Време на огън и мрак

13.Тасия Тамблин

Тасия изпитваше невъобразима радост, че е намерила Роб Бриндъл жив. Само й се искаше да се бе случило на друго място, а не в някакъв затвор в облаците на газов гигант, сред смъртни врагове. „Преддверието на Ада“ май беше най-подходящото описание.

Но поне Роб беше жив!

По мръсното й лице потекоха сълзи. Радостта за момент избута гнева, страха и объркването. Всичко по реда си. Тя прегърна младия мъж, който й беше колега, приятел и любовник. Поседяха сгушени известно време, без да продумат и дума. Накрая Тасия сбърчи нос и изсумтя:

— Шиз, миришеш.

Роб се усмихна странно, сякаш отдавна не го бе правил.

— Знаеш ли откога не съм се къпал? Това не са ти курортите на Релекер. Не че съм ходил там, но съм виждал снимки… — Гласът му заглъхна. Тасия не можеше да си представи как е успял да запази разсъдъка си след цялото време тук, без никаква надежда за бягство. Във всеки случай се бе справил много по-добре, отколкото би се справила тя.

Роб посочи помещението и шестимата им парцаливи съкилийници.

— От колко време сме тук? Кликиските роботи не ни казват нищо.

Тасия потръпна, като осъзна колко отдавна не го е виждала.

— Почти две години.

Двама-трима от пленниците изстенаха. Роб преглътна с мъка, но все пак вирна брадичка и каза с пресилен оптимизъм:

— Стори ми се цяла вечност. Нищо чудно, че изглеждаме ужасно.

Тасия прокара пръсти по подстриганата си коса.

— Изглежда, и на мен ще ми се наложи да свикна.

Бе решила, че ще умре, когато я взеха от разбивача заедно със слушателското й компи ЕА и я спуснаха със специална капсула в недрата на газовия гигант. След като зърна огромния град-сфера, започна да осъзнава мащабите на извънземната цивилизация. Колко ли подобни градове имаше в Спиралния ръкав? Колко ли от тях бяха унищожени от кликиски факли? Нищо чудно, че хидрогите бяха разярени.

Кликиските роботи я бяха превели през странно пропускливите стени на хидрогския град.

— Къде ли ни водят, ЕА?

— Не знам, Тасия Тамблин. Но ако това е част от вкарването на нови спомени в мен, никога няма да ги забравя.

— Това опит за хумор ли беше? Прозвуча почти като старата ЕА.

След това ги доведоха в това подобно на зоологическа клетка помещение, в което имаше седем затворници. Явно хидрогите — или кликиските роботи — си провеждаха някакви експерименти.

Тасия веднага бе познала Роб въпреки парцаливите дрехи и дългата коса. Спомни си деня, в който бе изчезнал, и последното му съобщение: „Красиво е, красиво…“ Явно бе говорил за града на хидрогите.

— Защо ни плениха, Бриндъл? — попита тя. — Какво ще правят с нас?

— Ще ни избият — отвърна един от най-окаяните затворници, Смит Кефа. — Проклети кликиски роботи! Проклети дроги!

Хората бяха измършавели и изтощени. Живееха в тежки условия и без никаква надежда. Всеки имаше своя изправяща косите история. По време на дългото пленничество единственото им развлечение бяха разказите и пристигането на Тасия беше посрещнато с интерес, защото нарушаваше монотонното ежедневие. За нейно съжаление, никой от останалите „куфари“ не бе пощаден. Доколкото знаеше, тя бе единствената оцеляла. Може би бяха пощадили живота й заради ЕА…

— Преди бяхме повече — каза Роб. — Един загина при опит да избяга. Другите ги избиха в ужасните експерименти.

— Дрогите и кликиските роботи ни караха да гледаме. — Кефа показа стряскащи белези от вече зараснали рани, но не обясни какво ги е причинило. Някои от затворниците изръмжаха, други зяпаха в празното пространство, сякаш вече бяха мъртви.

Роб се приближи до Тасия и я прегърна с една ръка. Красивото му лице беше тъжно, момчешкият чар бе погубен от дългото пленничество.

— Много ми е тъжно, че и ти се озова тук, Тамблин.

Тя го сръга с лакът, радостна, че го вижда, независимо от обстоятелствата.

— И ти ми липсваше, Бриндъл.

Той бръкна в джоба си и извади някакво съсухрено кафяво клонче.

— Все още пазя това клонче от световно дърво, дето ми го даде зеленият жрец, преди да се спусна на Оскивъл. — Повъртя го в пръстите си, но растението изглеждаше сухо и мъртво. — Не че ми помогна. Понякога си го държах и пращах мисловни послания до теб и родителите ми, все едно съм жрец…

Тасия видя намачканите листа и си спомни как Росия му беше дал клончето, все едно е някакъв талисман.

— Мисля, че дрогите не обичат много световните дървета.

— Така е. Но по някакъв странен начин то ми помогна да запазя разсъдъка си. Мислех за теб през цялото време. Добрите спомени са единственото хубаво нещо, което ни остана тук. — Роб поклати глава. — Но не бих искал да споделям тези кошмари нито с теб, нито с най-лошия си враг.

— Дори и с Патрик Фицпатрик Трети ли?

Бриндъл се засмя горчиво.

— Какво става с него? Все такъв гадняр ли е?

— Загина. — Тя описа как бе протекла битката при Оскивъл. — Беше убит, заедно с още много добри войници.

Имаше да разказва за толкова неща, които се бяха случили след изчезването му. За нещастие, щеше да има предостатъчно време да го направи. Първо обясни за създаването на новите разбивачи, изпращането им на Кронха 3 и как бяха пленени от предателските роботи.

— Тази програма е вложена в бойните компита от самото начало — намеси се ЕА. — Кликиските роботи просто я активираха.

Един от черните роботи се приближи до прозрачната стена и премина през нея. Смит Кефа отстъпи назад.

— Не мисля, че е дошъл да си играе с нас.

Роботът заговори, сякаш единствената му цел беше да ги подразни.

— Една манта кръжи около Кронха 3. Инструктирахме компитата на борда да я превземат. Време е за цялостна активация.

— Как така цялостна? — попита Роб.

— Всички бойни компита в Спиралния ръкав.

Тасия се разгневи.

— Хората не са направили нищо лошо на кликиските роботи. Каква е вашата цел?

— Да ви изтребим.

Тасия сложи ръце на кръста си, без да й пука колко нелепо изглежда пред надвесената над нея черна машина.

— ЗВС обяви война на скитниците. Сега пък кликиските роботи искат да изтребят човечеството. Шиз! Никой ли не вижда истинските врагове в тази война?

— Ние знаем кои са враговете ни.

Доволен от зловещото си съобщение, кликиският робот се обърна и напусна клетката.