Време на огън и мрак

137.Кралица Естара

Чрез телевръзката зелените жреци следяха войната в Спиралния ръкав, прочистването на газовите гиганти и големия сблъсък на Земята. Всички нови дървесни кораби бяха излетели, за да се включат в сраженията срещу древния враг.

Но самият Терок беше незащитен.

Пристигането на малкия хидрогски кораб предизвика сериозна паника. Световните дървета потрепериха и се приготвиха за защита чрез бараж от семена-снаряди. Зелените жреци се събираха тичешком. Майка Алекса и отец Идрис стояха на един висок балкон в гъбения риф и гледаха небето с боязън.

Но диамантената сфера не се държеше заплашително. Спусна се бавно и кацна на мястото, където бяха израснали петте кораба на Бенето.

Люкът се отвори и отвътре излязоха крал Питър и кралица Естара, следвани от някакво учителско компи.

Естара беше въодушевена.

— Вече сме у дома!

Беше минало толкова време. Не можеше да се насити на красивия си роден свят: на цвета на небето, на слънчевата светлина, на величествените дървета, които бяха преживели две хидрогски атаки. Миришеше на цветя и смола.

В годините след атаката, която бе убила брат й Рейналд, хората се бяха трудили неуморно, за да излекуват раните. Мъртвите дървета бяха разчистени и на тяхно място бяха засадени нови фиданки. Животът, който бе изникнал след венталската комета, бе покрил много от старите белези.

Естара се притисна в Питър.

— Не знаех, че всичко на Терок ми е липсвало толкова. Нямам търпение да ти покажа моя свят.

Питър погали косата й, по-заинтересован от щастието й, отколкото от хората, които идваха да ги посрещнат.

— Разказвала си ми много за Терок и съм виждал изображения… но думите и снимките не могат да го опишат. Това е перфектното място за нас.

— Тук ще сме в безопасност.

— И ще можем да водим човешката раса без председателя. Това е най-добрата част.

Сели пристъпи напред, водеше широкоплещестия си приятел.

— Сели, колко си порасла!

Момичето не можеше да откъсне поглед от корема й.

— А ти… ти си бременна! Скоро ли ще раждаш?

— Има време. — Естара се засмя и се погали по корема. — Сега съм в средата на шестия месец. Не искам да си представям колко още ще порасне.

Сели се представи на Питър и сякаш чак сега осъзна кой е той.

— Ти… ти си кралят!

— А ти си сестрата на Естара. — Питър се обърна към жена си. — Тя ли е тази, която отглеждала кондорови мухи?

— О, тогава бях много малка!

Естара сякаш беше много по-заинтригувана от Солимар, който явно беше гадже на Сели, отколкото от кондоровите мухи.

Питър обърна поглед към короните на дърветата.

— Тук всички дървета ли са толкова… високи?

— Трябваше да видиш верданските кораби! — засмя се Сели.

— Видях ги, и то по-отблизо, отколкото ми се искаше.

Приближиха се Идрис и Алекса, облечени в копринените си дрехи и с шапки от бръмбарови черупки.

— Дъще, радваме се, че се прибра — каза Алекса, — но, моля те, обясни ни какво става. Натон ни изпрати важно съобщение, но не беше много подробен. Въпреки че хидрогите са победени на Земята, могат да решат да се върнат…

— Хидрогите вече няма да са проблем, майко Алекса — обади се Солимар и останалите зелени жреци кимнаха. — Верданските кораби са доста сигурни. Войната е спечелена и врагът е унищожен.

— Избягахме от председателя — каза Естара. — Искаше да ни убие. И бебето също. — Натон вече бе разпространил вестта.

Алекса бързо разбра усложненията.

— Значи сте изгнаници?

— Ханзата е в руини и е управлявана от корумпиран психопат — каза тъжно Питър. — Председателят ме научи на много неща, но е забравил какво значи да бъдеш водач.

Идрис се огледа.

— Ами Сарейн? Тя не е ли с вас? Трябваше да се прибере заедно с останалата част на семейството.

Естара се намръщи. Сарейн им бе оказала неоценима помощ, но в крайна сметка бе избрала да остане с председателя.

— Не, тя остана на Земята. — Кралицата прегърна родителите си. — А ние нямаше къде другаде да отидем.

— Разбира се — отвърна Алекса с насълзени очи. — Ще останете тук. — Вдигна предупредително пръст. — Обаче засега забравете за политиката. Настоявам първото ни внуче да се роди тук, на Терок.