Загадката „Серпента"

30.

Кеймбридж, Масачузетс

Като остави слушалката, Нина Киров се усмихна при мисълта колко интересен бе станал животът ѝ след срещата с Кърт Остин. Ако атлетичният мъж с платинена коса не я измъкваше от морето край мароканския бряг или не ръководеше секретна операция в Аризона, той я омайваше с молби от най-невероятно естество. Като тази сега. Да види дали не може да изрови нещо, във връзка с исторически паметник, който може би е направен от камък и вероятно е изнесен от Ямайка, при една от Колумбовите експедиции. Възможно е камъкът да е бил използван за навигационни цели и не е изключено той все още да е в Испания.

Нека само Док да чуе това, мислеше си тя, докато набираше номера. Док беше доктор Дж. Линъс Орвъл, харвардски професор, с повече букви пред името си, отколкото в азбуката. Беше свъртял бърлога зад обраслите в бръшлян стени на харвардския музей «Пийбоди». Натрупал бе световна слава като специалист по етнология на средноамериканските култури. В академичните среди, беше известен с брилянтния си интелект и репутацията си на откачалка.

Повечето хабилитирани професори избягваха да бръмчат из университетския град върху очукан, старинен «Харлей Дейвидсън». Преди години си спечели още по-скандална известност, с поредица хипнотични сеанси, които проведе с лица, заявяващи, че са били отвличани от НЛО, след което потвърди автентичността на историите им. Телефонният му номер присъстваше в бележниците на всички ловци на духове сред репортерите на града. Щом някой от тях изпаднеше в нужда от бърза информация по какъвто и да е въпрос от този свят и най-вече от оня, винаги можеше да разчита на добрия стар Док, професора от Харвард.

Док внимаваше да не смесва езотеричните си интереси със своята академична специалност. Никога няма да го чуете да твърди, че храмовете на ацтеките са издигнати от атланти имигранти. Началниците му в Харвард търпяха странностите му — всеки университет си има собствен идиот — но чисто професионалното му реноме си оставаше неопетнено. Малцината проникнали в неговата тайна — налудничавите пламъчета в очите всъщност изразяваха най-дълбоко задоволство — бяха убедени, че Док използва своята ексцентричност, за да сваля жени и да си осигурява покани за приемите, на които иска да отиде.

Когато Нина се срещна с него на едно такова събиране, той вече бе преминал неидентифицирания си летящ период. Орвъл я засече от другия край на помещението, отърва се набързо от абсолвентката, която забавляваше до момента, и пое курс към Нина. Тя не го бе виждала дотогава, но безпогрешно разпозна червената къделя на главата му, определяна от студентите като «ретро Айнщайн». След миг, той се зае с последната си страст — предишните животи.

Нина го послуша внимателно известно време и попита:

— Защо всеки, който вече е живял, все се случва цар, царица или поне от царско потекло, докато всъщност е по-логично тия хора да са били потънали в гниди селяни, вкопчени в черната земя с надежда да изтръгнат комат хляб?

— Охо — възкликна той с блеснал, тържествуващ поглед, — опасна жена! Тя мисли! Отговорът е прост: Тия хора избират в чие тяло да се заселят при следващото си съществуване. Какво ще кажете сега?

— Ще кажа, че цялата работа е ала-бала и че искам още една чаша. Ще бъдете ли така добър? Предпочитам червено.

— С най-голямо удоволствие! — отговори той и с кучешка готовност отиде до бара, за да се върне с пълна чаша и плато скариди и хайвер.

— Дайте да не говорим за минали животи! — предложи той. — Правя го само, за да се запозная с интересни жени.

— Сериозно? — отвърна Нина, искрено поразена от откровеността му.

— А също и за да ме канят на приеми. Върши работа. Ето, тук съм и говоря с вас.

— Разочарована съм. Всички разправят, че сте психопатологичен тип.

— Дори не мога да го произнеса — въздъхна Док. — Знаете ли, ние, професорите, сме такава задръстена, скучна и надута шайка. Приемаме се прекалено на сериозно и се пъчим като пуяци, сякаш наистина сме някакви мъдреци, а не просто свръхобразовани негодници. Какво му е лошото на малко колорит, колкото да изпъкнеш лекичко в тълпата? А да не забравяме и допълнителното преимущество да бъдеш отбягван от тия дърти, скудоумни мухъли.

— Ами отвлечените от НЛО? И това ли е било за заблуда на противника?

— За бога, не. Аз наистина вярвам, че те вярват, че са били отвличани. Някои от колегите ми също вярват, но просто завиждат, че не им се е случило. Но нека поговорим за вас! Чувал съм хубави неща за работата ви.

И се отпуши. Зад фасадата на луд професор се криеше интересен и любознателен събеседник. Романтична връзка помежду им не възникна, както той се бе надявал, но стана нещо по-хубаво — установиха колегиално приятелство на уважаващи се една друга личности.

— Орвъл — чу се в слушалката. Док никога не казваше «добър ден».

— Здрасти, Док. Нина е. — Той мразеше, както ги наричаше, баналностите, затова тя веднага хвана бика за рогата: — Имам нужда от помощта ти по един особен случай.

— Всичките ми любими случаи са особени. Какво мога да направя за теб?

Нина преразказа чутото от Остин.

— Знаеш ли, звучи ми познато.

— Не се шегуваш, нали Док?

— Не, не, не. Май че е нещо от Фортовия ми архив. — Орвъл се смяташе за съвременна версия на Чарлз Форт, журналист от миналия век, който колекционирал необикновени случки, като например, падането на червен сняг или жаби, или пък появата на светлини с необясним произход.

— Защо ли не се изненадвам?

— Винаги си държа архива в готовност. Никога не знаеш в кой точно момент ще ти зададат някакъв откачен въпрос. — Затвори телефона. Орвъл никога не казваше и довиждане.

Нина сви рамене и се върна към работата си. След малко факсът изсъска и пусна един-единствен лист. Отгоре му се мъдреше драсканица: «Почукай и ще ти отворят. Обичам те. Док.» Бе копие на изрязана от «Бостън глоуб» статия от март 1956 година:

Статията бе илюстрирана със снимка на плочата, направена от голямо разстояние, за да се хване цяла. Неидентифициран мъж бе застанал притеснен до нея, нищожен край огромната ѝ маса. Изглежда, фотографът бе хванал първия, попаднал му под ръка, за да го използва като мащаб. Вестникът е бил отпечатан в отминалите дни на оловен набор и снимката не беше много ясна. Нина едва различаваше очертанията на някакви символи и фигури по повърхността. Опита с лупа. Безполезно. Увеличените точици на изображението даваха още по-бегла представа за него. Обади се на Док.

— Е, какво ще кажеш? — попита той.

— По-важно е ти какво ще кажеш? Ти си специалистът в тая област.

— Е, да, права си естествено. — Скромността на Орвъл можеше да бъде пример за всеки. — Трудно е да се каже, без да съм видял оригинала, но ми прилича на «Дрезденския кодекс» — една от малкото книги на маите, които испанците не са успели да изгорят. Имам предвид календарните страници, циклите на Венера и прочее. Венера е от изключително значение през късния период на майската цивилизация. Планетата персонифицира Кукулкан, светлокожия брадат бог, наричан от толтеките Кетцалкоатл. Пернатата змия. Маите проследяват движението на Венера почти до секунда. Повече от това не мога да кажа, преди да видя камъка.

— Нещо друго?

— Не и преди да видя поне добра снимка или рисунка.

— А какво мислиш за забележката на професор Гало в смисъл, че цялата работа не е кой знае каква загадка?

— Напълно е прав. Обстоятелството, че обект с майски произход се намира в Италия, наистина не е поразяващо. Поне не повече от факта да видиш в Британския музей в Лондон мраморни статуи от Партенона. Важното неизвестно в уравнението е механизмът, както знаеш. Не просто къде е намерено, а как е стигнало дотам?

— Ами онова Колумбово писмо, за което ти разказах? В него се споменава за подобен камък. Как се вписва то в съобщението за Колумбовата колекция на семейство Алберти?

— Не можеш да правиш изводи, въз основа на стара изрезка от вестник. Освен това ти ми каза, че съществуват съмнения относно автентичността на това писмо. Но даже и да е по-истинско от истината, все пак остава необходимостта да се потвърди идентичността на плочата. Мъчителна мисъл. Напълно е възможно Колумб да я е докарал у дома си, без някой да научи. Той е известен с потайността си. Има становища, според които при първото си плаване, е крил от екипажа истинския размер на изминатите разстояния, за да не знае никой колко далеч са от брега. За Колумб би било присъщо да скрие нещо. За нещастие трябва да помним, че сме учени, а не автори на полунаучни популярни археологически небивалици.

Орвъл беше напълно прав. Беше непрофесионално да се правят изводи на тоя етап.

— Италианският професор прави вярна забележка — испанците са се интересували от плячка, не от наука.

— Така е. Кортес положително не е Наполеон, който става причина учените да открият Розетната плоча.

Интересно, и тя си бе помислила за нея. Фундаментално откритие, което дава ключа за разчитането на йероглифите чрез един текст, издълбан на два езика — древногръцки и древноегипетски.

— Всичко бих дала да видя тая плоча с очите си.

— Много бих желал да ти предоставя такава възможност, но, уви, за съжаление нашият камък е доста трудно достъпен.

— Естествено. Колко съм тъпа. «Андреа Дориа». Той се сблъскал с друг кораб.

— Да. «Стокхолм». В резултат от този нещастен инцидент, нашата плоча почива на дъното на Атлантика, на повече от шестдесет метра дълбочина. Можем само да се надяваме, че рибите оценяват това съседство. Много жалко! Може би щяхме да измъкнем някакво доказателство за съществуването на Атлантида, та да предизвикаме някое и друго сензационно заглавие. «Луд професор отново в акция» или нещо от този род.

— Сигурна съм, че ще си намериш нещо не по-малко сензационно — топло каза Нина. — Благодаря ти за помощта, Док!

— Радвам се, че те чух. Много пътуваш. Какво ще кажеш да обядваме заедно тая седмица?

Нина го помоли да ѝ се обади на другата сутрин, за да погледне в програмата си. Веднага след това набра номератора на «Бостън херълд» и поиска връзка с новинарската зала. Отговори ѝ женски глас:

— К.Т. Причърд слуша.

— Здрасти, К.Т. Тук е археологическата ти приятелка с молба за услуга. Имаш ли свободна минутка?

— За вас винаги, доктор Киров. Имате късмет. Ей сега приключих с материала, но докато се правя, че работя по него, никой няма да ме закача за друг. Какво мога да направя за вас?

Причърд бе използвала Нина като научен консултант при написването на поредица наградени статии относно крадена етруска ваза, неумишлено откупена от фонда на аристократичния Бостънски музей на изящните изкуства. Оттогава се чувстваше задължена. Нина каза на репортерката, че се интересува от всякаква информация, свързана с транспортирането на археологическа находка на борда на италианския «Андреа Дориа».

— Ще проверя в документацията и ще звънна.

Телефонът иззвъня след час. Беше Причърд.

— Доста си бърза — каза учудено Нина.

— Всичко е микрофилмирано, затова. Изписани са тонове хартия във връзка с «Андреа Дориа», веднага след катастрофата. Повечето се отнасят до разследването. Това го отминах. Корабът бил пълен с ценни товари. Приличал на плаващ музей. Не се споменава за този предмет. Така че, насочих се към годишнините. Знаете, вестниците имат обичая да припомнят годишнини от всякакви събития, за да си пълнят страниците в постни дни. Намерих статия по повод на тридесетата годишнина. Посветена е на темата за героите и страхливците. Част от екипажа офейкала, а другата заслужавала медал. Както и да е, имаше интервю с един от тях. Келнер. Нали казахте, че онова нещо го карали в брониран камион?

— Именно. Според съобщението на Асошиейтед прес.

— М-да, както и да е. Та тоя келнер видял, докато корабът потъвал, как някакви хора ограбват брониран камион.

— Грабеж!

— Именно. Група въоръжени мъже. Камионът бил в трюма.

— Не е за вярване! Какво друго казва?

— Нищо. Той просто се изпуснал, докато разправял на репортера как слязъл в трюма да търси крик, за да освободят една от жертвите. Потърсих тоя репортер. Чарли Флин. Истински стар боен кон. Пенсионер. Направил всичко, за да изстиска още нещо от оня келнер. Искал да си осигури заглавие на първа страница. Неразказана история! Потъващ кораб! Маскирани мъже! Драма под палубата и все неща от тоя порядък. Обаче човекът стиснал уста. Не искал да говори, сменил темата, много се ядосал. Помолил Чарли да не публикува чутото.

— Но той все пак го е публикувал.

— Така е било по онова време. Каквото кажеш, заминава за вестника. Не е като сега, с всичките тия адвокати, дето ти дишат във врата и само дебнат да заведат иск за вреди и обезщетения. Все пак споменато е чак най-накрая на статията. Изглежда, дежурният редактор е решил, че е твърде тънко откъм доказателства, за да се използва в заглавието, но става за пикантериен пълнеж. Чарли изровил неколцина оцелели от «Дориа», за да потърси друг източник за същата история. Никой не бил и чувал за нея.

— Как се казва тоя келнер?

— Ще пусна изрезката по факса, чакайте… ето го. Италианец. Името му е Анджело Донатели.

— Имаш ли му адреса?

— По онова време живеел в Ню Йорк. Според Чарли, държал шикозен ресторант. Само това можа да ми съобщи за човека. Кажете, доктор Киров, има ли тук хубава история?

— Не съм сигурна, К. Т. Ако има, ти първа ще я научиш.

— Това ми стига. Обаждайте ми се по всяко време!

След като затвори, Нина се загледа в пространството в опит да направи връзка между огромен камък от времето на Колумб, морска катастрофа и въоръжен грабеж с мароканското клане. Нямаше смисъл. Със същия успех можеше да свърже шумерското клиновидно писмо и пиктограмите от остров Минос. Отказа се и позвъни на Остин.