Загадката „Серпента"

41.

Плитчините край остров Нантъкет

Моторната яхта, която описваше кръгове около влекача, спря недалеч от него и остави машината си на празен ход. Под американското знаме на мачтата ѝ, се вееше бяло-червено-зеленият трикольор на Италия. Слабата среброкоса фигура на Анджело Донатели се показа от кабината и махна с ръка.

— Здравейте, мистър Остин, идвам със спасителна мисия. Научих, че ви е свършила грапата. Мога ли да направя една доставка?

— Здравейте, мистър Донатели — извика в отговор Остин. — Благодаря ви за снабдяването! Досега се налагаше да пием акумулаторна киселина.

Капитан Макгънти направи фуния с длани, макар че гръмовният му глас нямаше никаква нужда от това:

— Капитанът също ви благодари и ви кани на борда, за да завършите спасителната си мисия.

Донатели отдаде чест и се върна в кабината. Котвата на яхтата се спусна с трополене на веригата си, а двигателят спря. Донатели и братовчед му Антонио се качиха в моторницата, теглена от яхтата, прекосиха късото разстояние до спасителния кораб и се качиха на борда му.

Донатели протегна към капитана бутилка с огнената италианска напитка.

— С най-искрени чувства — каза той, след което се обърна към Остин и му посочи яхтата. — Какво ще кажете за моята синя красавица, мистър Остин?

Постоянството, с което Донатели се придържаше към учтивата форма на обръщение, беше или спомен от стария свят, или просто навик на ресторантьор, свикнал да общува с клиенти от висшата класа. Това беше приятен нюанс в масово срещаната фалшива сърдечност — «Здрасти, да си говорим на ти, аз съм Бъд», — която често дразнеше Остин. Той огледа яхтата от носа до кърмата, целия ѝ морскосин корпус и пастелна надстройка, сякаш изучаваше формите на хубава жена.

— Има красива класическа линия. А как върви?

— Като в сън. Влюбих се в нея, още като я видях първия път, зарязана на един пристан в Бристъл, Роуд Айлънд. Хиляди съм похарчил за възстановяването ѝ. Дълга е петнадесет метра, но източеният нос я прави да изглежда още по-дълга. Много сигурна лодка, идеална за разходка на внуците. — Донатели се засмя. — А и за бягство от семейството, когато усетя нужда от мир и тишина. Хитрият ми счетоводител я мина за разход на фирмата, така че от време на време трябва да хващам по някоя риба за ресторантите. — Донатели млъкна и хвърли премрежен поглед към водата, където ято чайки се полюшваха като снежинки по повърхността ѝ. — Значи тук беше.

Остин посочи към червения пластмасов мехур, който подскачаше от леките вълнички:

— Най-високата част на кораба се намира на тридесет фатома под този буй. Ние сме точно отгоре. — Нямаше нужда де се споменава името «Дория» — и двамата знаеха за кой кораб става дума.

— Кръстосал съм всичко около този остров — каза Донатели, но никога не съм идвал на това място. — Усмихна се свенливо. — Ние, сицилианците, сме суеверни хора и вярваме в духове.

— Още една причина да съм ви благодарен за помощта.

Донатели впери в Остин пронизващия поглед на хлътналите си очи.

— За нищо на света не бих пропуснал това. С какво ще започнем?

— Имаме няколко скици в кабината на капитана.

— Bene¹¹⁵. Хайде! Антонио! — обърна се той към братовчед си, застанал неподвижно като пожарен кран. — Дай да видим какво можем да направим за тези господа!

Капитан Макгънти разгъна едно руло дебела бяла хартия върху масата в каютата си. Тя носеше знака на Италианските пътнически линии и надпис «Plano delle sistemazioni passeggeri», или план за настаняване на пътниците. Най-отгоре се виждаше снимка на кораба, цепещ вълните в по-добрите си времена. Под него следваха схеми на деветте палуби. Донатели посочи с пръст мястото на «Панорамата», в предната част на спасителната палуба.

— Работех тук, когато ни удари «Стокхолм». Тряс! Намерих се на пода. Пръстът му се премести към палубата за разходка — Всички пътници, събрани тук, очакват спасение. Голяма бъркотия! — добави той с поклащане на глава — Мистър Карей ме намира и слизаме долу в каютата му. Тук. Откъм щирборда на горната палуба. Горката мисис Карей е затисната. Бягам като подплашен заек да намеря крик. Ето тук, долу. — Показалецът му проследи маршрута от онази нощ. — Покрай магазините във фоайето, но пътят е блокиран и аз се връщам тук при кърмата, после надолу към палуба А. — Донатели прекъсна безхитростния си разказ, припомнил си ужаса от черните недра на потъващия кораб. — Извинете ме — каза той с потрепнал глас — дори сега, след всичките тия години… — Пое си дълбоко дъх и продължи: — През онази нощ разбрах какво е чувствал Данте, когато се е спускал в подземния свят. — Изду бузи и приключи: — Така че накрая стигнах до палуба В, където се намира гаражът. Всички знаете останалото, нали?

Другите около масата кимнаха.

— Добре — каза Донатели с видимо облекчение. Макар че в каютата беше прохладно, челото му лъщеше от пот, а на слепоочието му пулсираше вена.

— Бихте ли ни казали къде точно в гаража видяхте бронирания автомобил? — попита Остин.

— Разбира се, ето тук, в този ъгъл. — Сицилианецът поиска молив и отбеляза едно Х. — Бяха ми казали, че в гаража има девет коли, сред които и онази фантазия, построена от италианците за Крайслер. — Усмихна се сдържано. — Така и не намерих оня крик, за който бях тръгнал.

— Имаме намерение да влезем през бордовата врата на гаража — каза Остин.

Донатели кимна.

— Колите можеха да влизат в гаража направо от кея. Мисля, че планът ви е добър, но не разбирам много от тия неща — сви рамене той.

Становището на капитан Макгънти беше по-еднозначно. Преди няколко минути го бяха извикали на корабния телефон. Сега се бе върнал край масата и поклати глава:

— Надявам се, че не сте тръгнали за зелен хайвер, момчета. Виждам голям проблем право пред носа си.

— Това може би е, меко казано — обади се Остин. — Учудвам се, че изобщо може да видите друго, освен проблеми.

— Този май е най-големият. Знам момчета, които са влизали в този трюм. — Капитанът почука с пръст върху дясната страна на гаража. — Всичко тук, юли, камиони, товари, всичко се е струпало върху тази страна, легнала на дъното. Вашият брониран камион може да се окаже под тонове боклуци. Хора, които са влизали вътре и са виждали футуристичната кола на Крайслер, не са могли да стигнат до нея, защото всичко е фрашкано с огънати трегери и смачкани преградни стени. Ако тръгнете с «анцузи», опасността да се заклещите някъде е голяма.

Остин си даваше сметка, че тази може да се окаже една от най-трудните задачи в пъстрата му кариера. По свой начин по-трудна от изваждането на иранския контейнеровоз или на руската подводница.

— Благодаря за предупреждението, капитане! Моето намерение е да подходим към въпроса, сякаш търсим нещо в голямо корабно гробище. Нещо като дъното на Ийст Ривър. Може би сте прав. Може би задачата е непосилна. Но мисля, че трябва да се хвърли един поглед. — Остин се усмихна. — Току-виж сме намерили крика на мистър Донатели.

Макгънти избухна в мощен смях.

— Е, ако е за зелен хайвер, зеленото е любимият ми цвят. Какво ще кажете да пием за нашия успех?

Донатели отвори грапата и сипа на всички с професионална елегантност, която не го бе напуснала.

— Между другото, обадиха се момчетата от въздушния звънец долу — каза Макгънти. — Готвят се да прорежат корпуса. Казах им да подготвят нещата и да вървят да почиват. Утре заран ще свършите работата.

— Да пием за невъзможните задачи и загубените каузи — вдигна чашата си Остин.

Тихият смях заглъхна отведнъж, когато Донатели тържествено вдигна високо своята чаша:

— За «Андреа Дориа» и душите на всички, които намериха смъртта си на борда му.

Пресушиха чашите си в мълчание.

←115

Bene — (итал.) добре.