Виждам те

– 24 –

– Нервна ли си, мила?

– Малко.

Днес е събота, часът е един, а ние сме в кухнята и довършваме супата, която направих. Исках Кейти да хапне нещо горещо преди репетицията си, но тя взе едно хлебче и почти не е докоснала порцията си.

– Аз също съм нервна – признавам ѝ. Усмихвам се, за да ѝ покажа, че съм солидарна с нея, но Кейти се намръщва.

– Не вярваш ли, че ще се справя?

– О, мила, не това имах предвид. – Смъмрям се наум, че за пореден път не съумявам да кажа правилното нещо. – Не съм нервна, че няма да се справиш, а съм развълнувана. Имам пеперуди в стомаха, сещаш се. – Прегръщам я, но звънецът звъни и тя се отскубва от мен.

– Сигурно е Айзък.

Следвам я в коридора и бърша ръце в една кърпа. Първо имат техническа репетиция, след което всички ще се присъединим за генералната. Така ми се иска да ми хареса. Заради Кейти. Поставям усмивка на лицето си, когато дъщеря ми се откъсва от Айзък и той казва здравей.

– Благодаря ти, че ще я закараш. – Искрена съм. Айзък Гън не е човекът, когото бих избрала за приятел на Кейти – голям подмазвач е и е прекалено стар, – но не мога да отрека, че се грижи за нея. Нито веднъж не се е прибирала с метрото след репетиция. Дори я кара до нас след смените ѝ в ресторанта.

Полицай Суифт обеща да ми се обади веднага след като намерят Люк Фридленд, но фактът, че не го е сторила още, ме прави неспокойна. Днес влязох в сайта два пъти и разгледах другите качени жени; свалих тези, които бяха отбелязани като на разположение през уикендите и се зачудих дали някой ги следи точно сега.

Джъстин слиза долу. Кима на Айзък.

– Как си, друже? Мамо, излизам. Може да намина довечера.

– Не, никъде няма да ходиш. Ще отидем да гледаме пиесата на Кейти.

– Аз няма да ходя. – Синът ми се обръща към сестра си и Айзък. – Не се обиждайте, приятели, но наистина не си падам по такива неща.

Кейти се засмива.

– Всичко е наред.

– Не, не е – отвръщам твърдо аз. – Ще отидем като семейство да гледаме Кейти в първата ѝ професионална пиеса. Точка.

– Виж, наистина няма смисъл да се карате за това – намесва се Айзък. – Ако Джъстин не иска да идва, няма проблем, нали, Кейт? – Докато говори, плъзга ръка около кръста ѝ, а тя го поглежда и кима.

Кейт?

Намирам се на два метра от дъщеря си, но имам чувството, че между нас стои огромна пропаст. Преди няколко седмици бяхме аз и тя срещу целия свят, а сега са тя и Айзък. Или по-скоро Кейт и Айзък.

– Това е само генерална репетиция – отвръща дъщеря ми.

– Което е достатъчно основателна причина да дойдем да те подкрепим, за да си готова за голямата вечер.

Дори Джъстин знае кога не може да излезе на глава с мен.

– Добре.

Айзък се прокашля.

– По-добре да...

– Ще се видим там, мамо. Знаеш ли как да намерите театъра?

– Да, да. Изчезвайте! – От усмивката ми ме заболяват бузите. Стоя на прага на отворената врата и ги наблюдавам как тръгват, махам им, когато Кейти се обръща към мен. Затварям вратата, в коридора е станало студено от нахлулия отвън въздух.

– На нея не ѝ пука дали ще бъда там, или не, да знаеш.

– На мен ми пука.

Джъстин се обляга на парапета. Гледа ме замислен.

– Наистина ли? Или просто искаш да накараш Кейти да си мисли, че взимаш актьорството ѝ на сериозно?

Изчервявам се.

– Аз наистина го взимам на сериозно.

Джъстин качва крак на най-долното стъпало, отегчен е от разговора ни.

– Всички ние трябва да гледаме някакви Шекспирови глупости, за да можеш да го докажеш. Браво, мамо.

Уредих Мат да вземе всички ни в три. Той звъни на вратата, но докато отворя, вече е отишъл отсреща при Мелиса.

– Ще ви чакам в таксито – казва бившият ми съпруг.

Докато припирам Джъстин и Саймън да се приготвят по-бързо и докато си облека палтото, Мелиса и Нийл вече ни чакат в колата. Нийл е седнал отпред, а Мелиса зад него. Намествам се до нея, като оставям място на Джъстин. Саймън сяда на сгъваемата седалка зад Мат.

– Е, не е ли чудесно? – пита Мелиса. – Не помня кога за последно ходих на театър.

– Прекрасно е. – Дарявам я с благодарствена усмивка. Саймън се е вторачил през прозореца. Премествам си крака, за да се докосне до неговия, но той не ми обръща внимание и мести своя надалеч от мен.

Не искаше Мат да ни кара.

– Можем да хванем метрото – предложи той, когато му съобщих, че бившият ми съпруг е предложил да ни вземе.

– Не ставай смешен. Толкова е мило от негова страна. Трябва да надмогнеш това, Саймън.

– Ти щеше ли да си доволна, ако местата ни бяха разменени? Ако бившата ми ни разкарваше с...

– Нямаше да ми дреме.

– Можеш да отидеш с таксито. Ще се видим там.

– За да могат всички да видят колко абсурдно се държиш? И да разберат, че сме се карали?

Ако има нещо, което Саймън наистина мрази, то това са хорските приказки за него.

Мат се провиква през рамо към мен.

– Рупърт Стрийт, нали?

– Да. Явно се намира до някакъв пъб.

Саймън се мести в седалката си, светлината от дисплея на телефона му осветява лицето му.

– Ватерло Бридж, покрай Съмърсет Хауз и после наляво по Друри Лейн – обяснява той.

Мат се засмива.

– В събота? Няма начин, друже. Воксхол Бридж, след което хващаме Милбанк чак до Уайтхол и накрая можем да си пробваме късмета на Чаринг Крос.

– Според навигацията по Ватерло е с десет минути по-бързо.

– Нямам нужда от навигация, друже. Всичко е ето тук. – Мат се почуква по слепоочието. Саймън се напряга. Когато бившият ми съпруг караше курса за таксиметров шофьор, обикаляше града с велосипед, за да може да научи всяка малка уличка и алея. Не съществува навигация в магазините, която може да те разведе из столицата по-надеждно от него.

Точно сега не това е проблемът. Поглеждам Саймън, който гледа през прозореца; единственият признак за раздразнението му е барабаненето с пръсти по бедрото му.

– Мисля, че по Ватерло ще е по-бързо, Мат – казвам аз. Бившият ми съпруг ме поглежда в огледалото за обратно виждане и аз задържам погледа му, за да му отправя мълчалива молба да стори това дребно нещо за мен; знам, че колкото и да му се иска да печели точки пред Саймън, никога няма да стори нещо, което да ме разстрои.

– Ватерло да е тогава. После по Друри Лейн, така ли беше?

Сай проверява телефона си отново.

– Да. Казвай, ако имаш нужда от насоки. – Изражението на Саймън не е нито победоносно, нито облекчено, но поне спира да барабани с пръсти. Виждам, че се отпуска в мястото си.

Мат отново ме поглежда и аз раздвижвам безмълвно устни, за да му благодаря. Той поклаща глава – не знам дали отхвърля благодарностите ми, или смята, че се държа глупаво. Саймън се обръща назад и аз усещам нещо да се опира в крака ми; когато поглеждам надолу, виждам, че той се е притиснал в мен.

Никой не промълвява и дума, когато след петнадесет минути едва пъплим в ужасния трафик на Ватерло. Ще ми се да подхвана някакъв разговор, но Мелиса ме изпреварва.

– Полицията има ли вече някакви отговори за теб?

– Нищо ново. – Говоря тихо, с цел никой да не ни обърне внимание, но Саймън се навежда напред.

– Отговори? За снимките в "Газет" ли имаш предвид?

Хвърлям поглед на Мелиса, която неловко свива рамене.

– Мислех, че си му казала.

Вътрешната страна на прозорците се е запотила. Издърпвам ръкава си над китката и избърсвам своя. Навън автомобилите са един до друг, светлините им приличат на червени и бели ивици в дъжда.

– Какво да ми каже?

Мат се придвижва малко напред, след което ме поглежда в огледалото за обратно виждане. Дори Нийл се е обърнал към мен и очаква отговора ми.

– О, за бога. Няма нищо.

– Не е нищо, Зоуи – контрира ме Мелиса.

Въздишам.

– Добре де, не е нищо. Обявите в "Газет" рекламират уебсайт, който се казва намери единствената точка ком. Един вид сайт за запознанства.

– И ти си на него? – Констатира Мат с ужасяващ смях.

Продължавам да говоря не само за да ги запозная със ситуацията, но и защото така се чувствам по-спокойна. Всеки път, когато разказвам за случилото се, се чувствам по-силна. Пазенето на тайни е опасно. Ако всички знаеха, че са наблюдавани – ако всички знаеха, че са следени, – може би никой нямаше да бъде наранен?

– На сайта се съдържа информация за маршрутите на жени до работните им места – коя линия на метрото използват, в кой вагон сядат, подобни неща. Полицията е свързала сайта с поне две убийства и с няколко други престъпления. – Не им казвам за Люк Фридленд, не искам Саймън да се тревожи още повече за мен.

– Защо не ми каза?

– Господи, Зоуи!

– Мамо, добре ли си?

– Полицията знае ли кой стои зад сайта?

Вдигам ръце пред лицето си, за да отблъсна последващи въпроси.

– Добре съм. Не, не знаят. – Поглеждам Саймън. – Не ти казах, защото имаш достатъчно проблеми на главата. – Не споменавам уволнението му – не и пред всички, – но той кима, за да ми покаже, че разбира.

– Трябваше да ми кажеш – прошепва ми тихичко Саймън.

– Какво прави полицията? – пита отново Мелиса.

– Очевидно уебсайтът е непроследим. Казаха нещо за прокси или подобно...

– Прокси сървър – намесва се Нийл. – Има логика. Логва се чрез нечий чужд сървър, за да не могат да го засекат. Бих се изненадал, ако полицията постигне някакъв успех. Съжалявам, това вероятно не е отговорът, който търсиш.

Не е, но е отговорът, с който започвам да свиквам. Поглеждам през прозореца, докато прекосяваме Ватерло Бридж и оставям другите да си говорят за сайта, все едно не съм там. Задават въпросите, които вече съм задала на полицията, въртят се в същите кръгове, в които вече съм се завъртяла. Страховете ми са извадени на показ и обстойно разгледани, анализирани за удоволствие като сюжета на сапунена опера.

– Как мислиш са се сдобили с маршрутите на тези жени?

– Предполагам, че са ги следили.

– Не могат да проследят всички, нали?

– Може ли вече да сменим темата? – питам аз и спътниците ми замлъкват. Саймън ме поглежда, за да се увери, че съм добре, и ми кима едва. Джъстин гледа напред, но е стиснал юмруци върху коленете си и аз се укорявам, че толкова лекомислено се разприказвах за сайта. Трябваше да седна и да поговоря насаме с децата, за да им обясня какво се случва, да им дам шанс да ми споделят как се чувстват от това. Посягам към Джъстин, но той се стяга и се дърпа настрани от мен. По-късно смятам да поговоря с него, след пиесата.

Навън хората вървят по двойки и сами, държат чадъри или дърпат качулки над разрошените си от вятъра коси. Никой не се обръща назад, никой не проверява кой го следи, затова го правя вместо тях.

Колко от вас са следени?

Ще разберете ли някога?

Театърът на Рупърт Стрийт въобще не прилича на театър отвън. Съседният пъб е шумен и пълен с млади хора. Самият театър няма прозорци, които да гледат към улицата. Тухлената му стена е боядисана в черно и един-единствен плакат на вратата съобщава за датите на представленията на "Дванайсета нощ".

– Катрин Уокър! – изпищява Мелиса и сочи към малките букви в долната част на плаката.

– Нашата Кейти е истинска актриса. – Мат се усмихва. За миг си мисля, че ще ме прегърне и се отдръпвам една крачка настрани. Вместо това прави нещо странно, удря ме по рамото, все едно поздравява някой колега таксиджия.

– Справя се чудесно, нали? – казвам аз, защото макар да не ѝ плащат и театърът на Рупърт Стрийт да не е нищо повече от стар склад със сцена и пластмасови седалки, Кейти се занимава точно с това, за което винаги е мечтала. Завиждам ѝ. Не заради младостта или външния ѝ вид – нещата, за които се предполага, че майките завиждат на дъщерите си, – а за страстта ѝ. Мисля си какво съм можела да постигна, каква голяма страст съм можела да преследвам.

– Имах ли някаква страст, когато бях на нейната възраст? – питам Мат достатъчно тихо, за да не могат другите да ме чуят.

– Какво? – Слизаме вкупом надолу по стълбите, но някак си трябва да чуя отговора на въпроса си. Имам чувството, че същността ми се изплъзва от мен, че се превръща в едно описание, качено на платен уебсайт. Дърпам Мат за ръката, за да изостане зад другите. Оставаме само двамата в мрачната извивка на стълбището.

– Нещо като актьорското майсторство на Кейти. Толкова е оживена, когато говори за него, толкова въодушевена. Имало ли е нещо, което ме е карало да се чувствам така?

Мат свива рамене, не е сигурен какво го питам и защо изведнъж е станало толкова важно.

– Обичаше да ходиш на кино. Гледахме много филми, докато беше бременна с Джъс.

– Нямам предвид това – то дори не минава за хоби. – Убедена съм, че просто съм забравила, че някъде дълбоко в мен се намира страстта, която ме определя. – Помниш ли как се беше запалил по мотокроса? Прекарваше уикендите на път или в поправка на разни мотори. Толкова много ти харесваше. При мен нямаше ли нещо такова, нещо, което да съм обичала повече от всичко друго?

Мат се приближава, ароматът на цигари и ментови бонбони е приятно познат.

– Мен – отвръща той тихичко. – Обичаше мен.

– Вие двамата ще идвате ли? – Мелиса се качва по стълбите, но се спира с ръка на парапета. Гледа ни с любопитство.

– Съжалявам – казва Мат. – Просто се разхождахме по алеята на спомените. Едва ли ще се изненадаш да разбереш, че Кейти винаги е харесвала светлините на прожекторите. – Двамата тръгват надолу по стълбището, бившият ми съпруг разказва на приятелката ми как веднъж петгодишната Кейти се качи на сцената, докато бяхме на почивка в Хейвън, за да изпее "Някъде над дъгата". Следвам ги бавно, за да дам шанс на сърцето си да се успокои.

Слизаме долу, където Айзък изнася истинско представление, докато ни покаже местата ни. Заобиколени сме от седемнадесетгодишни, които държат намачкани копия на пиесата, облепени в малки лепящи листчета.

– Винаги изпращаме покани до местните училища, когато имаме нужда от аудитория по време на генералната репетиция – обяснява Айзък, като ме забелязва да оглеждам младежите наоколо. – Помага на актьорите да се почувстват пред истинска публика, а и "Дванайсета нощ" е във всички учебни програми.

– Защо се забави? – пита ме Саймън, когато сядам на мястото до него.

– Търсех тоалетната.

Той ми посочва вратата отстрани на залата, на която ясно е написано Тоалетна.

– Ще отида по-късно. Тъкмо ще започват. – Мат също стои до мен и излъчва топлина, която усещам, дори без да го докосвам. Навеждам се над Саймън, хванала съм го за ръката. – Ами ако не разбера пиесата? – прошепвам аз. – Не съм наблягала на Шекспир в училище. Всички онези неща, за които си говорите с Кейти, нямам никаква представа за какво става въпрос.

Саймън стиска ръката ми.

– Просто се наслаждавай. Кейти няма да те пита за репликите, просто иска да ѝ покажеш, че се е представила брилянтно.

Това е лесно. Знам, че ще бъде брилянтна. Тъкмо смятам да го кажа на Саймън, когато светлината притъмнява и публиката притихва. Завесата е вдигната.

Има само един мъж на сцената. Представях си елизабетински яки и накъдрени маншети, но той е облечен в прилепнали черни дънки, сива тениска и червенобели кецове. Възприемам репликите му като музика, без да разбера всяка дума, но се наслаждавам на мелодичността, която създават. Когато Кейти се появява в компанията на двама моряци, едва не извиквам от вълнение. Изглежда невероятно, косата ѝ е сплетена в сложна плитка, преметната през едното ѝ рамо, носи прилепнал сребрист потник. Полата ѝ е съдрана – последствие от корабокрушението, което ни е представено миг по-рано чрез просветващи светлини и трещящи звукови ефекти.

Трябва да си напомня, че там, на сцената, е Кейти. Тя е неотразима, присъствието ѝ изпълва цялата зала, дори когато не говори. Искам да гледам нея и само нея, но историята ме поглъща; другите актьори се дуелират с думи, сякаш са на спаринг – победителят е онзи, чиито реплики са последни. Изненадвам дори себе си, когато се засмивам, а след това съм на ръба да се разплача.

Гласът на Кейти се носи през затихналата зала и усещам, че съм затаила дъх. Гледала съм я в училищни пиеси, слушала съм я да репетира у дома и да пее на състезанията на ваканционните лагери, но това тук е различно. Тя е неотразима.

Стискам ръката на Саймън и поглеждам вляво, където Мат е на път да се пръсне от удоволствие. Чудя се дали я вижда в светлината, в която и аз. На практика вече е голяма, казвам често, когато разказвам на хората за нея, но сега осъзнавам, че е такава не само на практика. Тя е зряла жена. Независимо дали ще взима правилни, или грешни решения в живота си, изборът е неин.

Аплодираме бурно, когато Айзък се качва на сцената и казва: Ще направим почивка, смеем се на всички правилни места и мълчим отзивчиво, когато осветителят обърква сцената и потапя Оливия и Себастиан в мрак. Накрая всички излизат на сцената, а на мен ми иде да скоча от мястото си и да отида при Кейти. Чудя се дали Айзък ще ни заведе зад кулисите, но дъщеря ми скача от подиума и се присъединява към публиката. Скупчваме се около нея и дори Джъстин ѝ казва, че е било добре.

– Беше изумителна. – Очите ми са пълни със сълзи, смея се и плача едновременно. Държа я за ръцете. – Беше изумителна! – повтарям аз. Тя ме прегръща и помирисвам помада и пудра.

– Да разбирам ли, че няма да ходя на курс за секретарки? – пита ме тя. Знам, че се шегува с мен, но аз пускам ръцете ѝ и обгръщам бузите ѝ с длани. Очите ѝ блестят, никога не е изглеждала толкова красива. Изтривам едно малко петно от лицето ѝ с палец.

– Щом не искаш, няма да ходиш.

Изненадата ѝ е очевидна, но сега не е време за подобни разговори. Отстъпвам назад, за да дам шанс на останалите да ѝ кажат колко брилянтна е била и да се докоснат до славата ѝ. С периферното си зрение забелязвам, че Айзък я гледа втренчено. Той улавя погледа ми и се извръща.

– Не беше ли брилянтна? – питам го аз.

Той кима бавно. Кейти сякаш усеща погледа му, вдига очи и му се усмихва.

– Звездата на представлението – отвръща Айзък.