Загадката „Серпента"

36.

От борда на водещия хеликоптер, Завала видя труповете на светлината на утрото. Машините летяха над върховете на дърветата, следвайки змиевидните извивки на реката, когато забеляза човешкото крушение, пленено от един джоб на реката. Помоли пилота да се спусне по-ниско. Хеликоптерът слезе над водната повърхност и увисна там. Завала се надвеси през голямата врата и разгледа подутите тела. После се свърза по радиото с втората машина, която описваше ленив кръг над тях.

— Пол, Кърт, от това, което виждам, няма основания за безпокойство. Всички трупове май са мъжки. — Ще рече, Гемей не е сред мъртвите.

— Сигурно ли е? — Попита Траут.

— Колкото може да бъде от тази височина.

Остин се намеси:

— Благодаря. Добро място за приземяване. Лимузината готова ли е?

— Заредена догоре и готова за път.

— Добре. Почваме.

Двата наети от мексиканската армия хеликоптера бяха минали през руините, където Гемей бе пленена първия път. Траут искаше колегите му от НАМПД да добият пълна представа за бягството от началото му до края. Прелетяха над бързеите и надолу по реката, докато забелязаха труповете.

Завала преведе нареждането на Остин. Пилотът изведе машината над най-широката част от реката, после бавно се спусна, докато висящият под търбуха му голям предмет докосна водата. Завала дръпна една ръчка и хеликоптерът подскочи нагоре, освободен от товара си. Отмести се встрани и машината на Остин и Траут зае мястото му.

Остин излезе пръв и бързо се спусна по въжето в нещо, което наподобяваше огромна вана с формата на банан. Той освободи въжето, натисна стартов бутон и запали двигателя на странното превозно средство, като го нагласи под спускащия се Траут.

Отгоре пристигаше и непромокаем сак, насочван от Пол. Въздушната струя от перките на хеликоптера затрудняваше действията му. Той се пресегна да прибере сака с най-важните принадлежности. Макар изисканите обноски да отразяваха академичното му образование, а издължената фигура да предполагаше по-крехка конструкция, годините професионален риболов му бяха оставили мускулести ръце и раменен пояс. Траут с лекота освободи сака от куката и хеликоптерът отлетя.

— Обикновено не вземам стопаджии, но вие имате честно лице — надвика двигателя Остин.

Траут се усмихна. Независимо от страховете си за Гемей той бе щастлив, че най-после може да прави нещо. Откачи портативната радиостанция от колана си и заговори в нея:

— Благодаря за докарването на лимузината, Джо.

— Моля. По-добре я пробвайте, преди да поемете на път.

«Лимузината» представляваше двуместен «Тюлен», една от най-малките произвеждани амфибии. Направеният от фибростъкло тревистозелен корпус със заоблената си кърма и източен нос бе дълъг само пет метра. С комбинираната си тяга от воден пропелер и въздушно витло, тюленът можеше да се носи върху въздушна възглавница, над водна или земна повърхност, заедно с товара си при максимална скорост от 45 километра в час. Като си спомни за огромното чудовище, преследвало Нина Киров, Остин реши, че няма причина само лошите момчета да използват лодки за развлечение. Тюленът бил създаден за ловци и любители на дивата природа, за да им осигури транспорт до недостъпни иначе места. Специалните части бяха модифицирали гражданския вариант, като го бяха снабдили със станок за лека картечница, конзола за прожектор и инфрачервени навигационни сензори.

Остин включи компресора и усети как се издува въздушната възглавница. Направи няколко завоя и осморки с различна скорост. Доволен от резултата, предаде управлението на Траут. Докато и той свикваше с машината, Остин измъкна от сака револвера си и две CAR-15, версия на карабината М-16, но със скъсена цев. Освен способността си да изстреля 950 куршума в минута в автоматичен режим, тя имаше и гранатометна установка.

Остин би предпочел да се мине без изстрели, но очакванията му в това отношение не бяха оптимистични. Вече не се присмиваше на камуфлажните дрехи на Траут. Дори сам се бе облякъл в подобни, а върху късата си бяла коса бе нахлупил шапка в същата окраска.

Никакви предпазни марки обаче не можеха да ги отърват от всепроникващата воня на плаващите трупове. Хората от НАМПД натопиха шалчетата си във водата и ги увиха около лицата си, преди да приближат. Труповете изглеждаха като напомпани. Устните на Траут приличаха на черта, докато се насилваше да ги разгледа един по един.

Когато се убеди в онова, което виждаше, включи радиото и каза:

— Наред е, Джо. Гемей не е тук.

— Радвам се да го чуя, приятел.

— Тия май са момчетата, дето се опитаха да ни свалят. — Потръпна при спомена за опасната близост на Гемей до бързеите.

— Ще пуснем един бърз тегел надолу по реката. Може да е някъде наблизо.

— Благодаря още веднъж, че си отстъпи мястото.

— Няма защо, amigo.

Предната вечер бе протекло кратко обсъждане на въпроса кой ще придружи Остин. Завала изгаряше от желание, но разбираше, че Траут трябва да бъде на място, когато открият Гемей — жива или мъртва. От по-практична гледна точка, трябваше им човек горе, който да говори испански и да служи за връзка с мексиканците.

След миг и двата хеликоптера се загубиха над дърветата. Остин насочи тюлена по реката и го пришпори. Амфибията се надигна над водата и се понесе като изстреляна от прашка. Когато помоли Специалните да му дадат нещо, с което да влиза и излиза от трудни места, Остин съзнаваше, че погледът от въздуха дава възможност за обследване на големи пространства за късо време, но гората лесно можеше да скрие обект с размерите на човек.

Сменяха се в управлението на тюлена, като поддържаха скорост от тридесет и пет километра в час. Въпреки всичкото време, прекарано по реката, Чи и Гемей бяха изминали едва осемдесет километра след бързеите. При тази скорост и без да спират за нощувка, те щяха да изминат същото разстояние само за част от това време. Острото око на Траут улови нещо в средата на реката. Спряха при островчето и Траут слезе. Чи бе взел мерки да не замърсява околната среда, но все пак Траут откри част от хранителна опаковка. Той безмълвно показа находката си на Остин, който кимна и даде газ докрай. Играта започваше!

Радиото пропука и се чу гласът на Завала:

— Кърт, шантава работа!

— Чуваме те, Завала. Какво става?

— Не съм сигурен. Следвахме течението на реката. Вие се насам–натам. После влиза в нещо като каньон. Няма и помен от Гемей и Чи, но изведнъж цялата река изчезва.

— Я повтори?

— Реката спира. До едно място я има, а после я няма.

— Къде сте в момента?

— Кръжим наоколо да видим, дали няма пак да се появи. Ако не, ще се върнем към вас.

Миниамфибията продължи пътя си. Забелязаха теснината и стръмните стени.

Завала пак се обади:

— Нищо няма, Кърт. Трябва да се връщаме. Машините свършват горивото.

Бяха оставили запас от керосин при развалините. При тяхната скорост нямаше да им отнеме много време да се върнат, да заредят и пак да се включат в търсенето. Остин каза, че ще продължат по течението, докъдето може, и ще изчакат хеликоптерите. Махнаха с ръце към прелитащите за зареждане машини и продължиха пътя си.

Бяха вече в клисурата, с увеличена скорост, благодарение на течението, когато видяха лодката. Бе заседнала в калта край брега. Остин отведе тюлена натам и двамата с Пол слязоха на брега. Лодката беше пълна с багаж и може би затова течението не можеше да я отмъкне със себе си.

— Какво ще кажеш, Пол?

— Бих казал, че кракът им не е стъпвал в тая лодка. Влачили са я. Виж, така е препълнена, че няма място за сядане. Двигателят е вдигнат над водата. Теглещото въже е прерязано.

Остин дръпна някакво маркуче.

— Прав си. Дори резервоарът не е свързан с двигателя.

Изтеглиха лодката по-далеч от водата и продължиха пътя си. След броени минути реката свърши. Остин даде газ, за да държи машината на място.

— Ето го отговора на загадката с изчезващата река на Джо — каза Траут. — Няма загадка. Просто влиза под земята. — Опита да се свърже със Завала, но не успя и помисли, че или са вън от обхват, или високите скали пречат на сигнала. Без колебание решиха да продължат напред. Навлязоха бавно, като изпуснаха въздушната възглавница. Траут осветяваше пътя с фенерче.

Вибрациите и шумът от двигателя ядосаха прилепите. Те се спуснаха от тавана като издухани от вятър. Цвъртяща маса пърхащи ципи и остри нокти. Остин удвои скоростта. Двамата се свиха в лодката, почти нищо невиждащи в облака черни кожести тела. Машината се блъсна шумно в стените няколко пъти, но докато вървеше напред, Остин държеше педала натиснат до пода.

После това свърши и излязоха в свободно пространство.

Остин остави двигателя на празен ход и течението ги понесе.

— Как си? — попита той.

— Косата ми ще побелее като твоята, но иначе съм добре. Давай напред!

Звукът от двигателя беше ужасяващо силен в това затворено пространство с неговото многократно ехо. Остин се надяваше само евентуалният противник да е глух като пън — пристигането им бе оповестено от километри. Движеха се с постоянна скорост, режейки водата на две, и скоро влязоха в голямата пещера. Обиколиха я бързо и разбраха, че реката пак изчезва, но от това помещение извежда друг тунел.

Каналът свърши при малък пристан, осветен от газен фенер. Привързаха се до лодките и оставиха амфибията. С готово за стрелба оръжие минаха по прохода и стигнаха до кариерата. Провериха съдържанието на сандъците и продължиха нататък. В далечината мъждукаше дневна светлина.