Време на огън и мрак

90.Антон Коликос

Диамантените сфери висяха вече четвърти ден в небето на Хирилка. Не бяха помръднали, нито правеха опит за комуникиране. Антон имаше чувство, че сдържа дъха си от много дълго време.

Замисли се за спокойната си работа като изследовател на илдирийската култура, на Земята. Родителите му — нали бяха археолози — го бяха научили, че най-добрите проучвания се правят на място, но той изпитваше известни съмнения. Може би щеше да е в по-голяма безопасност в подземното хранилище на документи.

— Надявам се, че това не е поредното нещо, което не трябва да виждам — каза той. — Макар че е малко късно отново да ме поставяте под домашен арест.

— Късно е за много неща — отвърна Язра’х. — Вече си част от тази история, паметителю Антон.

— Какво ли искат? — попита Райдек’х.

— Да ни сплашат.

— Но защо?

Язра’х поклати глава.

— Щом магът-император е сключил някакво споразумение с хидрогите, защо тези продължават да висят над главите ни? — зачуди се Антон. — Какво се е променило?

— Не знак.

Тал О’нх държеше лайнерите в готовност. Възстановителните дейности бяха прекратени, защото хората изчакваха да видят какво ще стане. Нямаха желание да застрояват наново, ако хидрогите възнамеряваха да унищожат всичко.

— Вижте! — Райдек’х посочи седем малки кораба от Слънчевия флот, които се приближаваха към бойните кълба.

— Тези пилоти или са много смели, или са побъркани. Да не би да нападат хидрогите? — възкликна Антон.

— Тал О’нх ги изпрати да излъчат съобщение. Опитва се да установи връзка. В смисъл: „Не желаем сражение, но лайнерите ни са готови да защитят Хирилка“.

— Това не е ли ненужна провокация? — Антон продължаваше да наблюдава странния балет в небето. Засега хидрогите не обръщаха внимание на малките корабчета.

— Това е истината — сви рамене Язра’х.

— Изпратихме един лайнер да занесе вестта на Илдира, но все още нямаме отговор — добави момчето: явно имаше доверие на Джора’х. — Сигурно магът-император е зает с други проблеми.

Внезапно трите бойни кълба се отдалечиха едно от друго. Илдирийските кораби се пръснаха и се оттеглиха.

— Какво става, Язра’х? — попита Райдек’х. — Нападат ли ни?

По говорителите в стаята прозвуча гласът на тал О’нх.

— Внимание! Всички лайнери в готовност. Губернаторе, нещо се…

Язра’х не изчака да чуе останалото, грабна момчето и го издърпа от открития балкон. Антон хукна след тях, гледаше нагоре.

В небето се виждаха десетина огнени тела. Елипсовидни. Спускаха се бързо и оставяха следи от дим.

Антон си спомни историята, която бе разказал паметителят Вао’сх. Как голяма светлина се спуснала, за да срази врага.

— Вижте, хидрогите не могат да се измъкнат! — извика момчето. — Фероуите пристигат!

Огнените топки стигнаха до бойните кълба и се забиха в тях. Експлозиите разбиваха диамантените сфери на парчета. Фероуите имаха голямо числено превъзходство.

Всичко свърши за секунди и от небето започнаха да падат горящи останки.

Големи парчета от корпусите рухнаха на улиците и събориха няколко сгради. Други части паднаха в изгорените поля, в които преди се отглеждаше ниалия. Илдирийците пищяха и бягаха панически.

Оцелелите кораби на фероуите кръжаха в небето като гигантски светулки. След това се издигнаха и изчезнаха.

Удивеният Райдек’х се обърна към Язра’х.

— Фероуите са наши защитници, нали? Те ни спасиха!

Язра’х погледна надигащите се кълба дим и каза сухо:

— А може би ни докараха още по-големи неприятности.