Време на огън и мрак

18.Джес Тамблин

Водно-перленият кораб на Джес разцепи като куршум изпълнените с венталска есенция буреносни облаци. Морето беше с цвета на разтопено олово. Тук бе започнал неговият опит да възкреси елементалните създания. Доброволците му бяха кръстили планетата Харибда, на митологичния водовъртеж, през който бе преминал Одисеи.

Тук венталите щяха да изплатят дълга си, ако Джес успееше да ги успокои.

Повтаряше и повтаряше въпроса, който задаваше на Нико непрекъснато през последните дни:

— Как е Ческа?

— Студена е. Кожата й е бледа и има вътрешни кръвоизливи. И е в безсъзнание. Не мисля, че й остава много време, Джес.

— Венталите все още могат да й помогнат. — Опита се да прикрие гнева в гласа си.

Корабът се спусна на едно от малките скалисти островчета и внимателно освободи „Водолей“ — като насекомо, снасящо яйца на нежно листо. Част от корпуса на малкия скитнически кораб се намираше в живата вода. Докато летяха през космоса, дребните водни създания бяха извършили сериозен ремонт и с помощта на корали и метали бяха успели да закърпят и подсилят кораба. Сега „Водолей“ представляваше смес от скитническа технология и венталско въображение. Много по-големият венталски кораб кацна наблизо.

Нико се показа от люка. На челото му бе избила пот. Джес също излезе през мембранния корпус на кораба си. Почувства се освежен от озона във въздуха и усети енергията, която очакваше да бъде освободена срещу хидрогите. Основната му цел беше да впрегне част от тази енергия в спасяването на Ческа.

Обърна се към океана и усети венталите, които се носеха във влажния въздух. Водните създания заговориха с боботещи гласове.

„Има голям риск да създадем покварен вентал. Ти не разбираш последиците. Нито за теб, нито за нас“.

— Ами ако съм готов да поема риска? Заради нея? — Джес се бореше с думите им. — Как би могъл да се поквари един вентал? Аз дестилирах един от вас и ви помогнах. Мислех, че сте едно и също колективно съзнание.

„Ние сме единно съзнание с множество части. И като в гигантско тяло, някои от частите може да се инфектират. Виж“.

И без повече думи го заляха с порой от спомени и гледки, както гигантските тръби на Плумас изпомпваха водата. Джес осъзна с душата и сърцето си каква е опасността от покварения вентал.

Спомените бяха от преди хилядолетия, преди венталите да бъдат почти унищожени. Видя някакъв илдирийски командир — може би септар? — който случайно бе попаднал във вентална мъгла на една планета. Венталът беше тежко ранен в директен сблъсък с огнено кълбо на фероуите. Множество илдирийски светове бяха унищожени в битката на елементалните създания. Изчезваха слънца, планети се взривяваха на чакъл. Септарът знаеше, че магът-император не може да защити илдирийците и че те ще бъдат унищожени.

Отчаяният командир беше попаднал във венталната мъгла в останките на един разрушен град. Желанието му да спаси империята и слабостта на ранения вентал бяха довели до сливане, подобно на това, което се бе случило с Джес.

Септарът бе използвал новопридобитата сила и се бе отделил от останалите вентали. Тялото му едва удържаше енергията, но той не можеше да я изпусне. Някак си бе успял да се върне на кораба си, но с един-единствен енергиен импулс бе избил целия екипаж. Съединени в едно, венталът и илдириецът бяха поели на битка. Енергията беше толкова мощна, че корабът се бе разцепил, но силата на вентала бе задържала отломките в едно смъртоносно парче.

„Поквареният вентал съществува само за да руши реда. Разрушава всички стабилни системи, увеличава ентропията и прави вселената по-течна. Това е един малък генератор на хаос“.

Септарът-вентал нападал фероуите, но също така взривявал илдирийски кораби, разрушавал градове и астероиди, без да прави разлика между врагове и приятели. Накрая шест огнени кълба успели да го изтеглят в едно слънце, където съществото се разпаднало на молекули. Останалите водни създания въобще не били натъжени.

„Поквареният вентал е мутация, заключена във физическа форма. Заради изкривената си природа, той не може да отделя енергията си нормално и го прави в стихийни изригвания. Отделя се от венталското съзнание и заради това ни мрази не по-малко от враговете“.

— Колко често се е случвало? Само защото сте имали един инцидент…

Отново беше залят с порой от образи. Тези спомени бяха дори още по-стари. Съществото приличаше на гигантски бръмбар със сиво-зелена кожа: царицата на кликиски кошер, който воюваше с други кошери. Враговете се бяха появили на съседен континент и вече бяха унищожили множество работници и войници. Царицата трябваше да ги изтреби и да погълне химическите им спомени или кошерът й щеше да загине.

По това време венталите тъкмо бяха започнали войната с хидрогите и фероуите. Кликиската раса била нова за елементалните създания и те решили да я използват във войната. Венталите изпълнили молбата на царицата, без да осъзнават последствията. Съществото разкъсало всичките си десет наследнички, без да изслуша песните им. След това обвивката му се разцепила и изникнали нови крайници, без да се създаде нов рояк. Подхранвана от покварения вентал, царицата унищожила вражеските кошери и сринала кулите им на прах. Постепенно разкъсала самия континент.

Венталите я нападнали. Не можели да повярват какво чудовище са създали. Освободената енергия разцепила цялата планета. Поквареният вентал бил победен, но гравитацията на света се разместила и целият живот бил унищожен.

„Това е покварен вентал, Джес Тамблин. Това може да се случи тук“.

Той все още не разбираше.

— Защо? Само защото го желая толкова силно? Ческа е добър човек, лидер на клановете. Как би могла да създаде такъв ужас?

„Само ние осъзнаваме опасността“.

Джес вече бе взел решение.

— Достатъчно! Занимавате ме с езотерична философия, докато тя умира. Приемам риска. Нико, донеси я тук.

— Ще я заболи, Джес…

Вече й бе причинил толкова болка…

— И без това умира.

Нико преметна ръката на Ческа през раменете си и я изнесе от „Водолей“. Тя някак успя да зърне Джес, слънцето и водата и сграбчи тънката нишка на живота. Нико внимателно я сложи на черните скали.

„Трябва да дойде при водата сама. Ти не можеш да й помогнеш“.

Джес коленичи до нея и усети болката в сърцето си. Как щеше да живее без Ческа? Стоеше между скалите и вълните и проклинаше глупавите правила и забрани на венталите.

— Ще я убиете!

„Решението трябва да е нейно“.

— Ческа, ако ме обичаш, трябва да направиш нещо за мен. Пий от водата и живей. Позволи на венталите да се слеят с теб и ще станеш като мен. — Океанът внезапно се укроти. Венталите раздвижиха малки вълнички, които се протягаха към Ческа като нежни пръсти. — Иначе ще умреш.

— Но ако… ще стана… като теб?

Вятърът сякаш оживя и се изпълни с шепнещи гласове.

— Тялото ти ще се изпълни с вентална енергия, като моето. — Не искаше да я лъже. — Това означава, че няма да можеш да докоснеш друг човек, без да го нараниш. Ще бъдеш изолирана като мен. Това е ужасно, но няма друг начин да те спася.

Тя успя да промълви:

— Да докосна… теб?

Не искаше да я измъчва с подобни тежки мисли.

— Двамата ще сме уникални. Отделени от нашата раса.

— Но заедно. — Колебанието й беше изчезнало. Джес се дръпна и я остави да пропълзи до ръба на скалите. — Пътеводната звезда…

Той се опита да я окуражи. Само още няколко секунди. Още един-два метра. Усещаше страха на венталите. Стисна очи. Толкова много я обичаше, толкова дълго бяха пазили връзката си в тайна, толкова дълго. Нима бе възможно тя да се превърне в заплаха? Спомените за покварените вентали му изглеждаха някак нереални. „Това няма да се случи с нея“.

Ческа гребна с шепи от блестящата вода. Между пръстите й потекоха сребристи капчици. Тя вдигна треперещите си ръце към лицето си и отпи глътка. Въздъхна и се разтрепери.

Залитна напред и падна във водата. Беше нещо средно между кръщаване и удавяне. След това изчезна под повърхността.