Време на огън и мрак

140.Патрик Фицпатрик III

Патрик спря на една отдалечена станция на Ханзата и купи боя, за да замаже знаците на яхтата, която бе взел „назаем“ от баба си. Промени номерата и идентификационния сигнал. Беше я кръстил „Циганката“, в чест на тъмнокосата Зет.

Беше сам и далеч от всичко случващо се в Спиралния ръкав. Не смяташе, че ще открие лесно скитниците, но имаше няколко очевидни места, от които да започне.

След няколко дни стигна до Оскивъл. Не че очакваше да открие нещо в пръстените на газовия гигант. Вече бе прочел докладите на разследващия отряд. Военните инженери бяха намерили само останки и разрушени съоръжения. ЗВС бяха прибрали всичко, което можеше да се използва.

Докато кръжеше из пръстените, го налегнаха спомени. Битката при Оскивъл беше най-ужасяващото преживяване в живота му. Безброй бойни кълба, взривени кораби на ЗВС, други, които бягаха панически, изоставяха спасителните капсули… включително и неговата.

Сега облаците изглеждаха някак странно променени. Сякаш бяха осветени отвътре. Не можеше да си представи какво би променило цяла планета. Сякаш самите хидроги бяха изчезнали.

Продължи да кръжи. Зет веднъж го бе извела на обиколка между леярните, оранжериите, жилищните куполи и останалите съоръжения. След това той бе успял да я заблуди, че е влюбен в нея.

Не можеше да си представи какво ли си мисли за него. Зет Келъм беше доста чувствителна. Едва ли щеше да приеме унижението лесно. Вероятно го проклинаше!

Сигурно бе побъркан, за да открадне кораб, да избяга от баба си и да дезертира от ЗВС само за да я открие. Нима очакваше, че ще получи нещо повече от омраза? Сигурно щеше да го заплюе в лицето още щом го видеше.

Но Патрик трябваше да опита. Нямаше друг избор.

Може би, ако се реваншираше и й покажеше, че се е променил и че съжалява, щеше да има някакъв шанс.

Отправи се към бившия скитнически център Рандеву, по-точно към това, което бе останало от него. Групата на адмирал Стромо се бе постарала добре.

Беше виждал изображения на астероидния комплекс. Скитниците бяха превърнали безжизнената скала в седалище на своето управление. Но мощните оръжия на ЗВС го бяха пръснали на чакъл: след експлозиите парчетата се бяха разпръснали в различни посоки.

Патрик потръпна. Това беше еквивалентът на Двореца на шепота и сградата на Ханзата. Доколкото знаеше, скитниците никога не бяха нападали съд на ЗВС. Клановете бяха наложили санкции по съвсем обективни причини. Но председателят бе настоял за пълен контрол, вместо да се опита да постигне приятелство. Вероятно на негово място Морийн Фицпатрик щеше да стори същото.

Нищо чудно, че скитниците презираха зевесетата.

Патрик обиколи останките, представяше си колко невероятно е било това място. Не можеше да повярва, че след всичко случило се скитниците не бяха изхвърлили пленниците си обратно в космоса. Наистина беше късметлия.

Имаше достатъчно време и много материал за размисъл. Обеща си, че ще открие Зет и ще се реваншира. Не очакваше, че ще е лесно, но вече бе имал твърде много улеснения в живота си, главно заради семейството си. Това обаче беше нещо, което трябваше да извърши сам.

Настрои новия си курс и потегли.