Загадката „Серпента"

16.

Юкатан, Мексико

Четвъртият постоянен член на групата за специални задачи при НАМПД, беше последният човек на земята, който би се нарекъл късметлия. Докато колегите ѝ си гледаха кефа в климатизирани кабинети, Гемей Моргън Траут бе подгизнала от пот и вродената ѝ доброта намаляваше успоредно с покачването на околната температура, която вече прехвърляше осемдесетте и продължаваше нагоре. Не ѝ се вярваше, че при пълната липса на облаци в небето, влажността на въздуха беше 100 процента.

Скръстила ръце на гърдите си, тя бе облегнала високото си, гъвкаво тяло на джипа, паркиран върху тревистия ръб на асфалтова ивица, проснала се през нискостеблена гора. По петнистата ѝ повърхност играеха миражите на лъскави локви. Тази пустош ѝ напомняше за филма «Север — северозапад», в който някакъв разбойник преследваше Кари Грант.

Гемей вдигна поглед към бледото небе. Няма разбойник, няма дявол. Само двойка лешояди кръжат мързеливо. Неподходящо място за горките гладни създания. Надали намират много жертви на трафика. За последния час мина само една кола. Чу стария пикап от километри. Отмина с товара си от полумъртви пилета, оставил опашка от перушина подире си. Шофьорът дори не намали да види дали не ѝ трябва помощ.

Като си помисли, че е тъпо да се пържи на слънцето, Гемей се вмъкна обратно под гюрука на джипа и пое глътка студена вода от термоса. Най-малко за трети път разгъна картата, изпратената от професор Чи по факса. Хартията бе влажна и мека от допира на пръстите ѝ. Рано сутринта бе поела към вътрешността на страната от Сиудад дел Кармен, където бе акостирал «Нерей». Следвала бе най-съвестно всички указания и грижливо изписани разстояния, през монотонните пейзажи на Юкатан и стигна точно, където ѝ бе посочено. Разгледа внимателно очертаните линии. Намираше се точно по средата на Х-а.

По средата на нищото.

Гемей съжали, че си бе изпросила да остане, когато двамата, със съпруга ѝ Пол, получиха съобщението да се върнах веднага във Вашингтон, за важна среща на групата за специални поръчения при НАМПД. От няколко дни се мъчеше да уреди тая среща с професор Чи и не знаеше дали ще ѝ се представи друга възможност. Питаше се каква ли е причината за едно такова спешно повикване. Бяха се качили на «Нерей», веднага след пристигането му в Юкатан, за да вземат участие в изследването на поразения от метеорит район. Пол щеше да се заеме с подводните компютърни графики, които му бяха специалност, а Гемей — с морската биология. Изглеждаше като много приятно занимание. Никакво пресилване. И ето ти го обаждането от централата.

Усмихна се вътрешно. Явно Кърт Остин е отново на сцената. Винаги нещо се случваше там, където се появи. Като например, стрелбата на «Нерей», за която чу да се говори. Трябва да звънне на Пол, като се прибере на кораба и да го пита дали да не вземе самолета за вкъщи.

Господи, помисли си тя, впила поглед в околността, защо професорът поиска да се срещнат на това печално място? Единствената следа от човешко присъствие, сегашно или минало, бяха едва видимите, обрасли с трева, следи от автомобилни гуми, водещи в гората. Отпъди някаква буболечка, което я бе жилнала по носа. Действието на препарата против насекоми се изчерпваше. Същото ставаше и с нейното търпение. Може би вече трябва да си тръгва? Не, ще изчака още петнадесет минути. Ако дотогава професор Чи не се появи, грабва си шапката и обратно към кораба. И ще трябва да признае, че двата часа каране на наетия джип са били за оня, дето клати гората.

Дявол да го вземе, друга такава възможност няма да има. Така приятно звучеше по телефона с американския си акцент и испанска изтънченост. Изтощена от жегата, една лепната на челото ѝ къдрица падна на носа. Тя издаде долната си устна и се опита да я духне нагоре. Като не успя, бръсна я с ръка и по навик се огледа в огледалцето за обратно виждане. Видя някаква точка на пътя. Тя ставаше все по-голяма и трептеше в маранята. Надвеси се от прозореца, за да види по-добре. Нещото доби вида на синьо-бял автобус. Явно се е загубил, помисли си тя. Прибра се вътре и тъкмо отпиваше нова глътка вода, когато чу свистенето на пневматични спирачки.

Автобусът бе спрял зад джипа. Вратата се отвори и гробовната тишина бе разтърсена от взрив мексиканска музика, пълна с децибели и духови инструменти. Всички местни автобуси бяха снабдени с говорители за футболни стадиони. Слезе самотен пътник. Облечен беше в стандартната индианска носия: памучна риза, торбести бели панталони и сандали. На главата му имаше твърда сламена шапка, с леко извита нагоре периферия. Като повечето маи, той беше нисък, малко над метър и петдесет. Последва кратка престрелка на испански между него и водача, после си махнаха за довиждане. Вратата хлопна и затракал скорости, автобусът потегли, като някакъв огромен джубокс на колела.

Марш!

Гемей се наведе да смаже някаква буболечка, забила жило в прасеца ѝ. Когато отново погледна в огледалото, мъжът бе изчезнал ведно с автобуса. Погледна страничното огледало. Само пустото шосе. Странно. Момент. Някакво движение отдясно. Замръзна. Очи като черни камъни се бяха вторачили в нея през дясното стъкло.

— Доктор Моргън Траут, предполагам.

Мъжът имаше същия мек изговор с американски акцент, който бе чула по телефона от Мексико сити. Тя отвърна колебливо:

— Професор Чи?

— На вашите услуги! — Той осъзна, че Гемей гледа гушнатата в ръцете му двуцевка и бързо я скри от очите ѝ. — Съжалявам, не исках да ви стряскам! Моля да извините закъснението ми! Бях на лов. Трябваше да предвидя повече време. Хуан, шофьорът, е човек с добро сърце, но голям бърборко. Заприказва всяка нова пътничка — момиче или старица. Не сте чакала прекалено дълго, надявам се.

— Не, няма нищо. — Този нисък, кафяв мъж с широко лице, високи скули и дълъг, леко изгърбен нос, не беше точно това, което очакваше. Смъмри се за стереотипното си мислене.

Доктор Чи бе живял достатъчно дълго в света на белите, за да усети притеснението ѝ. Каменните му черти не помръднаха, но в тъмните очи блесна добросърдечен смях.

— Вероятно съм ви изненадал, непознат някакъв изниква от един път, с пушка в ръка, като bandito. Извинете ме за външния ми вид. Когато съм си у дома, се обличам като местните хора.

— Аз трябва да се извиня за грубостта си, да ви държа отвън на слънцето. — Тя потупа мястото до себе си. — Влезте, моля, на сянка!

— Сянката си я нося винаги, но приемам любезната ви покана. — Свали шапката, разкривайки бял бретон над полегато чело, свали от рамо брезентова ловджийска чанта и се вмъкна в джипа, като внимателно постави между седалките пушката със счупени цеви, насочени назад. Торбата сложи в скута си.

— От вида на торбата личи, че сте имал късмет.

Той отвърна с театрална въздишка:

— Аз съм най-мързеливият ловец на света. Заставам на пътя. Взема ме автобус, после ме оставя. Влизам в гората. Бум, бум. Излизам на пътя и хващам следващия автобус. По такъв начин съвместявам удоволствието от самотата на ловджийството с общественото съчувствие при успех или неудача. Най-сложната част е автобусното разписание. Но, всъщност да. — Той вдигна торбата. — Две тлъсти яребици.

Гемей пусна ослепителна усмивка, която показа малко раздалечените ѝ резци. Също като на модела и актриса Лорън Хътън. Беше привлекателна жена. Не блестяща и свръхсексапилна, но с момчешка живост, която мнозина мъже намираха очарователна.

— Чудесно — каза тя. — Ще мога ли да закарам вас и вашите птици донякъде?

— Би било много мило. За благодарност ще ви предложа малко освежителна течност. Сигурно ви е много горещо от това чакане.

— Не беше кой знае какво — отвърна Гемей, макар че косата ѝ явно на нищо не приличаше, блузата ѝ не можеше да се отлепи от облегалката, а от брадичката ѝ капеше пот.

Чи кимна, оценил учтивата лъжа.

— Дайте малко назад, ако обичате, и карайте по следите.

Тя запали джипа, включи на задна, после бутна лоста на демултипликатора⁵⁶ и излезе от пътя. Гумите се затъркаляха по сухите следи през гъста гора. След около четвърт миля, дърветата оредяха и разкриха осветена от слънцето полянка, с примитивна колиба в средата. Стените ѝ бяха от пръти, а покривът — покрит с палмови листа. Слязоха от джипа и влязоха вътре. Единствените мебели бяха сгъваема метална маса, стол и плетен хамак. От тавана висяха два пропанови фенера.

— Колкото и да е скромна, няма друга casa като mi casa⁵⁷ — каза Чи така, сякаш твърдо вярваше във всяка дума. Като търкаше стъпало по пръстения под, добави: — Тази земя винаги е принадлежала на семейството ми. Десетки къщи са стояли на това място в течение на векове и видът им не се е променил от първата, издигната в началото на времената. Моите хора разбрали, че е по-лесно да струпваш някаква къщица от време на време, отколкото да се мъчиш да изградиш нещо, което да се опъне на вулканите и влажното гниене. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Да — отговори Гемей, като се оглеждаше за хладилник. — Благодаря ви! С удоволствие!

— Следвайте ме, моля! — Поведе я вън от колибата, по отъпкана пътека през гората. След малко стигнаха сграда от сгурбетонови блокчета с покрив от ръждива ламарина. Професорът отвори незаключената врата и влязоха вътре. Чи забърника в някаква ниша, като полугласно мърмореше на испански. След миг заработи двигател.

— Когато излизам, изключвам генератора, за да пестя гориво — обясни той. — Ей сега ще се усети климатичната инсталация.

Светна гола крушка. Намираха се в малко преддверие. Чи отвори друга врата и натисна бутон на стената. Пропука луминесцентно осветление, което разкри обширно помещение без прозорци, с две работни маси. На тях се виждаха лаптоп, скенер и лазерен принтер, купища хартия, микроскоп и предметни стъкла, подредени парчета минерали в пластмасови торбички. По-големи парчета бяха пръснати навсякъде, грижливо номерирани. Лавиците стенеха под тежестта на дебели томове. На стената се виждаха карти на полуостров Юкатан, снимки и скици на майски резби.

— Лабораторията ми — каза Чи с видима гордост.

— Внушително. — Гемей не бе очаквала да се натъкне на такава напълно оборудвана археологическа лаборатория в средата на… нищото. Доктор Чи беше пълен с изненади.

Той усети удивлението ѝ.

— Хората понякога се чудят на контраста между това, в което живея и онова, в което работя. Вън от Мексико сити за живеене ми трябва съвсем малко. Място за спане и хранене, хамак с противокомарна мрежа и покрив да ме пази от дъжда. Но работата е съвсем друго нещо. Човек има нужда от инструменти. А това е най-същественият инструмент за научно изследване.

Отиде до един очукан, но работещ хладилник, наблъска ловджийската торба в него и извади две шишета безалкохолно, което наля в пластмасови чаши, като добави лед. Разчисти с лакът място на масата и измъкна отнякъде два сгъваеми стола. Гемей седна, пое глътка и пусна студената, сладка течност в пресъхналото си гърло. Беше по-хубаво от шампанско. За момент помълчаха, наслаждавайки се на питието.

— Благодаря ви, доктор Чи — каза Гемей, като прие още една доза, този път минерална вода. — Май съм се обезводнила повече, отколкото мислех.

— Това не е трудно по тия места. И след като възстановихме енергията си, с какво мога да ви помогна?

— Както ви казах по телефона, аз съм морски биолог. Занимавам се с едно крайбрежно проучване.

— А, да. Изследванията на НАМПД в района на Чиксулубския метеорит.

Гемей поклати глава:

— Знаете за това?

Той кимна тържествено:

— Горският телеграф. — Като видя озадаченото ѝ лице, професорът призна с усмивка: — Не мога да лъжа. Видях съобщение по електронната поща от НАМПД до музея. Просто ни информираха за проучването.

Пресегна се към един шкаф, дръпна чекмедже и извади картонена папка.

— Да видим — каза той и зачете: — Гемей Моргън Траут. Тридесет годишна. Жителка на Джорджтаун. Родена в Уисконсин. Опитен леководолаз. Научна степен по морска археология от Университета на Северна Каролина. Сменя специалността си и се записва в Океанографския институт «Скрипс», където прави докторат в областта на морската биология. Предоставя дарбите си на световноизвестната НАМПД.

— Всичко е точно — каза Гемей, вдигнала красиво очертаните си вежди.

— Благодаря — отвърна Чи, като прибра папката в чекмеджето. — Всъщност заслуга на секретарката ми. След като се обадихте, я помолих да погледне в страницата на вашата агенция в Интернет. Там има пълно описание на всички текущи проучвания, плюс кратки биографични справки за участниците в тях. Имате ли нещо общо с Пол Траут, дълбокоокеанския географ, чието име също беше там?

— Да, Пол ми е съпруг. Страницата вероятно не съобщава, че се срещнахме в Мексико. Бяхме на експедиция в Ла Пас. Иначе сте добре подготвен, бих казала.

— Боя се, че се дължи на изследователската ми прецизност.

— И аз имам склонност към детайла. Я да видим, какво ще си спомня. — Гемей затвори очи. — Доктор Хосе Чи. Роден в Квинтана Ру, Юкатан. Баща — фермер. Отличник в училище, изпратен да продължи образованието си на държавни разноски. Завършва Университета на Мексико. Научна степен от «Харвард», където и понастоящем сътрудничи на престижния Музей по археология и етнология «Пийбоди». Куратор на Мексиканския национален антропологически музей. Лауреат на наградата «Макартър» за приноса му в създаването на пълен сборник майски надписи. В момента работи върху речник на майския език.

Отвори очи, за да види зъбата усмивка. Професорът изръкопляска:

— Браво, доктор Моргън Траут.

— Моля, наричайте ме Гемей!

— Красиво и необичайно име.

— Баща ми беше голям ценител на виното. Цветът на косите ми му напомнял за винения сорт «Божоле».

— Добре подбрано, доктор Гемей⁵⁸. Трябва обаче да внеса една поправка. Аз много се гордея с работата си върху речника, но сборникът е рожба на голям брой талантливи хора. Художници, фотографи, картографи, систематизатори и т.н. Моят принос се състоеше в «намирането».

— Събирачество?

— Si. Ще ви обясня. Ловувам от осемгодишен. Обходил съм цял Юкатан, също Белиз и Гватемала. При моите странствания, често попадах на развалини. Някои казват, че имам вграден уред за откриване на стари надписи. Мисля, че по-скоро става дума за комбинация от чувството за околното, което трябва да притежава един ловец и навъртяния километраж. Походи ли малко човек из тия места, няма начин да не се натъкне на някоя следа от моите дейни предци. А сега ми кажете, какво в работата на един сухоземен гроборазкопвач може да привлече интереса на морския биолог?

— Имам една странна молба, доктор Чи. Както сте научил от биографичната ми справка, преди да се насоча към живите същества, аз бях подводен изкопчия. С течение на годините двете области се комбинираха. Щом попадна на ново място, почвам да търся древни, артистични отражения на морската действителност. Типичен пример е раковината. Кръстоносците я използват за своя емблема. Можете да намерите нейни рисувани и издълбани изображения хилядолетия назад, до римляни и гърци, че и по-отдавна.

— Интересно хоби — каза Чи.

— Не е точно хоби, макар че ми носи удоволствие и ме развлича. Дава ми представа за времената преди научното скициране. Гледам някаква рисунка или барелеф и научавам как е изглеждал даден вид преди хилядолетия. Като го сравня с днешния му вид, добивам представа за генетичната еволюция или мутация. Мисля да напиша книга за събраното. Знаете ли някой археологически комплекс, в който има морски изображения? Търся риби, ракообразни, корали. Какъвто и да е обитател на морето, който би привлякъл вниманието на някой майски художник.

Чи слушаше внимателно.

— Това, което правите, е вълнуващо. И си струва трудът, понеже доказва, че археологията не е мъртва и никому ненужна наука. Жалко, че не ми казахте по телефона за какво става дума. Щеше да ви спести идването дотук.

— Това не е проблем, пък и исках да ви видя лично.

— Радвам се, че го сторихте, но художниците в културата на маите имат склонност към птици, ягуари и змии. Възможно е всякакви отражения на морския живот да са така стилизирани, че да не намерите никакво сходство между тях и рисунките в учебниците по биология. Като ония релефи на папагали, за които хората разправят, че приличали на слонове.

— Това само прави нещата още по-интересни. Имам малко свободно време. Ако ме насочите към някои места, ще ви бъда благодарна.

Професорът се замисли за момент.

— Има едно място на около два часа път от тук. Ще ви заведа да поразгледате. Може пък да откриете нещо.

— Не ви ли притеснявам?

— Съвсем не. — Погледна един часовник. — Ще бъдем там около обед, ще останем няколко часа и ще се върнем привечер. Ще можете да стигнете кораба по светло.

— Би било чудесно. Можем да отидем с джипа.

— Няма нужда, разполагам с машина на времето.

— Моля? — Не беше сигурна, че е чула добре.

— Тук има баня. Защо не се освежите, докато приготвя нещо за ядене?

Гемей сви рамене. Взе раницата си от джипа, върна се вътре, изплакна лице и среса косата си. Когато излезе от банята, Чи затваряше капака на хладилна чанта.

— Къде ще взема машината на времето? — попита тя, влизайки в тон.

— Намира се в темпоралния транспортен модул — сериозно отвърна професорът и я поведе навън, като не забрави да си вземе пушката. — Човек не знае кога ще налети на някоя птица.

Заобиколиха лабораторията и по една пътека стигнаха до втора колиба. Тя беше без стени, а покривът се поддържаше от стълбове в ъглите. Под него имаше син «Хамер» с двойно предаване.

Гемей възкликна с възхищение:

— Това ли е машината на времето?

— А как иначе ще назовете машина, която ви отвежда до градове, където е процъфтявала древна култура? Съзнавам, че доста наподобява граждански вариант на военна машина, използвана в сраженията в района на Персийския залив, но това е нарочно, за заблуда на противника.

Остави хладилната чанта отзад и отвори вратата, за да се качи Гемей. Тя седна и видя познатото, наподобяващо самолетно, контролно табло. Двамата с Пол имаха «Хамер» в Джорджтаун. Предназначен да замени джипа, внушителната му ширина го превръщаше в застрашителна сила, в рамките на вашингтонския трафик.

— Пътят, по който дойдохме с джипа, е всъщност задният — обясни Чи. — Тук има друг. — Влезе в машината и я запали. Главата му едва се подаваше над волана.

Ето го приключението, помисли си Гемей. Облегна се и каза:

— Затегнете коланите! Готови за излитане!

— Коланите са затегнати — отвърна Чи и включи на скорост. Колата потегли. — Но ако нямате нищо против, първо ще направим един излет в XII век.

←56

Демултипликатор — втора скоростна кутия при коли с двойно предаване, разпределяща въртящия момент между двата моста.

←57

Mi kasa — дом като моя дом.

←58

Гемей — в транскрипцията си на латиница има корен, означаващ силен, пикантен за вкус.