Време на огън и мрак

145.Орли Ковиц

Беше ред на Орли да занесе храна в казармата на ЗВС до транспортала. Нямаше нищо лошо да се отнасят добре с петнадесетимата войници, които бяха останали на Ларо.

Скитниците, колонистите от Крена и първите заселници предпочитаха да ги възприемат като „защитници“, отколкото като охрана на затвор. Заради хаоса и неприятностите в галактиката всички щяха да останат тук. Дори войниците не можеха да се махнат. Бяха отрязани, докато останалата част от Спиралния ръкав отиваше по дяволите.

Колонистите бяха разбрали, че компитата са завладели голяма част от флота на ЗВС. Орли живееше в постоянен страх, че корабите могат да се появят изневиделица и да изпепелят всичко. Никой нямаше обяснение защо фероуите бяха минали оттук и бяха унищожили една патрулна ремора.

Ако се случеше нещо лошо, Ларо нямаше защита — само петнадесетимата войници. Така че колонистите се редуваха да ги хранят. Беше добре, че се разбираха.

Сега Орли и господин Стайнман се изкачваха по хълма.

— Краката ми са твърде уморени, за да катеря този път всеки ден — каза старият мъж.

Орли беше свикнала с мрънкането му.

— Не ходиш всеки ден. И ако беше сам на планета, както искаше, щеше да се налага да работиш повече, за да оцелееш. Къщата, в която живееш, е сто пъти по-добра от порутения заслон, който си бяхме построили.

— Бях горд с този заслон.

— И аз. — Момичето се усмихна. Цялото селище я бе осиновило. Имаше стая в една от по-големите сгради. Място, където да спи и да свири на малкия си синтезатор. Колонистите харесваха музиката й и често я караха да им свири в общите помещения.

Войниците ги посрещнаха с усмивки. Орли и Стайнман им раздадоха яденето.

— Ще трябва пак да минавам основното обучение — каза един от бойците. — Никога не съм ял така добре в ЗВС! Ще надебелея толкова, че няма да мога да вляза в униформата.

— Намери си жена от колонистите — закачи го един от другарите му. — Тя ще те вкара във форма.

— От тези ли? Ще ме кара да се оправям сам.

— Може би трябва — обади се Орли. — Хубаво е човек да се оправя сам.

— Ето, момичето ти го каза.

Зад тях се чу някакво изпращяване, като от статично електричество. Всички скочиха на крака. Транспорталът започна да бучи.

— Нещо пристига!

— Няма планувана доставка. Хей, може да са нашите заместници!

— Мечтай си.

Останалите войници излязоха от казармата, нетърпеливи за някаква промяна в монотонното ежедневие. Идващият можеше да носи добри новини — или поне нови запаси.

Трапецовидният камък се замъгли и от него излязоха двама. Войниците вдигнаха оръжията си.

— Кои сте вие?

Първата беше възрастна жена с парцаливи дрехи, рошава коса и измъчени черти. Погледът й беше някак странно отнесен. Зад нея вървеше сребристо компи. Приятелски модел със златисти оптични сензори. Компито заговори, сякаш се радваше да се представи:

— Това е Маргарет Коликос, а аз съм ДД. — Орли си помисли, че името на жената й звучи познато.

Маргарет сякаш ги забеляза чак сега.

— Колко отдавна не съм виждала хора!

— Какво се е случило с вас, госпожо? Откъде идвате?

Транспорталът заблестя отново и през него заприиждаха…

— Съжалявам. Не исках да го правя. — Гласът на Маргарет беше някак кух. — Сега всичко ще се промени. Всичко.

От трапецовидната стена зад нея излизаха десетки многокраки същества. Високи бръмбароподобни създания. Носеха някакви остри и сложно изглеждащи оръжия. Екзоскелетите им бяха черни и сегментирани, в очите им имаше странна интелигентност. Зад първата редица се появи втора и трета.

Войниците отстъпиха уплашено.

— Не стреляйте! — извика някой. — Те са сто пъти повече от нас!

Господин Стайнман стисна Орли за ръката, сякаш тя щеше да го защити.

Маргарет Коликос стоеше до ДД и сякаш й се виеше свят.

— След хиляди години на репродуциране кликисите са готови за ново нашествие. И си искат планетите.

Съществата продължаваха да се изливат през портала. Гигантските насекоми сякаш нямаха край. Няколкостотин вече се отправяха към колонията.

— Кликисите се завърнаха, за да отмъстят на предателските си роботи, които преди десет хиляди години почти са ги унищожили.

В далечината се чуваха аларми и виковете на заселниците. Кликисите обаче не бяха нападнали. Все още.

Маргарет погледна в далечината.

— В този момент те преминават през транспорталите на всичките си планети. Ще възвърнат суверенните си територии.

През портала премина по-голяма фигура. Гигантски кликис, покрит с дълги шипове, извити бодли и здрава броня. Изглеждаше много по-могъщ от останалите.

Съществото се обърна към Маргарет и издаде поредица щракания и писукания — приличаха малко на някаква мелодия. ДД преведе — веселият му тон бе в контраст със съобщението.

— Царицата е ядосана, че човеците са се разпространили по тези светове.

Маргарет насочи разфокусирания си поглед към селището на Ларо.

— Махнете се. Или кликисите ще избият всички.