Загадката „Серпента"

42.

Животът никога не беше еднообразен за сребролюспите риби ята, самонастанили се в луксозните каюти на «Андреа Дориа», стрували хиляди лири на първоначалните си обитатели. Но нищо не би могло да подготви жителите на този призрачен, синкав свят за пристигането на двете най-странни рожби на дълбините. Облите им тела бяха покрити с лъскава жълта кожа. Гърбовете им бяха защитени с черни раковини. В средата на кръглите им глави се мъдреше едно-единствено око. От долния край на тумбестите им тела стърчаха по два израстъка. Други два, по-къси и с пипала накрая, се подаваха от горния край. Най-интересни бяха тихо бръмчащите плавници — по един от всяка страна.

Съществата висяха в пространството, като балони над парад. Тихият смях на Завала се чу в слушалките на Остин.

— Казвал ли съм ти колко много приличаш на човечето на Мишлен¹¹⁶?

— След вечерята с Макгънти снощи, нищо не може да ме учуди. Анцугът ми стяга около пояса.

Твърдият подводен костюм е бил наречен така, вероятно от някой късоглед. «Анцугът» всъщност представляваше скроена по тялото подводница. Кованата алуминиева обшивка си беше подводен корпус. Реактивните дюзи за придвижване, по вертикала и хоризонтала, се управляваха с краката Снабдени с инсталации за рециклиране на дихателната смес, костюмите осигуряваха шест до осем часа престой под вода, плюс четиридесет и осем — поддържане на жизнените функции при злополука. Съоръжението тежеше близо половин тон, но във водата — не повече от четири килограма. То даваше възможност за лесно придвижване, дълъг подводен престой и отстраняваше необходимостта от декомпресия. Основен недостатък беше обемът. Да се мине с него по маршрута на Донатели би било самоубийство. Щяха да се омотаят в жици още в първите минути.

Докато изработваше плана за подводните работи, Остин се запозна с всички предишни опити, успешни или не. Стигна до заключението, че подходът на Гимбъл е бил правилен. Експедицията от 1975 опитва с подводница, но тягата ѝ се оказва слаба, за да се справи с течението. Въздушният звънец, използван като асансьор и работна база, бил с неправилно изчислен баласт и трудно се поддавал на управление. Остин беше впечатлен от обстоятелството, че при използване на надводна техника посредством «пъпна връв» са били постигани сериозни резултати, въпреки крайно неблагоприятните външни условия. Всъщност именно така са успели да проникнат в гаража. Експедицията на Гимбъл от 1981 била по-добре подготвена. Въздушният звънец работел както трябва. Въпреки пречките от всякакъв вид, включително и отвратителното време и течение, което преплитало «пъпните» връзки, водолазите успели да намерят сейфа и да го закачат за крана.

В крайна сметка, Остин се спря на комбинация от твърди костюми и «пъпна» техника. Организира сравнително добре екипирана експедиция. От баща си получи «Морският дявол» с екипажа му. Гън проучи изследователските планове на НАМПД и съумя да достави въздушен звънец и бордова барокамера с истински душове и легла в нея. Миниподводницата, с разнообразните си функции, беше неочакван плюс. Най-важна придобивка бяха шестимата водолази, пристигнали с цялата си техника, по въздуха от Вирджиния. Едва стъпили на борда на «Морският дявол», те се заеха да подготвят пробив в корпуса на кораба, като работеха непрекъснато на смени.

Времето на плитчините оправда репутацията си. Когато Остин и Завала се измъкнаха от леглата тая сутрин, въздухът беше прозрачен. Къдравите вълнички бяха изчезнали и океанът приличаше на огледало. Полираната му повърхност отразяваше накацалите по нея морски птици. Чифт черни плавници разрязаха водата. Делфини. Според Макгънти те носеха късмет и държаха акулите настрана. Течението на повърхността бе един възел. Капитанът предсказа гъста мъгла и усилване на течението, но щяха да се справят.

Затворени в тежките костюми, двамата от НАМПД бяха спуснати във водата с помощта на кран. В продължение на няколко минути, изпробваха екипировката си под самото водно огледало. Рамото на крана отново се подаде над борда и спусна дебело стоманено въже, разклонено на четири по-тънки, завършващи с яки стоманени куки. Хванаха ги здраво с механичните ръце! Вертикалните дюзи ги потопиха в индигото на океана с тихо жужене. «Морският дявол» беше закован точно над корпуса, с помощта на четири котви — две откъм носа и две откъм кърмата, като към всяка водеше стометрова, потънала в пясъка верига. Това бе жизнено необходимо. Иначе въздушният звънец щеше да се люлее като махало.

Макар че твърдите костюми бяха снабдени със светлини, а и те носеха фенерчета, изкуственото осветление се оказа излишно. Видимостта беше поне девет метра и смътните очертания на кораба се открояваха на фона на по-светлото дъно. Насочиха се към мястото, където част от корпуса проблясваше в студена, пулсираща светлина.

В средата на трептящото синкаво петно, двама водолази се бяха вкопчили в катурнатата лява страна на кораба, като насекоми в дънер. Единият бе коленичил и работеше с горелка за рязане, а другият следеше шланга, който ѝ подаваше гориво, както и за общото състояние на нещата. Двамата бяха спуснати с помощта на воден звънец, който им служеше за асансьор и подводно убежище.

Самият звънец беше закачен на края на спуснато от палубен винч на «Морският дявол». Стоманено въже и висеше на няколко метра над корпуса. Имаше формата на пропанов лагерен фенер. Четирите му страни бяха леко извити към ръбовете, а горната част бе сплескана, за да осигури отвор за носещото въже. Малко под него, в съоръжението влизаше комуникационен кабел, който осигуряваше и енергия. Към външната страна на корпуса бяха прикрепени резервоари за дихателна смес и гориво за горелката. Долната част на звънеца беше отворена, но водата не можеше да нахлуе в него поради съпротивлението на въздуха. През отвора, към водолазите се виеха като змии «пъпните» върви, които ги снабдяваха с дихателна смес и топла вода за двойните костюми. Всеки от двамата имаше на гърба си аварийна дихателна бутилка.

Водолазите работеха над очистен от анемониите участък от стоманената обшивка, върху който личеше черната корабна боя. Високата температура на дъгата от магнезиевия електрод бе очертала около правоъгълната гаражна врата дълга, обезцветена ивица. Вторият водолаз забеляза приближаващите жълти балони. С бавно движение, станало навик, в течение на дългата работа под вода, той пое краищата на стоманеното въже от Остин и Завала. Хората от НАМПД можеха да се свързват помежду си и с кораба, но не и с двамата водолази тук, освен в звънеца. Това не тревожеше Остин, доколкото всеки елемент от плана бе преповтарян много пъти от всички участници, а мълчаливите знаци бяха достатъчно изразителни.

Коленичилият спря горелката, когато забеляза новодошлите. Показа им четирите ъгъла на плочата, в които бе пробил двойни отвори, и посочи с палец нагоре. После двамата с партньора му закачиха стоманените куки към отворите. Отдалечиха се на няколко метра и единият направи с ръка движения сякаш дърпа въженцето на локомотивна свирка.

Остин се свърза с палубата:

— Готово. Вдигайте.

Съобщението бе предадено на краниста и въжето се опъна като тетива на лък. Минаха няколко секунди. Нищо не се случи. Рамката около вратата бе надупчена като перфокарта. Остин тъкмо се питаше дали няма да са необходими още дупки, когато от корпуса избухна облак мехурчета. Вратата се отскубна с приглушен тътен. Остин инструктира хората на палубата да завъртят крана и да я пуснат върху корпуса.

Огромен отвор зееше в борда на кораба на равнището на палуба В. Каютите от туристическа класа бяха натъпкани в предната и задна част на тази палуба, както и на палуба С под нея. Предната част на палуба В се разделяше на две от autoritmessa, помещението с деветте леки коли и бронирания камион.

Завала включи дюзите и увисна над отвора.

— Човек може да влезе с «Хамер» през тая дупка — отбеляза той.

— Не оставяй нещата недовършени. Дай да я кръстим! От днес нататък, който се спусне тук, ще знае, че е изправен пред Дупката на Завала.

— Оставям ти тази чест. Защо да не я наречем Пролуката на Остин?

— А не е ли по-добре да поразгледаме?

— Едва ли ще намерим по-подходящо време.

— Аз съм пръв. Бавно и сигурно. Внимавай за кабели и разрушени стени! Спазвай дистанция!

Завала нямаше нужда от предупреждения. Костюмите им приличаха на космонавтски. И както в условията на безтегловност, и те трябваше да правят добре обмислени и премерени движения. Дори и лек сблъсък с половинтонното тегло, щеше да им избие зъбите.

Остин мина под Завала, така че светлината от костюма му се заби право в дупката. Мощният лъч бе погълнат от тъмнината. Включи вертикалната дюза, спусна се с краката надолу в гаража, застана на място и се завъртя на триста и шестдесет градуса. Не се виждаха свободни краища или провиснали кабели. Даде знак на Завала и видя как издутата му жълта фигура се спуска през синьо-зелената дупка и увисва неподвижно до него.

— Това ми напомня за Baja Cantina¹¹⁷ в Тихуана — обади се Завала. — Всъщност там не е толкова тъмно.

— Ще му ударим по едно питие на връщане — отговори Остин. — Корабът е широк двадесет и седем метра. Товарът трябва да се е свлякъл долу, към дъното, както каза и капитан Макгънти. Всичко е под деветдесет градуса, така че подът е оная вертикална стена точно зад тебе. Да се държим близо до нея, за да не загубим ориентировка!

Докато се спускаха, Остин преглеждаше наум списъка с евентуалните пречки и действия за преодоляването им. Докато извършваше физически движения и търсеше решения за конкретни ситуации, разумът му бе зает на друго, подсъзнателно равнище. Може би, беше остатък от вградения механизъм за оцеляване, който някога е карал небръснатата козина на предците му да настръхва. Чу в съзнанието си гласа на Донатели да описва ужасяващото си спускане в недрата на парахода. Старият греши, заключи Остин. Тук е по-зле отколкото Данте е можел да си представи. Би се радвал на пламъците и сярата на ада. Поне се е виждало нещо в оня дантев ад. Макар и само демони и прокълнати.

Сега трудно можеше да се повярва, че е имало времена, когато палубите на този огромен, празен корпус са потрепвали от мощта на петдесетте хиляди дизелови коня, а уютните гнезда на кабините са приютявали повече от хиляда и двеста пътника, оставили се на грижите на почти шестстотин човека екипаж. Първият спуснал се до «Андреа Дориа» след потъването му, съобщил, че корабът бил като жив. От него се носела зловеща какофония от стеналия и скърцане, трополене на търкалящи се отломъци, вода нахлувала напред-назад през вратите. Пред Остин имаше само тлен, пустота и тишина, ако не се смята шумът от дишането им. Тази грамада от метал беше населена с духове и човек можеше да полудее, ако остане по-дълго в нея.

Корабът сякаш ги затваряше в себе си и Остин непрекъснато следеше дълбокомера. Макар да се намираха едва на около шестдесет метра под повърхността, тъмнината ги караше да се чувстват по-надълбоко. Погледна нагоре. Синьо-зеленото правоъгълно петно на отвора се размиваше в мрака и би могло да се загуби напълно от поглед, ако водолазите не бяха прикрепили към ръба му мигаща халогенна светлина за ориентир. Остин се изпълни от чувство за сигурност и насочи вниманието си надолу.

В кръговете светлина от прожекторите им започваха да се показват някакви предмети. Прави линии и ръбове. Тайнствени обли форми. Тонове отпадъци се бяха струпали върху хоризонталната преграда, която е била някога щирборд на «Ацдреа Дориа». Когато е бил в нормалното си положение, над гаража се е простирала дебела метална мрежа с пасарелки¹¹⁸. Сега и тя беше вертикална. Остин и Завала започнаха да правят тегели над дъното, между някогашния под и таван на гаражното помещение, тъй както биха постъпили, ако търсеха потънал кораб. Натъкваха се на висящи кабели от някогашната осветителна инсталация, но те не представляваха сериозна пречка и лесно ги преодоляваха.

В светлините им лъсна метал и стъкло. Различиха неясни форми, които постепенно добиха познати очертания.

— Ей, Кърт, това долу не е ли ролс-ройс?

Остин насочи лъча на фенерчето си към характерната тъпа, решетеста муцуна, щръкнала между боклуците.

— Май да. Според документите на кораба, някакъв от Маями си връщал ролса от Европа.

— Което показва, че човек трябва да си държи по един ролс на всеки континент.

Остин се плъзна над колата и забеляза непривичните очертания на друга.

— Това трябва да е експерименталният образец, изработен от Гиа за Крайслер. Жалко, че го няма Пит. Той би минал през огън и вода, за да се сдобие с нещо подобно за колекцията си.

— В дадения случай, ще трябва да мине и през доста тиня.

Колите лежаха една върху друга, покрити с огромно количество отпадъци и тиня. Остин помисли да отстранят боклуците, но това си бе чисто упражнение за ума. Твърде опасно, скъпо и времеядно. Всеки опит би вдигнал облак тиня, който нямаше да се уталожи с дни.

Според казаното от Донатели камионът би трябвало да е най-отгоре върху купчината. Би следвало да се вижда. Можеше ли да греши възрастният човек? В оная нощ е бил в страхотен стрес. Може би колата е в друг трюм. Остин изръмжа. Толкова усилия отидоха за прорязване на отвора. За втори опит нямаха нито средства, нито време. Цялата материална част му бе отпусната само за няколко дни.

Съмненията се засилваха с напредването на времето. Огледаха всеки квадратен метър от бунището.

— Каква е съдбата на оня план с пинг-понговите топки? — попита Завала.

— В цял Китай няма достатъчно. Какво ще кажеш?

— Мисля, че Анджело Донатели е един сърцат мъж. Това тук е може би най-големият уред за заблуда на сетивата в цялата Вселена. Да не повярваш, че сме на планетата Земя. Чувствам се като муха в буркан с мед.

— Почвам да се питам дали камионът изобщо е тук?

— А къде би могъл да е?

— Ще ми се да знаех.

— Нина ще остане разочарована.

— Знам. Дали да не излезем да съобщим лошата новина?

— Нямам нищо против. Мехурът ми се оплаква, че съм изпил много кафе тая сутрин.

Включиха вертикалните дюзи и с бавен и равномерен ход се насочиха към мигащия ориентир. През цялото време насочваха фенерчетата в различни посоки, за да не се натъкнат на някое неочаквано препятствие. Фенерчето на Завала изтръгна някакъв предмет от тъмнината в ъгъла, отмина го и пак се върна върху него.

— Кърт — обади се той развълнувано, — има нещо там.

Спряха издигането. Остин видя две червени очи да светят в мрака.

След повече от час в тоя извънземен свят първата му мисъл бе, че са изправени, лице в лице, пред някакъв огромен морски звяр, избрал трюма за свое леговище. Насочи лъча към двете очи и пулсът му се засили. Не може да бъде! Двамата се приближиха и насочиха мощните лъчи към ъгъла.

— Проклет да съм! — казаха в един глас.

←116

човечето на «Мишлен» — рекламна фигура на френската фирма за автомобилни гуми Michelin, представляваща надуто като балон човече.

←117

Baja cantina — (исп.) Дълбоката (подземна) кръчма.

←118

Пасарел — тясна метална пътека над жп или изобщо над повърхността, в помещение или на открито.