Време на огън и мрак

36.Нира

ЮЖНИЯТ континент на Добро изглеждаше безкраен. Нира вървеше и вървеше, макар да нямаше представа къде отива. Тялото й бе закалено от живота в горите на Терок, където бе свикнала да се катери по световните дървета и да им чете различни истории. Но това бе преди много години. Вече нямаше представа колко време е минало.

Въпреки страданията и мъките, които бе преживяла, отказваше да се предаде. Бе избягала от острова и бе преплувала вътрешното море със сал. Надяваше се да намери някакво селище или кораб. Това бе единственият шанс да види дъщеря си отново.

Осира’х беше малка, но майка й и бе прехвърлила ужасните си спомени, отчаян опит да разбули истината. Не можеше да си представи какво е причинила бруталната информация на крехката детска психика. Подозираше, че Осира’х никога няма да е същата след онази вечер. Дали бе постъпила правилно?

Пътуването й изглеждаше безкрайно. Бе изгубила броя на дните. Просто вървеше, пиеше вода от потоци и локви и абсорбираше слънчевата светлина със зелената си кожа; разнообразяваше диетата с корени и плодове.

Острите храсталаци дращеха голата й плът. Тя тръгна към един горист хребет, за да види какво я очаква. Искаше да види хоризонта, където може би — може би — лежеше някаква надежда.

Вече бе почти на билото, когато някакъв звук в небето я сепна. Ръмженето се засили и тя забеляза няколко кораба — оставяха следи в атмосферата. От другата страна на възвишението наближаваше друг разузнавателен кораб. Летеше толкова ниско, че почти забърсваше тревата.

Ужасената Нира затича обратно по стръмния склон. Краката й се закачиха в някакви корени и тя падна по лице в храстите. Разузнавателни кораби! Губернаторът на Добро я бе открил! Но нима можеше да й направи нещо по-страшно от предишните мъчения? Закле се, че никога няма да се върне в разплодителните лагери.

Корабите кръжаха над нея, двигателите им боботеха. Тя не спираше да тича, приклякаше във високата трева, но отгоре можеха да я забележат съвсем лесно. Един от разузнавачите кацна на билото и от него изскочиха няколко илдирийци. Започнаха да крещят.

Нира затича към малка падина. Още два кораба се спуснаха и кацнаха от двете й страни. Илдирийците я заобиколиха!

— Оставете ме! — Гласът й беше сух и прегракнал, почти шепот. Не можеше да си спомни кога за последно е говорила.

Те се приближиха. Водеше ги някакъв намръщен млад мъж, приличаше на Джора’х.

— Зелена жрице, защо се криеш?

Нира си припомни многобройните изнасилвания и побои в разплодителния лагер. Спомените отекваха като изстрели в главата й. Някои от мъчителите й приличаха на зверове, а други — като Удру’х — бяха зверове отвътре.

Хванаха я. Не можеше да се измъкне, дори нямаше сили да се съпротивлява. Отпусна се в ръцете им и те я понесоха към един от корабите.