възпитано да се ровите в чуждите вещи – казва тя и ми се налага да преглътна автоматичното извинение, което съм на път да изрека. Мелиса тръгва към мен, токчетата ѝ тракат по плочките на пода и грабва картата от ръката ми. Затаила съм дъх, но когато го изпускам, няма нищо; гърдите ми са стегнати, като че ли някой е седнал върху тях. Гледам я как сгъва картата и измърморва, когато някое ъгълче се изкриви, но не бърза и въобще не е притеснена. Хладнокръвието ѝ ме обърква и се налага да си припомня, че доказателството е неоспоримо. Мелиса стои зад уебсайта и зад обявите в "Лондон Газет". Мелиса преследва жени през цял Лондон и продава информация за тях на мъже, които да сторят същото.

– Защо? – питам я аз. Тя не ми отговаря.

– По-добре седни – приканва ме и сочи към дългата бяла маса.

– Не.

Мелиса въздиша артистично.

– Зоуи, не прави нещата по-трудни, отколкото са. Сядай.

– Не можеш да ни държиш тук.

Тя се засмива, смехът ѝ прилича на лай, който ни казва, че тя може да прави каквото си иска с нас. Тръгва към кухненския плот от черен мрамор, върху който се намират единствено кафемашината и поставката за ножове до котлоните. Ръката ѝ надвисва над нея за секунда, показалецът ѝ изиграва мълчаливо играта онче, бонче, счупено пиронче, преди да издърпа петнадесетсантиметров нож с черна дръжка.

– Ако обичаш – настоява тя.

Бавно се разполагам в близкия до мен стол. Подръпвам ръкава на Кейти и след миг тя прави същото.

– Няма да се измъкнеш, Мелиса – казвам ѝ. – Полицията ще дойде всеки момент.

– Много се съмнявам. Предвид информацията, която така чинно споделяше с мен през последните няколко седмици, полицията доказа, че е доста некомпетентна.

– Ти каза на полицай Суифт къде сме. Тя ще... – Млъквам, още преди да съм видяла подигравателния ѝ поглед. Колко глупаво от моя страна. Разбира се, че не се е обадила на Кели Суифт. Имам чувството, че са ме ударили в стомаха и аз се присвивам в стола си поразена. Полицията няма да дойде. Личната ми аларма е в чантата ми у дома. Никой не знае, че сме тук.

– Ти си болна – изсъсква Кейти, – или луда. Или и двете. – Има нещо повече от гняв в гласа ѝ. Мисля си колко много време беше прекарала дъщеря ми в тази кухня през годините – печеше сладкиши, пишеше си домашните, говореше с Мелиса по начин, който не беше възможен между майка и дъщеря независимо от близостта им. Опитвам се да си представя как ли се чувства в момента, но бързо осъзнавам, че знам. Излъгана. Измамена. Предадена.

– Нито едно от двете. Просто видях бизнес възможност и се възползвах от нея. – Мелиса тръгва към нас, държи ножа някак си естествено, сякаш е прекъсната по средата на приготвянето на вечеря.

– Това не е бизнес! – отвръщам аз, толкова съм разярена, че едва успявам да произнеса думите.

– Определено е, и при това доста добър. Спечелих петдесет клиенти само две седмици след пускането на сайта и всеки ден се присъединяват нови. – Звучи като рекламно лице на някаква марка, като жена, която се опитва да ни привлече за клиенти на ресторантите си.

Сяда срещу нас.

– Толкова са глупави. Пътниците. Виждаш ги всеки ден, слепи за света около тях. Хипнотизирани от айподите, телефоните и вестниците си. Пътуват по един и същ маршрут, сядат на една и съща седалка, чакат на едно и също място на перона.

– Просто отиват на работа – отвръщам аз.

– Виждаш едни и същи хора всеки ден. Веднъж наблюдавах една жена да си оправя грима по Централната линия. Бях я виждала няколко пъти преди това и винаги пътуваше по един и същ маршрут. Спирката ѝ беше Холанд Парк и докато стигнеше до нея, вадеше гримовете си и започваше да си рисува лицето. Първо пудра, после сенки под очите, спирала, червило. Когато влакът намалеше на Марбъл Арк, си прибираше козметиката. Наблюдавах я внимателно и когато се извърнах, забелязах, че един мъж също я гледа втренчено, с блясък в очите, който предполагаше, че мисли за нещо повече от лицето ѝ. Тогава за първи път ми дойде идеята.

– Защо аз? – Докато изричам въпроса, веднага ми дойде наум следващия: – Защо ме качи на сайта?

– Трябваха ми няколко по-възрастни жени. – Мелиса свива рамене. – Хората имат различни вкусове.

– Аз съм ти приятелка! – Не ми харесва колко жалка звуча, като дете, което се сърди на приятелката си, че не иска да си играе с него.

Мелиса стиска устни. Става рязко, тръгва към плъзгащите се врати и се взира в градината. Минават няколко секунди, преди да отговори.

– Не познавам някого, който да мрънка толкова много за живота си като теб. – Очаквах нещо различно, нещо, с което съм я обидила преди години. Не и това. – Прекалено рано станах майка на две деца – имитира ме тя.

– Никога не съм казвала това. – Поглеждам Кейти. – Никога не съм съжалявала, че съм ви родила. И двамата.

– Изостави един перфектен съпруг – работлив, забавен, добър с децата – и го замени с друг също толкова перфектен.

– Нямаш представа какъв беше бракът ми с Мат. Или какви са взаимоотношенията ми със Саймън. – При мисълта за Саймън ме наляга вина. Как можах да си помисля, че той е отговорен за сайта? Сещам се за имената и за написаните на ръка заплахи, които намерих в чекмеджето му. За секунда изпитвам съмнение, но после осъзнавам какво са те, а именно бележки. Той беше използвал кожения бележник точно за целта, за която му го бях подарила – да работи над романа си. Облекчението ме кара да се усмихна и Мелиса ме поглежда с отровен поглед.

– Всичко е много лесно за теб, нали, Зоуи? Въпреки това никога не спираш да се оплакваш.

– Лесно? – Бих се засмяла, ако не беше ножът в ръката ѝ, който улавя светлината отвън и хвърля дъги в помещението.

– ...от момента, в който се премести тук, не спираш да се оплакваш, бедната ти. Самотна майка, която едва успява да плаща сметките си и която избухва в сълзи на всеки пет минути.

– Бяха трудни времена – отвръщам аз в своя защита, като говоря по-скоро на Кейти, отколкото на Мелиса. Дъщеря ми се пресяга към ръката ми, осигурява ми мълчаливата подкрепа, от която имам нужда.

– Давала съм ти всичко, което си поискала. Пари, работа, помощ за децата. – Завърта се – токчетата ѝ стържат по плочките, – навежда се над мен, косата ѝ пада върху моята и тя изсъсква в ухото ми. – Ти какво ми даде?

– Аз... – Не се сещам какво да отговоря. Все нещо трябва да съм направила за нея? Нищо не ми хрумва. Мелиса и Нийл нямат деца, нито домашни любимци, за които да се грижа, нито растения, които да поливам, когато са на почивка. Но приятелството не е само това, нали? Нима везните на дружбата трябва да са напълно балансирани? – Просто завиждаш – казвам аз. Думата е толкова незначителна, че въобще не може да опише мащаба на случващото се, на този ужас.

Мелиса ме поглежда така, сякаш е настъпила нещо неприятно.

– Да ти завиждам? На теб?

Виждам, че съм уцелила в десетката. Напипала съм слабото място.

– Мислиш си, че би била по-добра майка от мен.

– Със сигурност щях да съм по-благодарна – отвръща на удара тя.

– Обичам децата си. – Не мога да повярвам, че оспорва това.

– Едва ги виждаше! Те бяха неудобство, което ми прехвърляше, когато се измореше от тях. Кой научи Кейти да готви? Кой спаси Джъстин от децата, които крадяха в училище? Щеше да свърши в затвора, ако не бях аз!

– Казваше, че ти харесва да са край теб.

– Защото се нуждаеха от мен! Какво друго имаха? Майка, която постоянно работеше, постоянно се оплакваше и постоянно плачеше.

– Не е честно, Мелиса.

– Това е самата истина, независимо дали ти харесва, или не.

Кейти мълчи до мен. Поглеждам я и виждам, че цялата се тресе, лицето ѝ е изгубило цвета си. Мелиса се изправя. Премества се на въртящия стол до бюрото и пуска компютъра.

– Пусни ни, Мелиса.

Тя се засмива.

– О, я стига, Зоуи, не си чак толкова глупава. Вече знаеш за сайта, знаеш какво сторих. Не мога просто да те пусна.

– Тогава ни остави тук! – проплаквам аз, осъзнала, че има и друг начин. – Просто си тръгни. Заключи ни. Няма да знаем къде си отишла и няма да кажем нищо на полицията. Можеш да изтриеш всичко от компютъра си! – Наясно съм, че звуча истерично. Изправям се, без да знам какво смятам да правя.

– Сядай.

Не си усещам краката, но вървя към Мелиса на автопилот.

– Сядай!

– Мамо!

Случва се толкова бързо, че нямам време да реагирам. Мелиса става от стола и се блъска в мен, като събаря и двете ни на пода, приземява се отгоре ми и ме притиска силно. Сграбчила е косата ми с лявата си ръка и я дърпа назад, а с дясната държи ножа, който е опряла в гърлото ми.

– Започвам да се изморявам от всичко това, Зоуи.

– Махни се от нея! – пропищява Кейти, дърпа Мелиса за сакото и стоварва добре премерен ритник в корема ѝ. Тя едва го забелязва, но усещам острието на ножа върху кожата си.

– Кейти. – Гласът ми преминава в шепот. – Спри. – Дъщеря ми се поколебава, но отстъпва назад. Така се тресе, че мога да чуя тракането на зъбите ѝ. Вратът ми започва да пари.

– Мамо, ти кървиш!

Усещам влагата по кожата си.

– Ще правиш ли каквото ти кажа?

Кимам с глава и действието ми кара още една струйка кръв да потече от раната на врата ми.

– Чудесно. – Мелиса става. Изтупва коленете си, след което изважда кърпичка от джоба си и избърсва внимателно острието на ножа. – Сега седни.

Изпълнявам нареждането. Мелиса се връща на бюрото. Набира нещо на клавиатурата и на екрана излиза добре познатият фон на намери единствената точка ком. Тя въвежда потребителско име и парола, но сайтът изглежда различно. Осъзнавам, че е влязла като администратор. Минимизира прозореца, след което отваря нов и натиска няколко клавиша. Виждам перон на метрото. На него няма много хора, само десетина души и жена с ръчен сак, която стои на една от пейките. Първоначално си мисля, че гледаме снимка, но жената става и тръгва по перона.

– Разполагаш с видеонаблюдение?

– Да. Не мога да си припиша заслугата за камерите, само за пренасочването на предаването. Обмислях да монтирам свои, но така щях да съм ограничена до две линии на метрото. Сега мога да наблюдавам цялата мрежа. Това е линия Юбилейна. – Следва нова поредица от клавиши и изображението се сменя с друг перон, няколко души чакат влака си. – Не мога да получа достъп до цялата мрежа и, което е доста изнервящо, не мога да контролирам посоката на камерите – виждам само онова, което виждат и операторите. Но така цялата ми работа е много по-лесна, а и много по-интересна.

– Какво имаш предвид? – пита Кейти.

– Преди да имам достъп до мрежата, не знаех какво се случва с жените. Налагаше се да ги свалям от сайта, когато профилите им биваха продадени, както и да проверявам дали не са сменили работните си места или маршрутите си. Понякога минаваха дни, докато разбера, че някоя жена си е купила ново палто. Това не е добре за бизнеса. Видеонаблюдението означава, че мога да ги наблюдавам когато си искам. Означава, че виждам какво се случва с тях.

Мелиса продължава да работи с клавиатурата, преди да натисне Enter с префърцунен жест. По лицето ѝ се разлива усмивка, когато се обръща към нас.

– Какво ще кажете да поиграем на една игра?