Време на огън и мрак

138.Магът-император Джора’х

След десет ХИЛЯДИ ГОДИНИ чакане и приготвяне за неизбежното всичко бе свършило. Сега илдирийците трябваше да се възстановят.

Джора’х стоеше под слънцата и гледаше пострадалия град. Всичките шестдесет бойни кълба лежаха разбити по улиците и околните хълмове. Небето над Миджистра беше свободно от дни, — но последната кохорта на Слънчевия флот продължаваше да стои на стража.

Нира стоеше мълчаливо до мага-император, ръката й беше отпусната на рамото на Осира’х. Цяла армия работници се мъчеше да разчисти останките от бойните кълба с помощта на тежка техника.

— Можеше да е и по-лошо, Джора’х — каза Нира. — Много по-лошо.

— За малко щеше да стане.

Джора’х все още не можеше да оцени нанесените щети. Когато разбитите бойни кълба бяха рухнали върху града, през него бе преминала вълна от шок и смърт. Той беше център на тизма и загубата на толкова много хора бе стоварила непосилна болка отгоре му.

Медиците претърсваха за оцелели и струпваха мъртвите на купчини, преброяваха ги и ги подготвяха за вечността. Джора’х бе усетил как се късат хиляди и хиляди духовни нишки. Но щеше да е много по-ужасно, ако хидрогите бяха унищожили целия град, а след това и империята.

— Рискът ти се оправда — каза Нира. Усещаше напрежението му.

— Не беше само мой. Беше общ. И нямаше да се справя без теб и Осира’х. — Изпращането на адар Зан’нх срещу хидрогите можеше да ги обрече на гибел, но Джора’х бе избрал светлия път на честта. — Мислех, че ще прекарам последните си мигове с теб.

Тя се усмихна.

— Възможно е. Но дотогава има още доста време.

Той прегърна жена си и дъщеря си. Малко семейство, микрокосмосът на илдирийската империя. Магът-император беше баща на целия си народ, но никой владетел досега не бе имал такова семейство.

От ясното небе се спусна още един лайнер. За разлика от останалите патрулиращи, беше поочукан и по корпуса му имаше сериозни белези. Слънчевите платна и вимпелите бяха отпуснати. Но можеше да лети и се бе завърнал.

— Адар Зан’нх се прибира — усмихна се Джора’х. — Имам новини, които ще го зарадват много.

След малко адарът се появи пред входа на Призматичния палат. Униформата му както винаги бе безупречна. Той се поклони и поздрави мага-император с юмрук на гърдите. Джора’х заряза официалностите и прегърна най-големия си син.

— Ти направи невъзможното! Гордея се с теб и целия Слънчев флот.

Адарът не изглеждаше доволен.

— Загубих две кохорти, господарю. Защитата на империята е сериозно отслабена.

— Хидрогите са победени, а ние удържахме. — Джора’х държеше на оптимизма. — Това е целта, с която е създаден Слънчевият флот преди хилядолетия. Вече нямаме врагове.

— Въпреки това не бива да оставаме без защита, господарю. Трябва да започнем незабавно възстановяване на флота.

— Така е. И по точно тази причина съм принуден да променя задълженията ти. Когато загубих Тор’х, те помолих да служиш като престолонаследник. Ти се съгласи, но това никога не е било твое призвание.

Зан’нх се поклони.

— Моето призвание е да ви служа, по какъвто начин повелите.

Джора’х очакваше точно такъв отговор.

— Адар Зан’нх, освобождавам те от задълженията ти като престолонаследник. Можеш да командваш Слънчевия флот, без нищо да те разсейва. Нали това е желанието ти?

— Да, господарю! Но кой ще поеме поста?

Джора’х погледна Осира’х, която стоеше скромно до него и майка си.

— Даро’х е следващият по линията. Той е най-големият ми благороднически син. Ще го върна в Призматичния палат, за да заеме твоето място като престолонаследник. — Поколеба се, но го каза. — Империята има по-голяма нужда от него от Добро. Вече изпратих вест. Размножителната програма приключи и отломъчната колония може да бъде отворена отново.

Джора’х предложи адарът и хората му да си починат, но Зан’нх не искаше да чуе и дума за това и напусна Призматичния палат, за да се заеме с възстановяването на Слънчевия флот.

След това Джора’х повика Съливан Голд и Табита Хък. Беше време за цялата истина. Пазенето на тайни бе в кръвта му, но с помощта на Нира той искаше да промени нещата.

Погледна хората, които още бяха зашеметени от разрушенията, и каза:

— Адар Зан’нх обеща, че ще се върнете по домовете си, ако ни помогнете да победим хидрогите. Човешката раса сигурно ще има подозрения към нас. Двата ни народа ще трябва да преодолеят много пречки, за да почнат да си вярват отново.

— Не съм дипломат и говоря само за себе си — каза Съливан, — но мога да спомена две-три добри думи. След като се приберем.

— Според мен без вашите стотици автоматизирани лайнери Земята щеше да е в димящи руини — добави Табита. — Може би хората няма да са ви чак толкова сърдити.

Нира се усмихна на небесните миньори.

— С удоволствие ще ви помогна да изпратите съобщения на близките си.

— О, това ще е чудесно — възкликна Съливан. — Отдавна искам да пратя вест на Лидия. Ще се зарадва, като разбере, че не съм загинал.