Време на огън и мрак

50.Нира

През сухия сезон хълмовете ставаха кафяви. Нира се надяваше, че тази година няма да има пожари, макар че част от нея искаше да види лагера изгорен до основи. Беше се надявала и молила никога да не се върне тук и със сигурност не бе очаквала, че това може да стане при подобни обстоятелства.

Осира’х я хвана за ръката и я поведе към постройките, в които живееха потомците на екипажа на „Бъртън“. Мъже и жени, принудени да се размножават с илдирийци. Единственото щастие на затворниците се изразяваше в това, че сами избираха партньорите си, когато не бяха затворени в разплодителните бараки.

Нира потръпна при вида на бараките, където бе завличана толкова пъти. Никой не им бе обяснил целта на тази размножителна програма, но тя подозираше, че Удру’х изпитва удоволствие от нея. Там, до оградата, пазачите я бяха пребили жестоко и бяха казали на останалите, че е мъртва.

По земята отдавна нямаше следи от кървавите петна. На същото място си играеха четири деца, сякаш животът им бе напълно нормален.

Пред очите й заиграха черни петна. Искаше й се да избяга отново. Да прескочи оградата и да хукне към тревистите хълмове. Осира’х усети напрежението й и я стисна за ръката.

— Всичко ще е наред, мамо. Вече сме заедно.

Няколко души я изгледаха с любопитство, дори почуда. Въпреки че сигурно имаше окаян външен вид, те добре знаеха коя е. Но пък не бяха виждали друга зелена жрица, нали? Бен Стоунър, неформалният лидер на лагера, я гледаше, сякаш е привидение.

— Мислехме, че си мъртва. Даже те погребаха все пак.

— Губернаторът е майстор в прикриването на ужасните си дейности. — Нира се съмняваше, че някога ще се отърве от омразата си към това място. Навремето бе разказала на пленниците за световната гора и Терок, за Теранския ханзейски съюз и Илдирийската империя. Но живелите само в пленничество хора не й бяха повярвали.

Осира’х се взираше в любопитните им лица. Нейното присъствие бе също толкова удивително, колкото това на Нира. По принцип мелезите се отглеждаха в илдирийската част на лагера.

— Вече ще живеем тук. В лагера — каза Осира’х и отвори едно от спалните помещения. — Трябва ни място за спане.

— Има достатъчно празни легла — отвърна Стоунър. — Ще вечеряме, а после ще има истории и песни. Преди ни караха да работим, но сега сякаш никой не знае какво да прави. Дори илдирийците. Разплодителните бараки са затворени. На практика целият лагер е затворен.

Нира се огледа учудено.

— Вече няма изнасилвания? — Може би това бе поредният трик на губернатора: да им даде малко надежда, за да може после да я отнеме. — Нали това искахте?

Пленниците бяха объркани. Светът им се бе променил, очевидно за добро, но те не се чувстваха комфортно. Стоунър потърка врата си с ръка.

— Никой не ни казва нищо.

— Вече няма нужда — заяви Осира’х. — Целта на разплодителния лагер е постигната. — Малкото момиче излъчваше авторитет и караше всички да го слушат. — Те разполагат с мен. Получиха каквото им трябваше. — Отиде до едно празно легло и седна. — Аз си избирам това. Майко, магът-император каза, че трябва да чакаме тук.

— Кога ще го видим? Знаеш ли кога ще пристигне? Не съм го виждала от толкова време…

Осира’х отвърна горчиво:

— Той продължава да крои планове в Призматичния палат. Не иска да знаеш какви. Не иска и аз да го виждам. Мисля, че се срамува от действията си. — Понижи глас. — Надявам се.

— Осира’х, нищо не разбирам.

— Никой не разбира нищо. Магът-император ще ни призове на Миджистра, когато му е угодно. Вече не се нуждае от нас.