Загадката „Серпента"

6.

Размахала ръце като крила на вятърна мелница в буря, Нина се мъчеше да се освободи, но стоманената хватка около глезените ѝ не отслабна ни най-малко, въпреки лудешкия водовъртеж от двигателите на амфибията. В един последен протестен порив тя изтласка въздуха от дробовете си — отчаян, гневен крясък, родил единствено безмълвна експлозия мехурчета.

Менгемето около краката ѝ се отвори и неясни човешки форми започнаха да се различават в разперената от машината вода. Като извънземен циклоп от НЛО размазаният силует приближи, докато се превърна в ясно видима плексигласова, леководолазна маска на сантиметри от лицето ѝ. Иззад блендата надничаха светлосини очи, които внушаваха по-скоро сила и спокойствие, отколкото заплаха.

Една покрита с ръкавица ръка се появи и разлюля под носа ѝ дихателен клапан, после отвори крана, за да привлече вниманието ѝ с въздушната струя. Нина грабна клапана и лакомо го захапа. Никога цветното ухание на лятото не ѝ се бе виждало по-сладко от този сгъстен въздух, нахлул в дробовете ѝ, за да дари живот. Протегнатата хоризонтално ръка се движеше нагоре-надолу.

«Успокой се! По-бавно!»

Нина кимна, за да покаже че е разбрала сигнала на водолаза и усети леко стискане на рамото. Продължи да диша през аварийния «октопод», докато най-накрая паниката премина и ритъмът стана по-спокоен.

Друг сигнал с ръка — показалецът се огъна към палеца, за да образуват нещо като О.

«Окей?»

Нина повтори сигнала.

«Окей.»

Едно синьо око намигна зад маската. Тя нямаше представа кой може да е този леководолаз, но поне бе приятелски настроен. Главата му бе покрита с плътно прилепнала качулка и комбиниран с маска шлем. Забеляза само, че е едър мъж с широки рамене.

Светлината бе накъсана от килватера на лудешки кръстосващата амфибия. Продължаваха да я търсят.

Отново натиск по рамото. Водният мъж сочеше нагоре, свил длан в юмрук.

«Опасност?»

Тя енергично закима. Палецът посочи надолу. Погледна към мрачните дълбочини под висналите си крака. Все пак непознатото бе за предпочитане пред реалната опасност, която дебнеше горе. Нина отново кимна и показа окей. Мъжът хвана едната си ръка с другата.

«За ръце!»

Тя пое протегнатата ръкавица и двамата започнаха бавно спускане.

Докато се спускаха, водата промени цвета си от кобалтов в индиго и стана толкова тъмно, че Нина усети тинестото дъно, преди да го види.

Гмурецът откачи от колана малко, но мощно фенерче и го вдигна над главата си. Затвори очи, за да не бъде заслепена от мощния сребърнобял лъч, който знаеше, че ще блесне. Когато погледна пак, в далечината блещукаше подводна светулка.

Леководолазът сложи двата си показалеца един до друг.

«Рамо до рамо в тази посока!»

И пак ръка за ръка, те заплуваха към пулсиращата светлина, докато приближиха още един леководолаз. Той забеляза насочилите се към него плувци, изключи халогена, който държеше, и ръката му посегна към аквакома⁴², монтиран в маската.

— Не можах да установя връзка с теб — каза другият. — Изпускам те от очи само за миг, а ти ми пристигаш с истинска жива сирена.

Първият мъж огледа тялото на Нина и реши, че определението не е далеч от истината. С разпуснатите си златни кичури, дълги крака и оскъдно облекло спокойно можеше да мине за някакво митично морско същество, ако не бе едно обстоятелство.

— Морските сирени са наполовина риби — отбеляза мъжът.

— Този нов, подобрен модел ми харесва повече.

— Как ѝ е името?

— Това е добър въпрос, само че още не са ни представили официално. Попаднах на нея, докато излизах да погледна кораба. Тя имаше малки неприятности, та трябваше да ѝ протегна ръка. Всъщност две ръце.

Нина никога не бе използвала уред за подводна връзка, но го знаеше и разбра, че вероятно говорят за нея. Колкото и благодарна да се чувстваше, искаше ѝ се да привършат по-скоро с разговора. Тя замръзваше! Не се ли размърдаше в близко време, така и щеше да си замине. Кръстоса ръце пред гърдите.

«Студено ми е!»

Леководолазът, когото бе определила като Воден мъж, кимна. Защитен от неопрена си, той бе забравил какъв студ може да изпита едно голо тяло.

— Дай да приберем морската сирена на кораба, преди да е станала на парче лед!

Другият гмурец погледна компаса и тръгна напред. Новият приятел на Нина още един път и сигнализира да плува до него и внимателно я хвана за ръка. Предполагаше, че се движат към кораба, но както беше изтощена и замръзнала, не беше сигурна, че ще стигне до него. Мъжът изглежда разбра, какво ѝ струва да го следва без плавници и стисна окуражително ръката ѝ няколко пъти.

Плуваха едва няколко минути и пак се спуснаха на дъното. Два жълти предмета лежаха там. Направени бяха от пластмаса и оформени като миниатюрни торпеда суши. Нина разпозна в тях ВПС — водолазно превозно средство, или, както по-често ги наричаха, морски скутери.

Двамата леководолази ги хванаха и натиснаха контролните лостове. Чу се тихо жужене и електромоторите — по два във всеки — завъртяха витлата. Водният мъж посочи гърба си. Нина се хвана за раменете му и те се издигнаха по средата между дъното и повърхността, където водата беше сравнително по-топла.

Докато се движеха, водолазът на Нина повика кораба и попита дали не се вижда голяма амфибия наблизо. Не искаше да поема рискове.

— Имаше една преди малко — гласеше отговорът. — Отправи се към сушата и като че ли се загуби.

— Роджър⁴³. Моля, подгответе се за посетител от женски пол.

Последва лека изненада:

— Я повтори!

— Както и да е. Просто се пригответе за случай на хипотермия.

Излязоха близо до кораба и доплуваха до носа му. Комисия по посрещането очакваше Нина, готова да я завие в кърпи и одеяла. Лицето ѝ бе на петна, а устните сини. Отказа носилката, но беше доволна от ръката, която ѝ помогна да стигне, с омекнали крака и тракащи зъби до лазарета. Куцаше с наранения крак при преследването.

Двамата леководолази бързо се освободиха от екипировката си и се отправиха към лазарета. Зачакаха пред затворената врата като бъдещи татковци пред родилно. Не след дълго фелдшерката, привлекателна и спретната млада жена, която изпълняваше ролята на корабен лекар, се появи в коридора.

— Добре ли е? — попита по-едрият мъж.

Фелдшерката се усмихна:

— Тя е корава дама — каза тя с възхищение. — Сложих ѝ антисептик по раните и охлузванията. Преохладена е, така че засега искам да се стопли. Скоро ще може да изпие чаша бульон.

— Можем ли да я видим?

— Естествено. Вие, момчета, я забавлявайте, а аз ще погледна дали не мога да ѝ измисля някакви дрехи и да ѝ приготвя койка в моята каюта, за да си почине на спокойствие.

— Как ѝ е името?

Фелдшерката вдигна вежди:

— Вие не знаете? Господа, явно времето под водата ви идва много, особено на теб, Завала. Мислех си, че досега трябва вече да си ѝ научил телефона, както и какви цветя и ресторанти предпочита.

Репутацията на Хосе Джо Завала го бе последвала от Вашингтон, в което нямаше нищо чудно, предвид обстоятелството, че навремето бе излизал с фелдшерката. Винаги очарователен с жените, той бе много търсен от самотните дами заради външния си вид на млад Рикардо Монталбан. Лека, почти свенлива усмивка заигра на устните му.

— Сигурно остарявам — каза той.

— Е, това ще е моят ден. — Фелдшерката се ухили самодоволно и чевръсто се отправи по задачите си.

Нина седеше на медицинската кушетка, когато влязоха двамата мъже. Носеше торбест моряшки пуловер и на раменете ѝ имаше с дебело вълнено одеяло. Макар очите ѝ да бяха зачервени от солената вода, а косата разчорлена, цветът на лицето ѝ се бе върнал, а устните бяха загубили синкавия си оттенък. Дланите ѝ, обгърнали порцеланова чаша кафе, се наслаждаваха на топлината ѝ. Вдигна поглед и видя високия мъж, запълнил рамката на вратата. С могъщото си телосложение и контрастиращата с кестеновия тен, почти бяла коса, той напомняше скандинавски герой от Вагнерова опера. Но когато проговори, гласът беше почти тих:

— Надявам се да не пречим — промълви колебливо.

Нина отстрани от лицето си една дълга къдрица.

— В никакъв случай! Влезте!

Той влезе, последван от мургав мъж с приятна усмивка.

— Казвам се Кърт Остин, а този е Джо Завала.

— Аз съм Нина Киров. — Тя позна очите на Водния мъж, които бе видяла зад маската. Цветът им напомняше за коралов риф под гладка водна повърхност. — Май сме се срещали вече.

Остин се усмихна, доволен, че са го познали.

— Как се чувствате?

— Не зле. Благодаря. Още по-добре ще съм след горещия душ. — Тя се огледа. — Що за кораб е този?

— Изследователски кораб «Нерей» на НАМПД.

— Вие работите за Националната агенция по морско и подводно дело?

— Точно така. Аз ръководя група със специално предназначение към НАМПД. Джо е нашият бордови инженер.

— Предпочитам да гледам на себе си като групов стимулатор — каза Завала.

— Джо е скромен. Той е човекът, който ни движи напред. Под и над водата.

Завала наистина бе професионалист до мозъка на костите си. Беше в състояние да поправи, преустрои или изцяло обнови всеки двигател бил той парен, дизелов или електрически, без значение дали е монтиран в автомобил, кораб или самолет. Никога не го мързеше да си омасли ръцете, изправен пред технически проблем. Беше конструирал или ръководил конструирането на цял куп подводни превозни средства с водачи и с дистанционно управление, част от които се намираха на борда. Дарбите му се разпростира и във въздушното пространство. Имаше зад гърба си две хиляди летателни часа като пилот на хеликоптери и малки реактивни и турбовитлови самолети.

— Казвате, че сте група със специално предназначение.

— Точно така. Четирима от нас са ядрото на групата. Имаме океански геолог и морски биолог, но са заети с друго. По принцип изпълняваме задачи отвъд пределите на обикновените занимания на НАМПД. — И отвъд пределите на правителствения контрол, спокойно можеше да добави.

— И какво, за бога, правите тук?

— Имаме импровизирана поръчка на връщане от Средиземно море — каза Остин. — Мароканското правителство се безпокои да не би добивът на петрол от шелфа да навреди на улова на сардини. «Нерей» бездруго щеше да е в района, така че обещахме да извършим едно бързо проучване на дъното.

— Нерей. Морския старец — промълви Нина, поклатила замислено глава. — Има един цитат от гръцкия поет Хезиод: «Бог верен и добър, с мисли благи и справедливи, който не знае лъжа.»

Остин погледна Завала. Дали пък наистина не беше сирена. Без съмнение, за целта беше достатъчно хубава.

— Не знам дали корабът подхожда на определението Морски старец. Пуснаха го на вода само преди няколко месеца, но по отношение на лъжата, Хезиод е прав. «Нерей» е натъпкан с изследователска апаратура, последна дума на техниката, от носа до кърмата.

— Конструкторът му каза, че ние, учените, можем да служим само за баласт — добави Завала.

За Нина не беше лесно да разпознае в широкоплещестия Остин и приятеля му с тих глас типа кабинетен учен, към който бе привикнала. Тя огледа двамата с аналитичен поглед. Със своите 182 сантиметра и деветдесет килограма, без грам тлъстина, широкоплещият Остин бе сложен като професионален играч на американски футбол. Плътният му тен говореше за човек, прекарващ повечето време на открито, а такъв метален оттенък излъчват само хора, постоянно обветрени от морето. Като оставим присмехулните бръчици около устата и очите, кожата на лицето му беше гладка. Макар че едва навлизаше в четиридесетте, косата му бе загубила преждевременно цвят, станала почти платинено бяла.

Мургавият красавец Завала беше висок 175 см. Не така едър, като Остин, но все пак осемдесеткилограмовата му фигура бе гъвкава, с масивна мускулатура, особено по раменния пояс и врата, а около веждите му личаха стари белези — спомен от времето, когато бе финансирал висшето си образование с постижения в областта на професионалния бокс в средна категория. Имаше двадесет и две победи, от които дванадесет с нокаут и шест загуби. Правата му черна коса бе сресана назад. Леката насмешлива усмивка, която бе забелязала при влизането му в лазарета, не слизаше от лицето му. Като си спомни забележката на фелдшерката, Нина разбра как една жена може да потъне в тия кафяви, одухотворени очи.

Изтънчените маниери не можеха да прикрият бойните качества на двамата мъже. По-тъмният Остин беше без съмнение много благ в момента, но тя си спомни свирепата решителност, с която я измъкна от пътя на амфибията. А зад общителността на Завала, прозираше кремъчна твърдост.

Мъжете си пасваха като зъбни колела в скоростна кутия. Забеляза го, докато я водеха към безопасността на кораба. Бяха свикнали да работят заедно.

— Простете грубостта ми — каза тя, подтикната от спомена за спасяването ѝ. — Още не съм ви благодарила.

— И аз моля да ми простите, че се нахвърлих върху вас, като в «Челюсти» — отвърна Остин. — Сигурно сте се уплашила.

— Не и наполовина, колкото ме бе уплашила оная грозна лодка, която си играеше на водна топка с главата ми. Няма да ми стигнат думи да изразя благодарността си. Моля, хвърляйте се да ме спасявате, колкото си искате! — Нина замълча. — Може ли един тъп въпрос. Навик ли ви е да кръжите из Атлантическия океан, в търсене на изпаднали в беда девойки?

— Лош късмет — отвърна той, като сви рамене. — Ние с Джо си се туткахме отдолу. Излязох да се ориентирам по кораба и видях как си играйкате с амфибията. Сега е мой ред да попитам нещо. Каква беше цялата работа?

Усмивката ѝ угасна.

— Много просто. Опитваха се да ме убият.

— Това май беше доста очевидно. Но защо?

— Не знам — отвърна тя с равен глас и стъклен поглед.

Остин почувства, че не ѝ се говори по въпроса.

— Не ни казахте откъде сте — меко се обади той.

Това подейства като изваждане на тапа.

— Мили боже — прошепна Нина. — Експедицията. Доктор Нокс.

— Каква експедиция? — попита Остин.

Тя гледаше в пространството сякаш си припомняше сън.

— Аз съм морски археолог. Бях на разкопки недалеч оттук с експедиция на Пенсилванския университет.

Тя разказа историята за клането и бягството си. Бе толкова фантастична, че Остин можеше и да не повярва, ако не бе видял нападението на амфибията и явния страх върху лицето на Нина. Когато разказът свърши, той се обърна към Завала:

— Какво ще кажеш?

— Мисля, че трябва лично да погледнем.

— И аз така смятам. Но първо ще повикаме мароканските власти. Госпожице Киров, смятате ли, че ще можете да ни кажете къде е вашият лагер?

Нина искаше да се отърси от чувството за вина, задето бе единствената оцеляла от сигурна смърт. Имаше нужда да направи нещо. Смъкна се от кушетката и застана на нестабилните си крака:

— Нещо повече — каза с железни нотки в гласа, — ще ви го покажа.

←42

Акваком — апарат за подводна комуникация.

←43

Роджър — използва се при радиовръзка при край на реплика вместо «приемам», понеже фонетичният строеж на думата позволява да бъде разбирана и при много силни смушения или външен шум.