Загадката „Серпента"

21.

Арлингтън, Вирджиния

Хосе Джо Завала живееше в малка сграда, която навремето приютяваше квартална библиотека в Арлингтън, недалеч от Вашингтон. Жилищната част беше разположена на основния етаж и беше подредена в традициите на Югозапада, като повечето мебели бяха дело на бащините му ръце. Той харесваше обстановката заради нейния колорит и уют, но тя му напомняше и за изминатия дълъг път.

Майка му и баща му, родени и израсли в Моралес, Мексико, нагазили в Рио Гранде⁷² западно от Ел Пасо в края на шестдесетте. Майка му била бременна в седмия месец, Хосе се родил и израснал в Санта Фе, Ню Мексико, където се установили родителите и баща му заработил като мебелист. Обаянието на морето измъкнало Джо от дома му в планинската пустиня. Завършил Нюйоркския морски колеж като инженер, Завала притежаваше технически мозък, граничещ с гениалността. Адмирал Сендекър го взема направо от колежа.

Остин предложи разборът да се проведе при Завала, далеч от всепроникващото присъствие на централата и взискателността на нейния директор. Вече бе отхвърлил зад гърба си неприятната задача да се обади на Сендекър, за да му докладва за провала на клопката. Адмиралът го бе посъветвал да се наспят хубаво и да се приберат във Вашингтон, колкото може по-бързо. Остин и другите дремнаха няколко часа в един мотел до летището и взеха ранен полет, който ги върна във Вашингтон преди обяд. Нина, която все още трябваше да се грижи за консултантската си фирма, се качи на совалката за Бостън. Остин мина през къщи, за да вземе душ и да се преоблече и звънна оттам в службата. Секретарката му съобщи, че го чака пакет с информация. Помоли да му го изпрати по куриер при Завала.

Траут закъсняваше, което не му беше присъщо. Докато го чакаше, Остин седеше до тежка, дървена трапезна маса и четеше изпратените от НАМПД документи. Завала се появи откъм сутерена, където бе човъркал разни машинарии, Остин му подаде черно-бяла снимка, извадена от папката.

— Това изпратиха от ФБР.

— Хубаво момиче — отбеляза Завала. Младата руса жена на снимката не беше класическа красавица, но носеше пшеничената привлекателност на Средния Запад, с големите си невинни очи и подкупващата усмивка, която им бе показала при аризонските разкопки.

— Мисис Уингейт?

Остин кимна.

— Мисис Уингейт, каквато е била преди четиридесет години. — Прибра снимката обратно. — Името ѝ е Кристал Дей. Очаквало се е да се превърне във втора Дорис Дей. Има известни филмови успехи през петдесетте и шестдесетте. Достига звездния си час в една гореща сцена във филм на Рок Хъдзън. Можела е да направи много, ако не са били скъпите ѝ алкохолни и наркотични навици, както и лошият вкус към мъжете. През последните години е изпълнявала малки роли в незначителни телевизионни предавания, но и тези участия са редки.

— Каква трагична загуба — каза Завала, с поклащане на глава.

— И как намира края си под душа?

— Посредникът ѝ казва, че се сетил за Кристал, когато му се обадили, предполага се, от независима филмова компания, за да поискат жена на средна възраст за малка роля. Начало веднага, пари много. Имам усещането, че който е наел Кристал, е бил наясно с нейната готовност да се хване за каквато и да е роля, дори и да разбере, че не е очакваната и че ще се играе не пред камера.

— Достатъчно добра се оказа, за да ни направи на глупаци — каза Завала.

— М-да, също като «съпруга», мистър Уингейт от Спокейн.

— Мистериозният белязан с изчезващата брада. Имаме ли нещо за него?

— Сигурно е спял с ръкавици — отвърна намръщено Остин. — Момчетата от лабораторията провериха за отпечатъци даже и дръжката на мистрията му. Нищо.

— Хубаво е да си имаш къртица при противника — отбеляза Завала с неприкрито възхищение. — Така пружината на капана омеква.

— Да ни е за урок — каза Остин с нарастващо самочувствие. — Научихме се да не подценяваме тези момчета. Знаем, че са добре организирани. — Той почука с пръст по снимката. — И не обичат да оставят доказателства.

— Потвърди се и връзката с «Тайм куест». Записват двойка доброволци, после ги отвличат, а вместо тях пращат подставени лица. Ръцете им остават чисти. Доста умно.

— Дяволски умно! А какво ще кажеш за приятелския жест на Уингейт, преди да гръмне бараката, и самонадеяния коментар, за който ми съобщиха пазачите?

— Дето казал «добре замислено» ли? Трябва да признаеш, че за убиец има твърде добро чувство за хумор.

— Не виждаш да се смея. Изхвърлял се е, когато не трябва, защо?

— Просто му се е искало да се изхвърли?

— Може би. — Остин почеса замислено брадичката си. — Мисля, че отчасти си е чисто нахалство. Казва ни по този начин, че знае кои сме и че сам той е част от нещо толкова голямо, че може да не ни взема на сериозно.

— Нещо по-голямо от НАМПД?

— Ще ми се да зная, Джо. — Остин прибра рекламната снимка в папката. — Ще ми се да зная.

— Имаш ли представа какво ще правим от тук нататък?

— Никакви капани повече! За щастие боледувах, когато всичко това е измислено. Ще продължим да разнищваме, по линия на амфибията и убийствата.

— Няма много светлина по пътя ни — отбеляза Завала. — Дали да не отлетя до Сан Антонио, да се запозная лично с «Тайм куест»?

— Може би си струва един поглед. Интересува ме финансовият им гръб.

На вратата тихо се почука. Навел глава, за да не я блъсне в рамката, в стаята влезе Траут. Лицето му беше сериозно, но това си му бе стандартна физиономия.

— Извинете, че закъснях, момчета! Говорих с «Нерей» за Гемей.

Явно разтревожен за жена си, Траут често се бе обаждал в централата, докато пътуваха, за да види дали Гемей не се е появила.

— Нещо ново? — попита Остин.

Траут настани дългата си фигура в едно кресло и поклати глава:

— Потвърждават, че са я свалили от кораба на брега. Че е наела джип. Че е оставила съобщение за предстояща среща с професор Чи, антрополога от музея, с когото толкова много искаше да се види. И че е трябвало да се върне същия ден вечерта.

— Срещнали ли са се с този доктор Чи?

Траут се размърда притеснен.

— Не знам. Момчетата там все още се мъчат да го намерят. Той изглежда, прекарва доста време на открито, та те викат, да не се тревожа. Но не е в характера на Гемей, да не се обажда.

— Какво ще правиш, Пол?

— Знам, че ви трябвам тук — каза Траут с молба за извинение в гласа, — но бих искал да отскоча до Юкатан за няколко дни, да изясня нещата. Трудно е да я намеря, въз основа на сведения от втора и трета ръка.

Остин кимна:

— Джо тръгва за Тексас да хвърли поглед на «Тайм куест». Аз оставам във Вашингтон да пиша доклад за провала в Аризона. Ти защо не си вземеш четиридесет и осем часа и да видиш какво ще научиш? Ако ти трябва повече време, ще уредя нещата със Сендекър.

— Благодаря, Кърт — светна Траут. — Уредил съм полет, който ще ме закара там привечер. Имам няколко часа, които мога да прекарам с отбора.

— Някакви идеи да щъкат зад това високо интелектуално чело?

Траут сбърчи вежди.

— Единственото твърдо установено нещо е, че при всички инциденти, шалтерът се включва от доколумбова находка.

— Да, това е факт — отвърна Остин, — но не знаем защо.

Завала измърмори:

— В хиляда четири девет две Колумб замина по море.

Остин, който се бе замислил дълбоко, вдигна поглед развеселен:

— Какво каза?

— Първите строфи от едно стихотворение от началното училище. И ти сигурно си го зубрил.

— И аз, но не помня останалото, както впрочем и ти.

— Не съм гонил шестица по поезия — отвърна Завала. — Само си мислех, да не би «доколумбов» да не е ключът? Може би е просто «Колумб»?

— Интересна позиция — намеси се Траут.

— Мислиш ли? — отвърна Завала. И той не беше много сигурен.

— Пол е прав — каза Остин. — Няма доколумбов без Колумб.

Завала се ухили:

— В хиляда четири девет две…

— Именно. Това тъпо стихче изразява всичко, което повечето от нас знаят за Колумб. Датата на отплаването и обстоятелството, че заради него през октомври имаме един почивен ден повече. Но какво наистина знаем за стария Христофор? Особено пък нещо, което да може да се свърже с тия убийства.

Аналитичният ум на Траут действаше.

— Мисля, че разбирам накъде биете. Знаем, че има непряка връзка между Колумб и тези инциденти. Следователно…

— Продължавай да следователстваш — насърчи го Завала.

— Следователно, въпросът е има ли пряка връзка.

Спогледаха се:

— Пърлмътър — казаха в един глас тримата.

Остин грабна слушалката и набра номер. В една огромна къща в Джорджтаун, телефонът гръмна като корабен звънец. Слушалката беше вдигната от заоблена ръка, принадлежаща на мъж, който не беше широк чак колкото вратата на хамбар. Под златночервената си роба носеше пурпурна пижама. Мъжът седеше в кресло и четеше една от хилядите книги, които сякаш запълваха всеки кубически сантиметър във всяко помещение на къщата.

— Джулиън Пърлмътър слуша — обади се той през величествената си сива брада. — Изложете проблема си накратко!

— Христофор Колумб — отговори Остин — това достатъчно кратко ли ти е?

— Господи, ти ли си, Кърт? Чух, че се сражаваш с пирати, някъде из дивашките страни.

— Просто, като скромен правителствен слуга си изпълнявам задълженията. Някой трябва да пази морската сигурност в името на американското корабоплаване.

— Човек се учи, докато е жив, приятелю. Представа нямах, че флотът на САЩ е разпуснат за благото на НАМПД.

— Решихме да им дадем малък пример. Както ти е известно, пиратите не се вписват в рутинните ни задачи.

— А, така ли? Значи, интересува те Адмиралът на морския океан? Знаеш ли какво, цяло чудо е, че изобщо е стигнал по-далеч от Канарските острови.

— Лоша навигация?

— Ами! С тая задача е можел и без навигация. Не е лесно да изпуснеш цели два континента, свързани с провлак, макар че точно това е станало. Говоря за храната на екипажа. Известно ли ти е, че дневната дажба се е състояла от един фунт сухари, осолено месо, солена риба и зехтин? Разбира се, боб и нахут. А за десерт — бадеми и стафиди. — Всичко това беше казано с ужас. — Единствената светлинка е наличието на прясна риба.

Остин усети, че Пърлмътър се отнася по посока на една дисертация върху изисканите храни и вина, изгарящата страст към които при него, можеше да се сравни единствено с интереса му към кораби и корабокрушения. Пърлмътър беше класически пример за чревоугодник и бонвиван. При тегло почти сто и осемдесет килограма, маститата му фигура беше до болка позната и внушаваше страхопочитание в най-елегантните ресторанти, където често ръководеше разточителни пиршества.

— Не забравяй гъгрицата, която по пътя се е появила в зърното — каза Остин, с надежда да отклони Пърлмътър от любимата му тема.

— Не мога да си представя как е с гъгрицата. Опитвал съм скакалци и червеи в Африка. Казват ми, че били добър източник на протеини. Само че, когато ми се яде нещо с вкус на пиле, аз ям пиле. Трябва да ми кажеш какво точно искаш да знаеш.

Пърлмътър слушаше мълчаливо, енциклопедичният му мозък попиваше всяка подробност, докато Остин разказваше историята — от инцидента в Мароко до провалената клопка.

— Мисля, че разбирам какво ти трябва. Интересува те, как би могъл Колумб да подтикне някого към убийство. Това няма да е първият случай, в който той възбужда духовете. Колумб има невероятен късмет. Той прави грешка при откриването на Америка, но е прочут именно с това. До последния си ден разправя, че открил Китай. Никога не признава съществуването на цял един континент. Той полага основите на робството в двете Америки и донася в Новия свят страховитата слава на испанската Инквизиция. Бил е побъркан на тема злато. Той е светец или разбойник, според гледната точка.

— Това е било тогава. Аз говоря за сега. Защо би почнал някой да убива, с цел да осуети дискредитирането на неговите открития? Трябва ми само някаква връзка.

— Пътешествията му са вдъхновили написването на тонове хартия в милиони страници. Изписаното за това момче може да напълни цяла библиотека.

— Знам и затова ти се обаждам. Ти си единственият ми познат, който може да отсее плявата от зърното.

— Ласкателството няма да те отведе доникъде…

— Ще ти се отблагодаря с вечеря в ресторант по твой избор.

— … но добрата храна ще го направи. Че кой може да устои срещу двойното изкушение, предизвикващо и егото, и апетита човешки? Започвам да ровя веднага, след като обядвам.

←72

Рио Гранде — погранична река между САЩ и Мексико, любимо място за преминаване в САЩ на нелегални имигранти (главно мексиканци, но и от цял свят).