Загадката „Серпента"

4.

Мароко

Нина поднесе фотоапарата към маската си, улови стената в окуляра и натисна бутона, монтиран на херметическата кутия. Чу се мекото жужене на електромотора за навиване на филма. Последната снимка, от фото мозайката. Най-после.

С внезапно, силно издухване, тя изхвърли водата от шнорхела. С леки странични загребвания доближи стълбището. Картографирането без чужда помощ се оказа доста досадна работа. Най-напред разграфи пространството с помощта на малки пластмасови шамандури. После започна — плуване, спиране, снимка. И пак, и пак. Планът на пристанището се открояваше ясно в съзнанието ѝ. Ако по някакво чудо водата изчезнеше, тя би могла да се разходи по кея с вързани очи, без да се блъсне в стена или да падне в писина или котон.

Задачата да съедини десетките фотографии в един общ план на пристанището щеше да е много тежка. Опитала бе да комбинира снимките, като добави към шамандурите ясно видими белези по дъното под тях. Меко казано, доста примитивна система, но за момента вършеше работа. Нина не се стремеше към научна прецизност. Искаше да събере впечатляваща камара факти, с които да замае главите на тесногръдите скъперници, които държаха кесията на експедицията и мечтаеха за дебели заглавия на първа страница в USA Today и уводни статии в Time и Unsolved Mysteries³⁵.

Изкачи се на стъпалата и свали екипировката си. Докато се изтриваше с кърпата, хвърли поглед към лагуната и реши да остави пренареждането на шамандурите за следващия ден. Ако постоеше още във водата, щеше да се спаружи като стафида. След малко забърза по пътеката към лагера с походка, издаваща доброто ѝ настроение. Имаше защо. За съвсем кратко време бе извършила огромна работа.

Хората бяха още на разкопките и лагерът пустееше. Е, почти. Докато отиваше натам, забеляза в самия му край Гонсалес да говори с някого в един джип. Когато приближи, джипът отпраши, без да ѝ даде възможност да зърне лицето на шофьора.

— Кой беше? — попита, загледана в пушилката, оставена от отдалечаващата се кола.

Автоматичната усмивка на Гонсалес грейна, сякаш някой я включи с дистанционно.

— Загубил се беше. Аз го упътих.

Загубил се? Какви ги приказва тоя Гонсалес? Това не ти е като да сбъркаш изхода на магистралата. Лагерът се намираше на много мили разстояние от някого или от нещо. Беше забравен от бога край, който с нищо не можеше да привлече когото и да било освен шайка побъркани търсачи на кокали. За да се загубиш тук, трябва сам да си го търсиш. Когато най-напред забеляза мъжа в джипа, тя си помисли, че е някой, докаран от Фейсал. Така че, макар да не повярва на обяснението, изслуша го с облекчение.

Доктор Фейсал бе обявил на закуска очакваното до няколко дни пристигане на марокански водолази. Той настоятелно, «посъветва» Нина да ограничи изследванията си, за да не предизвика изменения в находката. Тя се наведе през масата и навря брадичката си право в лицето му. «Един фотоапарат надали може да внесе особени изменения», каза тя спокойно, но с такава студена ярост в сивите очи, че след закуската доктор Нокс се оплака от заскрежаване на мустаците. Фейсал предвзето напомни на всички за отговорността, която е поел пред своя братовчед, краля, а после се впусна в неубедителни обяснения как само искал да опази находката непокътната.

Нина трябваше да си признае, че и самата тя си пада малко мошеник. Събираше образци от находката — нещо абсолютно забранено, без да уведомява нито Фейсал, нито Нокс. Нито пък Фейсал беше наясно, че първоначалните резултати от проучванията ѝ бяха литнали чак до кибернетичния сейф на Пенсилванския университет. Каменната глава също си оставаше нейна тайна. Тя анализира необичайното си поведение. Трудните времена изискват специални мерки.

Касим, момчето за поръчки на Фейсал, ѝ махна приятелски. «Мълчи като пън, но не е лошо момче, ако го опознаеш.» Като се наслаждаваше на спокойствието, Нина влезе в палатката си, свали банския и се преоблече със сухи дрехи. Включи компютъра и видя мигащия сигнал за електронна поща. Съобщението бе от доктор Елинър Сенфорд, член на факултетския съвет в университета, на които бе пратила материалите.

Сенди Сенфорд и Нина бяха състудентки в една група, преди да се разделят по специалности. Сенди се отдаде на средноамерикански проучвания, като обясни, че наклонностите ѝ са по-скоро към кулинарната, отколкото към изучаване на културите. Предпочиташе местните специалитети пред кускуса. Вкусовете ѝ в това отношение можеха да се поставят под съмнение, но научните ѝ резултати — не. Току-що бе назначена за факултетски куратор на университетския музей. Нина прегледа съобщението:

Нина влезе в режим факс. На екрана се появи снимка на някакво каменно лице. Отначало помисли, че е скулптурата от лагуната, но до снимката за сравнение бе поставена нейната скица. Взря се в екрана. Скулптурите бяха идентични. Извика следваща страница. Появиха се още глави. Всички бяха като изваяни от една ръка. С малки изменения, главно в шапките, но те всички имаха същия мрачен поглед, широк нос и невъзмутими месести устни. След снимките идваше още една бележка от Сенди:

Нина написа бърз отговор:

Натисна бутона за изпращане на пощата, изключи лаптопа и се облегна на стола поразена.

Мексиканска олмекска глава! «Успокой се, госпожо! Обърни се към фактите. Намерената от нея фигура е с африкански черти. Много важно. Все пак нали тук е Африка. Естествено, това не обяснява сходството с мексиканските фигури на хиляди мили оттук. Би могло да има няколко възможни обяснения. Да речем, статуите са изваяни в Африка и после транспортирани до Ла Вента в Мексико. Едва ли. Не и при тегло четиридесет тона на парче. Алтернативната теория не се отличаваше с по-голяма убедителност. Статуята да е изваяна в Мексико и транспортирана до Африка. И при двата сценария проблемът с датировката оставаше открит. Главите бяха изсечени столетия преди Колумб да прекоси океана син.»

«Стоп, каза си Нина, разсъждавам като дифузионист.»

Погледна през рамо, сякаш уплашена някой да не подслушва мислите ѝ. Открито признаване на дифузионизма е равностойно на еднопосочен билет към забравата за всеки правоверен археолог. Представителите на това течение са убедени, че културите не се развиват всяка за себе си, а се преливат от едно място в друго. Приликите между Стария и Новия свят винаги са възбуждали въображението на Нина. Вярващите в НЛО и Атлантида мътеха водата с предположенията си, че пирамидите и линиите на Наска³⁸ са дело на същества от други светове или от изчезнали континенти. Една жена дифузионист има два пъти повече шансове да си строши главата от един мъж. Стигаше ѝ, че беше жена в един мъжки свят.

Дифузионната теория винаги се бе натъквала на едно сериозно препятствие — липсата на научно доказателство за наличието на контакт между едното полукълбо и другото преди Колумб. Можеш да си разчекнеш устата да доказваш колко си приличат египетските пирамиди с камбоджанските храмове и мексиканските могили, но истина е, че никой не е открил материална връзка помежду им. До днес. И то във финикийско пристанище. Исусе Христе!

Тая работа ще предизвика страшна патърдия. Може да се окаже най-голямото откритие след гроба на цар Тут. Археологическото братство ще се обърне с краката нагоре. Онова нещо в лагуната доказваше съществуването на връзка между Стария свят и Новия, две хиляди години преди Христофор Колумб да успее да изкрънка три кораба от испанския кралски двор. Стига! Нина настъпи мисловните си спирачки, преди да се хвърли в пропастта. Смачка няколко листа и се изпъна на леглото. Опита се да пропъди всяка мисъл от главата си и да се концентрира върху дишането. Следващото нещо, които осъзна, бе, че се буди от звънеца за храна.

Измъкна се с прозявки и търкайки очи. Слънцето залязваше във величествено злато и пурпур. Влезе в палатката за хранене и седна в най-отдалечения от Фейсал край, който бе взел думата. Вечното дрън-дрън. Изключи го и се впусна в разговор с двойката от Айова. Тръгна си преди десерта, върна се в палатката и се надвеси над лаптопа.

До късно през нощта, Нина съставяше обобщен доклад, който да придружи фото панорамата. Когато свърши, лагерът вече бе притихнал. Облече си фланелена нощница и се поздрави, че я бе предвидила в багажа си. Дните бяха горещи и сухи, но нощем откъм океана духаше хладен бриз. Пъхна се под одеялото и се заслуша в смеховете и арабския — говор откъм столовата, където разтребваха след вечерята. Не след дълго, гласовете изчезнаха и лагерът заспа.

Без Нина. Тя лежеше и съжаляваше за следобедната дрямка. Факсът на Сенди също бе опънал нервите ѝ. Тя се повъртя насам-натам и леко се унесе, за да се събуди от острия пукот на пламъци. Отвори очи и се загледа в пространството. Не беше сън.

Вече напълно будна, тя се загъна с одеялото като навахо³⁹, нахлузи сандалите и се измъкна навън. Един клон от горящо маслиново дърво избухна в малък фонтан от червени искри сред пушека на горящото дърво. Единственото друго осветление идваше от пропановите фенери, окачени пред палатките в случай, че природата призове някого през нощта.

Нина погледна към тъмното небе. Кристалният въздух бе така чист, че различаваше отделните звезди в мъглявините с просто око. Тласкана отвътре, Нина грабна фенерчето от раницата и се отправи към лагуната. Гробниците лъщяха като калаени в светлината на полускритата луна. Като стигна до стълбите, тя седна в горния им край и се загледа в отразената от водата луна.

В океана блещукаха жълти топлийки. Явно тюркоазеният кораб на НАМПД все още беше край брега. Пое си дълбоко дъх. Нощта миришеше на застояла вода, гниеща растителност, мочурище и невероятна древност. Затвори очи и се заслуша. В съзнанието ѝ, шумът от тръстиките се превърна в удари на съшити от кожи платна на дървени мачти, а жабешкият кряк — в сумтене на моряци по препаски, товарещи амфори с вино и зехтин. Скоро студените езици на вятъра проникнаха през одеялото. Потръпна, като разбра, че е загубила представа за времето. Хвърли прощален поглед към лагуната и си тръгна.

Докато преваляше хребета на дюните, откъм лагера се разнесе странен звук. Сякаш птица или някакво животно надаваше писък срещу налитащ хищник. Чу го отново. Не беше нито птица, нито животно. Беше човек. Някой викаше в страшна уплаха и болка. Тя премина в лек бяг, докато изкачи дюните и видя лагера.

Беше като в сцена от Данте, в която безлики дяволи са подкарали новодошлите грешници към адските мъки. Въоръжени, облечени в черно фигури, ръчкаха и блъскаха облечените в нощници членове на експедицията. Появи се двойката от Айова. Жената се спъна и падна. Един от нашествениците я сграбчи за бялата дълга коса и я повлече, пищяща от ужас. Съпругът ѝ се опита да се намеси, но го свалиха с палка на земята, където и си остана окървавен и неподвижен.

Все още във фланелена пижама, професор Нокс излетя от палатката си и се огледа. Нина бе достатъчно близо, за да различи израза на лицето му. Той изглеждаше повече озадачен, отколкото уплашен. Появи се сферата на доктор Фейсал, която не можеше да се сбърка и някой я блъсна в Нокс. Фейсал крещеше предизвикателно, но Нина не можеше да разбере какво казва в надигналата се смесица от писъци и викове. Повечето хора от експедицията бяха вече вън, скупчени в уплашена тълпа. Нина зърна шофьорите и готвача. Гонсалес би трябвало да е с другите, но тя не го видя.

Нападателите спряха бруталните си действия и се отдръпнаха от купчината пленници. Нокс си бе върнал чувството за достойнство и стоеше с вдигната глава. Лицето му сякаш себе вкаменило преди хиляди години. Фейсал разбра какво ще стане и закрещя на арабски, но гласът му потъна в грозния грак на изстрелите.

Градушката куршуми свали Фейсал и останалите, както коса поваля трева. Невероятно, но въпреки автоматния порой от купчината тела се разнесоха сърцераздирателни вопли. Всяка надежда някой да оцелее угасна у Нина, когато двама от нападателите влязоха в касапницата. Седем изстрела се разнесоха в бърза последователност. Стоновете секнаха. Единственият шум бе тихият пукот на горящото дърво.

Нина едва дишаше. Усещаше устата си като че ли пълна с трици. Сърцето ѝ биеше лудо. Вечерята ѝ се надигна в гърлото и тя закри уста с ръка, за да не повърне. Искаше да избяга. Както бе застанала в края на откритото пространство, беше въпрос на време убийците да я забележат. Само че краката ѝ бяха като вкоренени, а страхът ѝ пречеше да спаси живота си.

Някаква фигура се отдели от сянката на една палатка и хукна към нея. Касим! Сигурно е бил навън, когато убийците са нахлули. Те забелязаха опита му да избяга и вдигнаха оръжие. Не стреляха, защото един от тях подгони момчето.

Обезумял от страх, Касим тичаше право към Нина, без да я забелязва. Щеше да я прегази, ако не се бе спънал в някакъв корен. Опита да се изправи на крака, но врагът се спусна върху него, по-бърз от сокол над заек. Хвана Касим под брадичката и изви главата му назад.

Светна студена стомана. Сякаш срязвайки ананас, мъжът прокара острието през гърлото на момчето с бързо привично движение.

Писъкът на Касим заглъхна в мокро гъргорене, докато дробовете му се пълнеха и той се давеше в собствената си кръв.

Свършил мръсното си дело, убиецът се изправи и забеляза Нина. Беше целият в черно. Тюрбан покриваше главата му, разкривайки единствено пламнали от омраза очи. Те се разшириха, щом видяха Нина, и пак се присвиха, преди убиецът да се хвърли напред, вдигнал окървавения нож над главата си.

Нина отхвърли дебелото одеяло от раменете си и като го нави с две ръце в дебела вълнена тояга, замахна с нея към лицето на нападателя. Той се поколеба и вдигна лявата ръка, за да отбие удара, изненадан от съпротивата на такава беззащитна жертва. Нина нахлузи одеялото на главата му като качулка и докато бе временно ослепен, заби коляно в чатала му.

— А-а-ай-е-е!

От писъка разбра, че е уцелила. Направи го още един път с нескритото намерение да стигне чак до ченето му. Явно бе почти успяла, защото мъжът рухна на земята и започна да се гърчи в болка.

Останалите облечени в черно фигури видяха другаря си да пада и се втурнаха към Нина, но забавянето ѝ даде преднина. Понесе се като уплашен елен. Дългите ѝ крака спринтираха, ходилата ѝ биеха земята и разстоянието от преследвачите се увеличи.

Чуваше виковете им зад себе си:

— La mujer⁴⁰! La mujer!

Единият сандал излетя, тя изрита и другия. Боса прехвърли дюната и се заспуска по полегатия ѝ склон към лагуната. Хребетът щеше да я прикрие за малко. Докато спринтираше към лагуната, босото ѝ стъпало попадна на парче дърво или остър камък. Болката прониза като кинжал меката тъкан. Отпусна се за миг на едно коляно и прехапа устната си до кръв, потиснала желанието да закрещи и пак затича, накуцвайки.

Като минаваше край притъмнелите гробници, помисли да се скрие в тях, но веднага отхвърли това решение като твърде логично. Вътре щеше да е като в капан. Реши вместо това да тича покрай брега и да излезе в гръб на преследвачите си. И този план бе осуетен от лъчите светлина, които разцепваха нощта зад гърба ѝ. Предвидили бяха този ход. Без да бързат особено, те се бяха пръснали по протежение на дюната, за да отрежат фланговете ѝ и да я пипнат в класически клещи.

Нина затича право към лагуната. След миг бе на върха на стълбите. Убийците приближаваха от всички посоки. Беше въпрос на секунди да се изравнят с нея.

Мисълта ѝ работеше трескаво. Можеше да се гмурне от стълбата под водата, но това само щеше да забави неотвратимото. Излезеше ли да си поеме дъх, щяха да засипят лагуната с куршуми, докато някой от тях я застигне. Трябваше да плува под водата, докато излезе от обсега на огъня им. Невъзможно. Няма начин.

Глупачка! Разбира се, че има начин! Затича се по скалистия бряг. Погледът ѝ зашари по осветената от луната водна повърхност. Видя бледото сивкаво петно.

Светлините сякаш идваха от всички посоки. Скоро щеше да попадне в събиращата се мрежа.

Не и тази рибка, закле се тя. Събрала силните си крака под себе си като пружини, Нина се хвърли от скалата с ръце, изпънати напред. Вряза се във водата под тъп ъгъл, за да спечели разстояние, и заплува към шамандурата с бързи, силни удари. Шамандурата блесна в оранжево, когато един лъч от брега попадна върху светлоотразяващата ѝ повърхност. Водата наоколо се покри с искрящи петънца.

Още няколко удара и тя бе там.

Избухна стрелба и лагуната вдясно от нея се надигна в миниатюрни гейзери.

Нямаше време да обдиша дробовете си.

Напълни ги с мощно вдишване, гъвкавото ѝ тяло се сгъна и проряза водата право надолу. Точно под шамандурата, леко осветена от сиянието над водната повърхност, личеше арката. Тя се промуши в нея, протегна ръка, докато напипа твърд вертикален ръб, и се впусна в тъмните недра на тунела.

Докато напредваше, пръстите ѝ докосваха гладката стена като някакъв примитивен ехолот.

До края на тунела беше далеч, особено без дихателен апарат и плавници, но даже ако тая проклета дупка стане неин гроб, преследвачите ѝ никога нямаше да научат каква е била съдбата ѝ. Леко забави темпото в опит да поддържа постоянна скорост. Паниката щеше да ѝ коства кислород и енергия.

Плуваше надолу. Стената стана груба на пипане. Беше в пещерата. Тук ставаше по-сложно. Намали скоростта още, за да се оправи в извивките и завоите. Влезе в задънен ход и трябваше да се върне. Сякаш бяха минали часове, откак бе поела въздух. Дробовете ѝ натискаха върху ребрата, сякаш гръдният ѝ кош се готвеше да избухне. Колко още можеше да задържи дъха си? Минута? Две? Може би, ако бе имала възможност да обдиша и да натрупа кислороден запас. Господи, колко още?

Главата ѝ се удари в твърда повърхност. Сигурна бе, че усеща как костите на черепа ѝ се разместват. Извика инстинктивно и загуби още въздух.

По дяволите! Забравила бе купчината трошляк. Издигна се над върха ѝ и се промъкна през отвора. Отминала бе маркировката на половината път!

Стената пак стана гладка. Добре. Пак е в изкуствения тунел. Още няколко десетки метра. Дробовете ѝ горяха. Издиша леко, сякаш това би намалило налягането, и започна да издава звуци като гълъб. Боже, как не искаше да се удави. Не и тук. Зарита отчаяно, забравила че трябва да пази енергията си.

Недостигът на кислород я замая. След това щеше да загуби съзнание и да нагълта вода. Болезнена, мъчителна смърт. Нина упорито не искаше да поеме тая първа, фатална, глътка. Посегна към стената. Нищо. Потърси тавана. Пак нищо. Чакай! Тя беше извън тунела! Изви тяло нагоре, бясно удари с крака и проби повърхността, поемайки въздух на едри глътки.

След малко дишането ѝ почти се нормализира. Прекоси водата и загледа към брега, където фенерчетата блещукаха като светулки. Тя заобиколи края на носа и заплува успоредно на плажа. Когато не можеше да плува повече, зави към брега. Водорасли докоснаха стъпалата ѝ, а пръстите на краката усетиха тинестото дъно. Изпълзя на пясъка, но си почина само няколко минути, изправи се на крака и тръгна по плажа. Стигна до дерето, измина навътре няколкостотин метра, после се изкачи по брега и тръгна през дюните и вървя, докато повече не можеше. Пропълзя в някакъв тревист гъсталак и легна.

Ужасът на клането се върна в съзнанието ѝ. Доктор Нокс, Фейсал, Касим. Всичките мъртви. Защо? Кои бяха тези мъже? Защо я преследваха? Бандити, решили, че експедицията е намерила съкровище? Не, методичната ярост на нападението бе прекалено добре организирана за бандити.

Треперейки от студ, Нина свали фланелената нощница, изстиска я от водата и отново я навлече върху бельото и камизолата си. Мократа тъкан накара кожата да настръхне. Наскуба трева и я натика под нощницата, докато заприлича на плашило. Тази примитивна изолация бодеше, но помогна да спре атаката на студения въздух. Треперенето малко отслабна и не след дълго Нина заспа.

Малко преди зазоряване се събуди от човешки гласове откъм дерето. Може би бе пристигнала помощ и я търсеха. Затаи дъх и се ослуша.

Испански!

Без да губи и секунда, тя се шмугна във високата трева като подплашен саламандър.

←35

Time, USA Today, Unsolved Mysteries — Време, САЩ днес, Неразгадани тайни — американски периодични издания.

←36

Анибал — картагенски пълководец 247-183 пр.Хр.

←37

El Gando Profrssoro — (исп.) великият професор.

←38

Линиите на Наска — Наска — плато в южната част на Перу, върху чиято повърхност, от голяма височина, се забелязват линии с очевидно изкуствен произход.

←39

Навахо — член на едноименно северноамериканско племе, понастоящем настанено в резервати в щатите Ню Мексико, Аризона и Юта.

←40

La mujer (исп.) — жена.