Загадката „Серпента"

15.

В 8:45 Остин вкара своя боядисан в тюркоазения цвят на НАМПД «Джип Чероки», стандартен модел, в запазеното място в подземния гараж на главната ѝ квартира — внушителна сграда със соларни стъкла в Арлингтън, щата Вирджиния. Тя даваше подслон на две хиляди учени и инженери и координираше работата на други три хиляди, пръснати по цялото земно кълбо. Джо Завала извика Остин по име, докато прекосяваха фоайето с всичките му водопади, аквариуми и огромния глобус в средата на пода от зелен мрамор. Остин се зарадва да види, че куцукането на Завала е едва забележимо.

Асансьорът се стрелна към последния етаж, където адмирал Сендекър държеше комплекса си от офиси. Докато излизаха от кабината, видяха двама мъже, тръгнали надолу. Единият беше висок около два метра, здраво сложен, с изсечено като от дъб лице. Имаше млечнозелени, дълбоко поставени очи и въгленовочерна коса с по малко сиво на слепоочията. Макар и не така широкоплещо като на Остин, тялото му беше елегантно и жилаво.

Другият контрастираше. Не беше повече от метър и шестдесет, но с гръден кош на булдог и много мускулести ръце и крака. Мургавата кожа и кестеновите очи издаваха италианското му потекло.

Високият протегна ръка:

— Май минаха три месеца, откак не сме се виждали, Кърт.

Дърк Пит, директор за специални задачи при НАМПД, и неговият помощник Ал Джордино бяха легенда в агенцията. Разнообразните им дела през годините, откак тя бе основана от адмирал Сендекър, бяха послужили за основа на множество приключенски романи. И макар пътищата на Пит и Остин да се кръстосваха рядко, те бяха добри приятели и често се гмуркаха заедно за развлечение.

Остин отвърна на здравото ръкостискане.

— Кога ще имате време, вие двамата, да обядваме заедно, та да разправите за последните си подвизи?

— Не по-рано от няколко седмици, мисля. След час излитаме от военновъздушната база «Ендрюс».

— И накъде? — попита Завала.

— Една задача в Антарктида, която ни постави адмиралът — отвърна Джордино.

— Да не сте забравили калъфчетата за топките — обади се Завала с огънчета в очите.

— Никога не излизам без тях — ухили се Джордино.

— Ами вие с Джо? — поинтересува се Пит.

— Отиваме при адмирала да видим какво ни е приготвил.

— Дано ви прати в тропически води!

— Дано! — изсмя се Остин.

— Обадете се, когато се върнете — каза Пит. — Ще вечеряме у нас.

— О, с удоволствие — каза Остин. — Винаги ми е приятно да видя автомобилната ти колекция.

Асансьорът пристигна отново и вратите се отвориха. Пит и Джордино влязоха вътре и се обърнаха:

— Всичко хубаво, момчета! — каза Джордино. — Само късмет, накъдето и да сте тръгнали! — После вратите се затвориха и те изчезнаха.

— Май за пръв път виждам Дърк и Ал без превръзки, без да куцат и неокървавени — обади се Остин.

Завала вдигна поглед към небето:

— Благодаря, че без нужда ми припомняш, че работата за НАМПД крие и някои неудобства.

— Че ти как мислиш, защо агенцията предлага толкова щедро финансирани здравни програми? — попита Остин, докато влизаха в просторна чакалня със стени, окичени със снимки на адмирала, който си общува с президенти и други светила от политическия и научния небосклон. Секретарката им каза да влизат направо.

Сендекър се изтягаше зад огромното бюро, изработено от полиран трюмов люк, взет от потопен кораб на Конфедерацията. Облечен в идеално изгладени тъмносиви панталони и скъп блейзър в морскосиньо с бродирана златна котва на гърдите, Сендекър имаше нужда само от една бяла фуражка, за да завърши спортсменския си образ. Но той не беше капитан от яхтклубен мащаб. Излъчваше естествен авторитет, резултат от тридесет изпълнени с отличия години във военния флот, плюс опита от донякъде трудноватата служба като ръководител на правителствена, морска агенция, лично изградена от него, започвайки от нула. Кореняците във Вашингтон разправяха, че присъствието на Сендекър напомняло за Джордж Маршал, генерал и държавен секретар, който още с влизането си през вратата не оставял никакво съмнение кой командва.

Адмиралът скочи, сякаш имаше пружини вместо крака и излезе иззад бюрото, за да поздрави двамата мъже.

— Кърт! Джо! Колко се радвам да ви видя — викна той възторжено, като се опита да им счупи ръцете, здрависвайки се. — Добре изглеждате. Радвам се, че и двамата имахте възможността да се видим.

Сендекър изглеждаше спретнат и във форма, както винаги, далеч под своите шестдесет и пет години. Ясните очертания на Вандайковата брадичка, чийто огненочервен цвят се сливаше с този на косата и донякъде с темперамента му, бяха като изрязани с лазер.

Остин вдигна вежди. Просто не можеше да се поставя въпросът за идването им — войнственият основател и ръководител на НАМПД беше известен с неохотата си да приема «не» за отговор.

Като изобрази сериозна усмивка, Остин каза:

— Благодаря, адмирале, ние с Джо се лекуваме бързо.

— Че къде ще вървите — отвърна Сендекър. — Бързото възстановяване е предпоставка за назначаване в НАМПД. Ако не ми вярвате, питайте Пит и Джордино!

Плашещото в цялата работа, помисли си Остин, е, че адмиралът се шегува само отчасти. А още по-плашещо бе, че Остин и Завала нямаха търпение да получат нова задача.

— Ще гледам да си сравним контузиите с Дърк на чаша текила с лед и лимон следващия път, сър.

Завала не можеше да се лиши от възможността да се закачи:

— Двойка инвалиди като нас, сър, надали биха били от полза за агенцията.

Сендекър се усмихна и сърдечно тупна Завала по гърба:

— Винаги съм се възхищавал на чувството ти за хумор, Джо. Би могъл да се представиш добре в ролята на комик по баровете, където прекарващ нощите си в дамска компания, както научавам. Сигурно и те допринасят за лечението ти?

— Просто частни медицински сестри — отвърна Завала с ангелско изражение на лицето, което не беше съвсем на място.

— Както казах, Джо, сбъркал си призванието си. А, шегата на страна, как ти е, хм, тялото отзад?

— Още не съм готов за маратонско бягане, но преди няколко дни хвърлих бастуна.

— Радвам се да го чуя. Преди да се присъединим към останалите, бих искал да поздравя и двама ви за историята на «Нерей», Четох докладите. Добра работа.

— Благодаря — каза Остин. — Капитан Фелън имаше големи заслуги. Късно се е родил тоя човек. Много добре би изглеждал, с къса сабя в ръка, изправен срещу банда пирати. Страх ме е, че оставихме кораба му малко пооцапан.

Сендекър фиксира Остин със студените си сини очи:

— Трябва да се свършат някои неща, Кърт. Вчера говорих с капитана. Корабът приключва работата си при Юкатан. Той самият е добре, а «Нерей» е отново тип-топ. Помоли ме да ви благодаря още един път за спасяването на кораба му. И така, готови ли сте, вие двамата, да се върнете на работа?

Завала вдигна ръка за поздрав с жест, достоен за персонажите на Гилбърт и Съливън:

— Тип-топ — повтори той с усмивка.

Чу се тихо почукване и една странична врата се отвори в тъмната ламперия. Гигантска фигура се провря вътре, свела глава, за да не се удари в рамката.

Със своите два метра, Паул Траут би бил повече на място по баскетболните кортове на НБА, отколкото в качеството си на дълбокодънен океански геолог в специалното звено на НАМПД. И наистина, няколко университета му бяха предлагали стипендии, повече заради ръста му, отколкото за гениалния му мозък.

Както изискваше нюингландския му произход, Пол не бе приказлив, но сдържаността му на янки не му помогна да прикрие задоволството в гласа си:

— Здрасти, момчета, радвам се да ви видя отново. Липсвахте ни. — Като се извърна към Сендекър, той каза: — Готови сме, адмирале!

— Превъзходно. Няма да губя време сега за обяснения, господа. Причината за тая среща скоро ще стане пределно ясна. — Сендекър поведе групата в съседната просторна и удобно обзаведена конферентна зала.

Остин веднага усети във въздуха нещо голямо. Жилавият мъж с тесни рамене, в другия край на дългата махагонова маса, беше командир Руди Гън, заместник-директор на НАМПД, специалист по логистика. До него седеше изтърсакът на шестдесетте години и компютърен бог, Хирам Йегър. От другата страна, срещу хората от агенцията се виждаше маститата фигура на възрастен мъж, чийто изсечен профил и четинести мустаци напомняха Остин Обри Смит, стария филмов актьор, изпълнил множество роли на побеснели британски офицери. В по-младия мъж до него, оплешивяващ и як, имаше нещо свадливо.

Остин поздрави Гън и Йегър с кимване. Погледът му заподскача по лицата на останалите мъже, като камъче по вода и се спря върху една жена в края на масата. Русата ѝ коса беше плътно опъната по главата, подчертавайки високите скули и сиви очи. Остин я доближи и протегна ръка.

— Доктор Киров, каква приятна изненада! — каза той с искрено удоволствие в гласа.

Нина беше с жакет и пола в лилаво, което подчертаваше медените оттенъци на кожата ѝ. В подсъзнанието на Остин се мярна мисълта, че мъжете се големи идиоти. Когато срещна Нина първия път, тя беше красива като сирена в оскъдно одеяние. А сега, напълно облечена, с форми хем прикрити, хем подчертани от плътно прилепналата коприна, беше направо съкрушителна.

Устните ѝ се разтеглиха в омайваща усмивка:

— И аз се радвам да ви видя, мистър Остин. Как сте?

— Вече се чувствам чудесно — отвърна той. Протоколната сдържаност на учтивия разговор не можеше да прикрие напрежението в него. Задържаха ръце миг по-дълго, отколкото трябваше, докато Сендекър разкъса магията с пресилено покашляне. Остин се извърна, за да съзре развеселените лица на колегите си, и се изчерви. Помисли си, че изглежда като ученик с влажен поглед, хванат на местопрестъплението от приятелите си, все още женомразци.

Сендекър представи присъстващите. Възрастният мъж се оказа Дж. Прескът Денвърс, изпълнителен директор на организация, наречена Световен археологически конгрес. Другият непознат беше Джек Куин от Източноазиатската фондация. Сендекър погледна часовника си.

— След като изчерпахме формалностите, да се хващаме за работа! Хирам?

Докато Хирам виртуозничеше върху клавиатурата на един «Макинтош», Остин се настани до Траут. Външният му вид беше безупречен, както обикновено. Светлокестенявата му коса бе сресана точно по средата и пригладена назад, както бе модерно в епохата на джаза. Облечен беше в светлокафяв поплинен костюм, оксфордска синя риза и се бе закичил с една от огромните си рисувани връзки, към които беше пристрастен. В разрез с наклонността си към крояческо съвършенство Траут много обичаше да носи и груби работни ботуши — ексцентричност, отдавана от много на гените на бащата рибар. Всъщност този навик бе добил в океанографския институт на Уудсхол, където такива носеха мнозина учени.

Син на рибар от Кейп Код, Траут бе прекарал голяма част от детството си, размотавайки се в този световноизвестен институт, където учените правеха всичко възможно да се отнасят приятелски към лудото за океана момче и му предлагаха разнообразни задачи през уикенди и ваканции. По-късно любовта към морето го отведе в също така прочутия Океанографски институт «Скрипс», където се дипломира.

— Мислех, че си на Юкатан с Гемей — каза Остин. Не беше нещо обикновено да се види Траут без жена му. Двамата се бяха срещнали в «Скрипс», където тя готвеше докторат по морска биология, и се бяха оженили след завършването. Добрият приятел от ученическите години Руди Гън бе убедил Пол да се включи в групата за специални поръчения, организирана от адмирал Сендекър. Пол се съгласи само при условие, че и жена му дойде. Доволен да пипне наведнъж двама специалисти, Сендекър побърза да се съгласи.

Траут изглеждаше вечно дълбоко замислен. Имаше навика да говори с наведена глава и макар че носеше контактни лещи, гледаше сякаш над очила.

С носовия си глас и подчертаното «а», характерни за родния му Кейп Код, Траут каза:

— От седмици се мъчи да си уреди среща с някаква важна клечка от антропологическия музей в Мексико сити. Гемей не можа да промени датата, така че аз представлявам и двамата.

Сендекър бе застанал пред голям екран, свързан с компютрите на Йегър. Кимна му и след миг на екрана се появи карта на северозападната част на Африка. Като използва огромна никарагуанска незапалена пура, за да посочи мигаща червена стрелка в Мароко, Сендекър каза:

— Всички тук са уведомени за нападението над доктор Киров и изчезването на нейната експедиция. — Извърна се към Остин и Завала: — Кърт, докато вие със Завала се лекувахте, беше съобщено за изчезването на още две експедиции.

За илюстрация, Йегър показа на екрана карта на света. Посочи три мигащи стрелки:

— Организацията на мистър Куин е загубила група ето тук, в Китай. Двама учени и помощникът им са изчезнали в Индия. Това тук е Мароко.

— Благодаря ти, Хирам — каза Сендекър. — Доктор Денвърс, дали бихте ни разказали нещо за вашата организация?

— С удоволствие — отвърна Денвърс и се надигна. Школуваният му глас все още носеше отпечатъка на британско подготвително училище:

— Световният археологически съвет във Вашингтон е стокова борса за всякаква информация, свързана със световната археологическа общност. Във всеки момент, по цял свят са в ход десетки проучвания — каза той с жест към картата. — Те се спонсорират от фондации, университети, правителствени организации или комбинации от трите. Нашата задача е да събираме цялата информация и после да я разпределяме обратно, според нуждите и на премерени порции.

— Може би ще ни дадете конкретен пример? — насочи го Сендекър.

Денвърс се замисли за момент.

— Наш член, в дадения случай университет, искаше неотдавна да извърши някои проучвания в Узбекистан. С едно запитване към нашата база данни, ние бяхме в състояние да ги информираме за всички минали, настоящи и бъдещи проучвания в тази страна, да ги снабдим с всякакви вестници, библиографии или справочници, както и с имената на специалистите в тази област. Също така карти и скици, практическа информация за местни политически условия, наемане на работна ръка, транспорт, състояние на пътищата, климат и т.н.

Сендекър го прекъсна:

— А бихте ли разполагали с информация за изчезнали експедиции?

— Ами — Денвърс свъси космати вежди, — не точно. Захранването с информация зависи от отделните членове. Както отбелязах, ние сме събирачи и разпространители. Материалите ни са в основата си академични. В случая с Узбекистан не би могло да се говори за изчезнала експедиция, освен ако самият университет съобщи за такава. Може би бихме предупредили, че определени райони са опасни. От друга страна, информацията може и да е там, пръсната по файловете, но проблемът е тя да се систематизира, а това би било колосална задача.

— Разбирам — каза Сендекър. — Хирам, можеш ли да ни помогнеш в това отношение?

Йегър закълва по клавишите. Една подир друга, червени стрелчици замигаха върху различни континенти. Към първоначалните три се прибавиха още десетина.

— Това са все експедиции, изчезнали през последните десет години — каза Хирам.

Ноздрите на Денвърс потрепериха, сякаш доловили лоша миризма:

— Невъзможно — каза той. — Откъде имате информацията, която ви позволявала правите такова нелепо предположение?

Йегър сви рамене лаконично:

— От вашата база данни.

— Не може да бъде! — заяви Денвърс. — За да имате достъп до нея, трябва да сте член на САС. А и голяма част от информацията е на специален режим за достъп. Даже и членовете не могат да влизат от файл във файл. Първо задават парола, после ги проверяват.

Не за пръв път Йегър чуваше да се твърди, че електронните му бебета можели едва да пристъпват, докато всъщност те спринтираха. Отдавна се бе отказал да спори. Просто се усмихна.

Загледан в блещукащите стрелки, Сендекър отбеляза:

— Мисля, че това излиза от пределите на случайността.

Денвърс все още беше поразен от откритието, че някакъв тип с вид на персонаж от «Коса», е могъл безпрепятствено да проникне в компютърната му система.

— Да, доста отвъд пределите — каза той, с огромно усилие да запази каквото може от достойнството си.

— Най-искрените ми извинения, доктор Денвърс! — обади се Сендекър. — Когато научих за инцидента в Мароко, помолих Хирам да направи проучване за подобни случаи във вестниците и да съпостави данните с други източници. Това, че е избрал именно вашата организация за непозволените си действия, доказва колко важна е тя. Опасявам се все пак, че положението е още по-лошо.

Йегър каза:

— Прегледах отчетите за археологически експедиции в основните издания, сравних ги с вашите файлове и продължих да отсявам зърното от плявата. За последните пет години беше лесно. По-сложни станаха нещата по-назад, когато още не са използвали компютри. Това проучване не е пълно, но резултатите са много добре документирани. Изхвърлих всички експедиции, в които не е имало трупове или пък е имало, но в резултат от природни бедствия.

Мишката кликна. Чу се въздишката на Денвърс. Картата светна като неонова реклама на «Таймс скуеър». Десетки червени стрелки мигаха по всички континенти.

Реакцията на Куин беше рязка:

— Шантава работа! — каза той. — За бога! Това да не ви е Индиана Джоунс! Археологическите експедиции не изчезват от лицето на земята просто така, без никой да забележи.

Сендекър се обади спокойно:

— Добре казано, мистър Куин! И ние се изненадахме от големия брой изчезнали експедиции. Обществеността не се отнася с безразличие към тия събития, но те са пръснати през десетилетия, а и е имало времена, когато е било обичайно за изследователите да се загубват от погледа на обществото за дълги години. А в някои случаи — завинаги. Щяхме ли да научим какво е станало с доктор Ливингстън⁵³, ако храбрецът Стенли⁵⁴ не бе тръгнал по следите му?

— Ами медиите? — попита Куин.

Сендекър отвърна:

— От Хирам научих, че понякога хора с достъп до сериозни източници на информация, като например «Ню Йорк таймс», се поразравяли в документацията и намирали подобен случай в миналото. Когато работата се раздухвала, както при изчезването на експедиция на «Нешънъл джиографик» в Сардиния през 1936 година, вината била приписвана на бандити или на злополука. Можем да отхвърлим известен процент. Наводнения, вулкани. — Той млъкна за момент. — Онова, което ме тревожи, е, че има тенденция към нарастване.

Все още неубеден, Остин се облегна на лакти и загледа втренчено картата:

— Днес комуникациите са много по-ефикасни от времето на Стенли — отбеляза той. — Дали това няма отношение към тая тенденция?

— Заложих и този фактор в уравнението, Кърт — каза Йегър, — и въпреки това, кривата отива нагоре.

Руди Гън свали очилата си и замислено загриза роговите им краища:

— Напомня ми един филм — «Някой избива големите шефове в Европа».

— Само че, тук не става дума за шефовете и случаите не се ограничават в Европа — отвърна Сендекър. — Ако случилото се с доктор Киров може да ни служи за някаква отправна точка, някой избива известните археолози.

Денвърс се облегна в креслото си. Червендалестото му лице бе добило цвета на тесто.

— Боже мой! — прегракнало прошепна той. — Какво става?

— Какво наистина? — Синият поглед на Сендекър опипа лицата на присъстващите едно по едно. — Помолих Хирам да изведе общи признаци при отделните случаи. Нищо. Експедициите са невероятно разнообразни. По численост се движат от трима до над двадесет. Действат по цял свят. Били са организирани от най-различни групи и от частни лица. И все пак, има общ знаменател. Онова, което полицията нарича свързващо звено. При всички случаи, преди мароканския, експедициите изчезват изцяло. Опитът на доктор Киров е травматизиращ, но в перспектива може да се окаже положителен, ако даде възможност да предотвратим подобни случаи занапред. Сега знаем, че тези експедиции не са се разтворили във въздуха. Знаем, че са изтребени от обучени убийци.

— Туги — тихо каза Гън.

— Какво е това? — попита Куин.

— На хинди означава крадец. Така са наричани последователите на един от култовете на Кали⁵⁵. Те се присъединявали към керваните, избивали хората през нощта и вземали нещата им. Британците разгромили култа през XIX век и представителите му, в по-голяма си част останали без работа. Едно от последните изчезвания беше регистрирано в Индия.

Никой, който познаваше Гън, не се изненада от тая информация. Нисичкият, жилав Гън си беше жив гений. Първенец на випуска във Военноморската академия, някогашният командир се радваше на висок пост във Военноморското министерство. Имаше научни степени по химия, финанси и океанография, но предпочете подводната наука пред военното дело. В подводния флот бе служил като пръв помощник на Сендекър и когато адмиралът напусна, за да основе НАМПД, Гън го последва. В процеса на съставяне на разнообразни научни доклади, той бе попил най-разностранни сведения от стотиците томове, с които се ограждаше.

— Проверих ги — каза Йегър. — Също както нинджите и хашашините. Прав сте, има сходства.

Сендекър не отмина тези предположения:

— Идеята за тайно общество от убийци е интересна — каза той. — Нека засега да я оставим на разположение и да видим едно друго сходство. Доколкото може да се установи, всички изчезнали през последните години експедиции са откривали доказателства за доколумбова връзка между двата свята. — Той замълча, за да подсили ефекта от казаното: — И според резултатите от проучванията на Хирам, всички са били в някаква степен финансирани от «Тайм куест». Знае ли някой от вас, господа, нещо за тази организация?

— Разбира се — отвърна Куин. — Нашата фондация ги е използвала милион пъти. Напълно почтени хора, доколкото ми е известно. Рекламите им са из всички археологически списания. Известни са с щедростта си. Ако харесат експедицията ви, финансират я. Даже още повече — намират ви и доброволци, хора, които си плащат за тръпката да участват в разкопки. Свързани са с някои организации на природозащитници и пенсионери. Както казах, те са навсякъде.

Денвърс сякаш се събуди от дълбок сън:

— Да, така е, много наши клиенти използват «Тайм куест». Имаме списъка им, ако това ще помогне с нещо.

— Вече ги проверих — каза Йегър. — Изтеглих информация и от други източници. Справочници за нестопанските организации, щатски и федерални служби, които ги контролират, банкова информация, Интернет. Имат внушителна страница там. Базирани са в Сан Антонио. Бордът на директорите включва хора с национална репутация.

Остин се намръщи:

— Хора с най-добри намерения си отстъпват имената на всичко, от най-ляв и крайнодесен екстремизъм до организираната престъпност, с убеждението, че служат на правото дело.

— Добре казано, Кърт — съгласи се Сендекър. — Хирам, нещо говори ли в полза на хипотезата, че «Тайм куест» може да е само фасада за екстремисти?

Йегър поклати глава:

— Цялата информация показва, че са чисти.

— Значи, нищо необичайно? — настоя Сендекър, наострил уши за някаква несигурна нотка.

— Не съм казал такова нещо, адмирале. Има купища налична информация, но повечето представлява нищо незначещи изявления за медиите. Опитах се да мина през бариерата на връзките с обществеността и не постигнах нищо.

— Достъпът е блокиран?

— Именно. Всъщност, не точно. По-сложно е. Когато блокират достъпа, все едно, че нямаш ключ за стаята. А аз имах ключ, но вътре беше тъмно и не можах да запаля лампата.

— Щом електронните ти хрътки не са надушили следа, значи наистина е сложно. И все пак работата ти има резултат — не биха си дали труда да скрият ключа за лампата, ако не се бояха от светлината.

Нина, останала безмълвна през цялото време, изведнъж се обади:

— Гонсалес.

— Моля? — попита Сендекър.

— Мисля си за онова, което командир Гън каза за тугите. В експедицията имаше един на име Гонсалес. Казах за него на господата Остин и Завала. Беше дошъл чрез «Тайм куест». Беше… просто беше странен.

— В какъв смисъл, доктор Киров?

— Трудно е да се каже. Беше ужасно угодлив. Винаги наоколо, все ти наднича през рамото. Щом го попиташ за миналото му, повтаря все едно и също. Не се отклонява и на йота. Питаш ли за подробности, измъква се. Например оня последен ден, когато го попитах за непознатия, с когото разговаряше… — Тя замълча, свъсила вежди. — Мисля, че той има отношение към нападението.

— Четох доклада ви — каза Сендекър. — Този Гонсалес е убит с останалите, нали?

— Предполагам. Беше голяма бъркотия. Изчезна заедно с другите, така че…

— Ще проверим идентификацията на извадените трупове и ако неговият не е там, Хирам ще направи проучване.

— Един въпрос — обади се Остин. — «Тайм куест» са свързани с всички, изчезнали през последните години експедиции. А има ли завърнали се?

— Аз ще отговоря на този въпрос — каза Сендекър. — Да, има много експедиции, при които най-сериозните наранявания са от слънчеви обгаряния. Повтарям, всички изчезнали са съобщавали за необикновени находки и най-вече такива, свързани с доколумбови контакти. Какво ви говори това, доктор Денвърс?

— Такива находки биха се превърнали в обект на най-внимателно и скептично проучване от страна на археологическата общност — отговори Денвърс. — Но не се наемам да кажа, как би реагирала тя на убийство. Очевидно не става дума за поредица съвпадения.

Нина поклати глава:

— Едва ли е съвпадение и взривяването на моята находка. Както и заличаването на доказателствата за нея в базата данни на университета. — Обърна се към Йегър: — Как може да стане това?

— Не е голяма работа, стига да можеш да го направиш — сви рамене той.

Сендекър отново погледна часовника си:

— Направихме всичко, което засега може да се направи. Искам да ви благодаря за отзивчивостта, господа и доктор Киров. Ще обсъдим по-нататъшните си действия и ще ви държим в течение.

Докато се разотиваха, Кърт се приближи към Нина.

— Ще останете ли във Вашингтон?

— Боя се, че не. Заминавам веднага. Започвам работа по една нова задача.

— Ами…

— Не се знае, може пак да работим заедно някой ден.

Остин долови лекото ухание на лавандула откъм косата на Нина и се попита, колко ли работа биха могли да свършат двамата.

— Може би.

Приближи се Завала.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но Сендекър ни вика в кабинета си.

Остин се сбогува неохотно с Нина, последва останалите в бърлогата на адмирала и се настани удобно в едно кожено кресло. Сендекър беше зад бюрото си. Изтегна се във въртящото се кресло и пуфна няколко пъти от огромната пура, която най-после бе запалил. Тъкмо се готвеше да започне, когато забеляза абсолютно същата пура да дими в устата на Завала. Не бяха много нещата на тоя свят, за които Сендекър не бе информиран, но една от най-дразнещите и упорити загадки в неговия живот беше свързана с кутията върху бюрото му. От години се мъчеше да разбере как Ал Джордино се изхитря да отмъква пури от нея незабелязано.

Сендекър прикова Завала със стоманен поглед:

— Да си се виждал с Ал Джордино напоследък? — хладно се поинтересува той.

— В асансьора. Тръгнали бяха с Пит по някаква работа в Антарктида — отговори Завала, олицетворение на непорочността. — Побъбрихме си малко за НАМПД.

Сендекър отмина това с мълчание. Той никога не бе показвал на Ал Джордино и нека бъде проклет, ако дадеше и на Завала да разбере, че се дразни.

— Някои от вас може би се чудят какво общо може да има една служба, чието владение е океанът и каквото е под него, с някаква си група пустинни изкопчии — започна той. — Основната причина за това е, че НАМПД разполага с най-широките разузнавателни възможности в света. Много от местопроизшествията са свързани с океана чрез реките, минаващи край тях. Така че интересът ни е напълно закономерен. Някакви предложения, господа?

Остин, който бе наблюдавал с интерес тютюневата схватка, се замисли по въпроса.

— Да видим с какво разполагаме! — започна той, като изброяваше на пръсти. — Във всички случаи има общ елемент. Хората не изчезват просто така, а са избивани от добре организирани и екипирани убийци. Всички експедиции са свързани с организация, наречена «Тайм куест», която сякаш се опитва да прикрие нещо.

Йегър се намеси:

— Възможно е просто да крият информация от данъчните и това да няма нищо общо с убийствата.

— Може и така да се окаже — каза Сендекър, — поради което настоявам да продължите с предположенията. Опитайте във всяка възможна посока!

— Проучихте ли нещата около амфибията, която се опита да смачка доктор Киров? — попита Завала.

— Тук имахме малко повече късмет. От твоето описание, ограничих кръга на възможностите до производител, наречен «Грифон хувъркрафт лимитид» — Англия. От описания модел не са произведени кой знае колко много. Представлява модификация на сериен модел от особен интерес. Снабден е с усилени двигатели, движи се с голяма скорост по суша и вода. Дължина двадесет и седем метра. Два пропелера и четири газови турбини му дават възможност да се движи с четиридесет възела, натоварен. Възможност за въоръжаване с картечници 50-и калибър, гранатомет и картечница М-60. Имаме няколко такива в армията.

— Защо не са използвали картечниците срещу доктор Киров? — попита Завала.

— Предполагам, от страх, че тялото ѝ ще бъде открито. Щеше да се вдигне шум. Имало ли е частни поръчки? — попита Остин.

— Само една — отвърна Йегър. — Частна компания от Сан Антонио.

Остин се наведе напред:

— Там е централата на «Тайм куест».

— Точно така — отговори Йегър. — Може и да е съвпадение. Машината е собственост на петролна компания, но може да се окаже брънка от верига подставени организации. Трябва ми малко време, за да проверя дали са свързани. Безотговорно от тяхна страна. Оставили са възможност за проследяване.

— Не е точно така — каза Остин. — Те не са предвиждали свидетели. Ако се бяха справили с доктор Киров, никой нямаше да научи за убийците. Хората от «Нерей» са видели амфибията, но от твърде голямо разстояние, за да разберат за какво става дума.

Сендекър каза:

— Кърт е прав, Хирам. Бих искал да продължиш с проучването на нещата в Сан Антонио. Някакви предложения за конкретни действия?

— Да, — каза Остин, — мисля си, дали не бихме могли да ги примамим при нас. Сърцевината на цялата работа е доколумбовият контакт. Да организираме експедиция така, че в «Тайм куест» да научат, че сме открили нещо в тази насока.

— После навличаме предпазните жилетки и да видим кой кого — каза Завала. Пуфтеше пурата като някакъв Даймънд Джим Брейди. — Жестоко! Върхът!

Сендекър вдигна вежди:

— Ако оставим настрана изтънченото чувство за хумор на Завала, как може да се направи това? Би отнело седмици, може би месеци, а, Руди?

— Боя се, че да. Много нещо трябва да се свърши.

Остин не разбираше, защо Гън е толкова доволен от заявлението си и когато проговори, в гласа му се долавяше раздразнение:

— Може би, ако се понапънем, има начин да се ускорят нещата.

— Няма нужда чак толкова да се напъваш, приятелю — каза Сендекър с познатата си усмивка на баракуда. — Докато вие с Джо се излежавахте, ние с Руди и Хирам стигнахме до същата идея и задвижихме нещата. Всичко е наред. В интерес на бързината и по логистични съображения, набелязахме югозападната част на Америка. Стръвта ще бъде «находка» от стария свят, открита на американска земя. Това положително ще привлече нечие внимание. Задачата се възлага на Групата за специални поръчения при НАМПД.

— Задачата е приета! — каза Остин. — Ами Гемей?

— Присъствието на морски биолог в пустинята би било по-трудно за оправдаване — каза адмиралът. — Не виждам причина да я отвличаме от работата ѝ в Юкатан. Ще я информираме за действията си. Ако ни потрябва, ще я докараме за часове. Тя доста се потруди напоследък. Вероятно в тоя момент се наслаждава на плажовете в Коцумел или Канкун.

Завала дръпна здраво от пурата и пусна кръгче:

— Върви им на някои — отбеляза той.

←53

Ливингстън (Дейвид) — шотландски изследовател на Африка (1813-1873).

←54

Стенли (сър Артър) — британски изследовател (1815-1881).

←55

Кали — Хиндуистка богиня майка, символ на зараждането и смъртта на всичко по земята.