Загадката „Серпента"

5.

Острите чупливи стъбла на тревата бяха като пирони от легло на факир, съдираха нощницата ѝ, и драскаха кожата на голите ѝ ръце и крака. Пренебрегвайки болката, Нина забиваше колена и лакти в пясъка и продължаваше напред. Нямаше избор. Изправеше ли се да тича, щеше да умре.

Убийците я бяха открили прекалено бързо, сякаш по карта! Изпсува на езика на баба си. Те имаха карта! Планът на пристанището, изработен с толкова труд, лежеше на работната ѝ маса, достъпен за всеки. Тунелът бе ясно обозначен с две дебели линии. След като са открили подводния ѝ път, за убийците оставаше само да проверят плажа за стъпки и да стигнат до уади.

Гласовете, по-силни и отчетливи, долитащи откъм мястото, където се бе изкатерила по брега, зазвучаха възбудено. Сигурно са открили следите ѝ по брега. Нина се извърна рязко и запълзя обратно, успоредно на следвания до момента маршрут, докато стигна дерето. Надникна през тревите. В уади нямаше жива душа. Спусна се по ската и свила глава в раменете, затича към плажа. Дерето бе осеяно със стъпки, което показваше, че преследващата я хайка бе многобройна. Скоро видя синьо-зеленото море. Тюркоазеният кораб все още си стоеше на котва. Спрял беше там, където някога водата се е вливала в океана. Празният плаж се бе проснал в двете посоки като автомагистрала.

Отзад се дочу шум от стъпки и гласове. Преследвачите отново се бяха пръснали като ловци, които искат да вдигнат ято яребици. И надясно да тръгнеше, ѝ наляво, щяха да я видят. Както снощи, единствената ѝ възможност си оставаше водният път.

Хвърли разкъсаната нощница, цялата набита с пясък и по бельо и камизола хукна през твърдата песъчлива делта, векове наред мита от водния поток. Надяваше се хребетът на дюната да я крие, докато стигне водата. Влезе в плитчината. Викове все още не се чуваха. Даваше си сметка, колко е уязвима тук, на откритото, без тунел или мрак, които да я приютят. Убийците щяха да прекосят дюната всеки миг и тогава тя щеше да стане лесна мишена за куршумите им.

Дълбоката до коляно вода, покрила тинестото солено дъно, сякаш нямаше никога да стане по-дълбока. Пречеше и не даваше закрила. Тръгна по-бързо с широки скокове и най-накрая водата стигна до кръста ѝ. Гмурна се в мига, когато сърдити оловни пчели изпълниха въздуха. Водата зад нея се разпени гневно. Тя плува под ъгъл спрямо брега, колкото можа да издържи, излезе да си поеме дъх и пак се гмурна, като напредваше с движенията на делфин. Оставяйки зад себе си кафеникавите тинести води и тя влезе в по-дълбокия син океан, извърна се и видя поне десет души на брега. Някои бяха нагазили във водата. Огънят май бе спрял.

Обърна се и се загледа в кораба, обезпокоена от възможността той да вдигне котва и да я остави между дявола и дълбокото синьо море. Плувен маратон до Канарските острови не беше в плановете ѝ. Обърна се по гръб, видя пухкавите облаци с позлатени краища и задържа дишането си. Поне денят беше добър за плуване. Почина си само минута. Трябваше отново да раздвижи кръвта в тялото си.

«Поддържай темпо, почивай, когато трябва и се уповавай на божията милост.» Не се различава особено от триатлона, освен в едно отношение — загуби ли този етап, умира. Взела на мушка главната мачта, тя ритмично протягаше едната ръка пред другата.

Без часовника си не можеше да определи колко време е плувала. С увеличаване на дълбочината водата ставаше все по-студена и тя започна да брои загребванията си, за да отвлече мисълта от студа, който изцеждаше силите ѝ. Да маха към кораба, би било загуба на време. Ръката ѝ щеше да прилича на шията на морска птица.

Опита да си пее морски песнички. Старинни песни на юнгите⁴¹, които помагат да се поддържа работният ритъм.

Репертоарът ѝ обаче бе бедничък и като довърши «Свали го тоя на пода» за петдесети път, тя просто продължи да кълца морето. Приближила бе кораба, но загребванията ставаха все по-слаби, а почивките — по-чести. По едно време се обърна и с удоволствие отбеляза, че е оставила далеч назад кафеникавия нисък бряг. За да си даде кураж, си представи как се качва на кораба и отмива с чашка димящо кафе солената сухота на устата си.

Дълбокият тътнещ звук беше толкова слаб, че отначало не го забеляза. Даже като спря и се ослуша, Нина помисли, че това е може би налягането на водата в ушите ѝ или дори шум от корабен генератор. Потопи едното ухо във водата и се заслуша.

Шумът се засили.

Нина се огледа. Откъм брега към нея бързо се движеше тъмен предмет. Отначало реши, че е лодка, но когато предметът бързо се приближи, тя различи огромното, сплескано, черно и грозно туловище на амфибия, на въздушна възглавница.

Чудовището се движеше на тегели под остър ъгъл, но Нина си даваше сметка, че това не беше спасителен съд на тренировка. Курсът му бе твърде решителен, твърде нападателен. Изведнъж машината спря курсирането си и се насочи към нея като куршум. Трябва да са я забелязали. Разстоянието се скъсяваше бързо и когато съдът бе почти отгоре ѝ, тя се гмурна, колкото можа надълбоко.

Амфибията се плъзна отгоре на тридесетсантиметровата си възглавница и завихри водата в див танц. Като не можеше да издържи повече, Нина излезе на повърхността и пое въздух, колкото да се закашля от червеникавите изгорели газове, които напълниха дробовете ѝ. Машината зави и пак пое към нея.

Нина се гмурна отново. И отново бе блъсната от вълната, само за да изплува пак, люшната в килватера на амфибията.

Тя спря, отпусна се във водата с мъркащи двигатели, застанала срещу Нина като някаква голяма котка, заиграла се с мишка. Една изтощена, изпита от водата мишка. После двигателите се събудиха, машината се надигна на невидимите си крака и се втурна пак.

Нина отново се гмурна, за да я завъртят като песъчинка под диска на шлайфмашина. Разсъдъкът ѝ бе скован, пулсът бумтеше в ушите. Реакциите ѝ бяха чисто интуитивни. Играта свършваше. Проклетото нещо можеше да се завърти върху монета. При всяко изплуване времето за вдишване ставаше все по-късо, а машината бе по-близо от предния път.

Тъпата муцуна пак я наближаваше, макар едва да я съзираше от облака газове и заради възпалените си и замътени от солената вода очи. Твърде изтощена бе, за да се гмурне, а и нямаше да намери сили за изплуване. Направи жалък опит да се отстрани от курса на амфибията, но след две-три загребвания спря и се извърна към нападателя, сякаш искаше да го прогони с юмруци.

Машината бе почти отгоре ѝ, оглушила я със самонадеяния си рев. Стисна зъби и зачака.

Ужасът на последните часове бе нищо в сравнение с онова, което последва. Амфибията беше на косъм от нея, когато някакво менгеме стисна глезените ѝ я повлече надолу в студените глъбини на морето.

←41

Юнга — момче за всичко на кораб, бъдещ моряк.