Загадката „Серпента"

18.

Юкатан, Мексико

Гемей съжали за въздухоплавателния си речник. «Хамера» наистина се понесе по тесния път като самолет. Чи сякаш си служеше с някакъв много модерен радар. След като нямаше как да вижда над волана поради ниския си ръст, не можеше иначе да се обясни лекотата, с която прекарваше широкото возило покрай ровини и решени на самоубийство броненосци. Дърветата от двете страни се сливаха в някаква неясна зеленина.

Гемей започна изпълнението на секретна операция по ограничаване на скоростта:

— Как върви работата върху майския речник, доктор Чи? — попита тя.

Професорът направи опит да отговори през невероятния шум от едрограйферните гуми и фучащия край ръбестите форми на колата въздух. Гемей направи с длан фунийка до ухото си. Чи кимна с разбиране. Оловното му стъпало се махна от газта. Пусна климатика.

От вентилационните отвърстия нахлу освежителна прохлада.

— Нямам представа, защо не го направих по-рано — каза той. — Благодаря за въпроса. За жалост, в момента съм изоставил работата в това направление.

— Съжалявам да го чуя. Вероятно сте прекалено зает в музея.

Професорът отговори с развеселен поглед:

— Не бих могъл да определя задълженията си в музея като особено тежки. В качеството си на единствен пълнокръвен представител на майската раса, сред личния състав на музея, аз се радвам на удоволствието да заемам синекурна длъжност. Мисля, че у вас ги наричат работни места за отсъстващи. В Мексико това са хонорувани длъжности с огромен престиж. Но всъщност, мен ме стимулират да се държа по-настрана от кабинета.

— Не ми е ясно. Речникът…

— … трябва да свири втора цигулка, с оглед по-належащите нужди. По-голямата част от времето ми минава в борба срещу грабителите, които плячкосват нашето историческо наследство. То напуска пределите на страната с тревожна скорост. Всеки месец от майската култура се изнасят по хиляда предмета.

— Хиляда!? — повтори Гемей с неразбиращо поклащане на глава. — Беше ми известно, че имате проблеми, но нямах престава, че нещата са стигнали чак дотам.

— Малцина имат. За съжаление не само количествата на откраднатото плашат. Най-вече качеството. Контрабандистите не си губят времето с дреболии. Изнасят само най-доброто. Художествена керамика от късния класически период: 600 — 900 г. след Христа. Прекрасни екземпляри. Баснословни цени. Не бих възразил сам да притежавам няколко.

Гемей се загледа напред с присвити от яд устни:

— Това е трагедия.

— Мнозина от грабителите са чиклерос — работници от плантациите, в които се отглежда суровината за дъвка. Изключително опасен народ. Преди години потреблението на дъвка на американския пазар спаднало и чиклерос се ориентирали към ограбване на културни паметници. Днес е още по-лошо.

— В какъв смисъл?

— Пазарът на дъвка е вече без значение. Защо да си съсипваш гърба на полето, след като можеш да получиш двеста до петстотин долара за едно красиво гърне? Свикнаха с парите. Грабителството е организирано. Бандите се наемат в Кармелита, Гватемала. Предметите се носят там и после с камиони заминават за Белиз. И оттам, по въздух или вода — в САЩ или Европа. По галерии и търгове се събират хиляди долари. Но музеите и частните колекционери плащат още повече. Не е толкова трудно да се осигурят сертификати за произход.

— Добре, но те не могат да не знаят, че голяма част от предметите са крадени.

— Знаят, разбира се, но казват, че по този начин запазват миналото.

— Твърде неубедително извинение за заличаването на цяла култура. Но лично вие какво можете да направите срещу това?

— Както вече ви казах, аз съм намирач. Опитвам се да намирам местата преди мародерите. Съобщавам координатите едва след като властите ме убедят, че са в състояние да осигурят охрана, докато предметите бъдат извадени от земята. Същевременно използвам връзките си в Европа и САЩ. Именно правителствата на заможните страни са в състояние да тикнат трафикантите в затвора и да ги ударят там, където най-много ги боли — да им конфискуват богатството.

— Звучи почти безнадеждно.

— Така е — съгласи се професорът тъжно. — И опасно. При такъв висок залог, насилието става нещо обичайно. Неотдавна един чиклеро предложил, вместо да се изнасят предметите в чужбина, да се оставят по местата им и да се водят туристи да ги разглеждат. Това би донесло повече пари за всички.

— Нелоша идея? Чули я някой?

— О, да. — Устните на доктора се свиха в мрачна усмивка. — Някой много добре я чул. Убиха го и толкоз!

Професорът скочи върху спирачките. Хамерът се спъна като изтребител, при отваряне на спирачен парашут и поднесе надясно почти под прав ъгъл.

— Съжалявам! — извика Чи, докато се мятаха през канавката и се задрусаха между дърветата. — Разсеях се. Дръжте се, влизаме навътре! — изкрещя той през пукота от шибащите клони и рева на двигателя.

Гемей беше сигурна, че ще се блъснат, но не забеляза нещо, което видя острият поглед на професора — едва личаща просека в гъстата гора. С висналия на волана професор, колата се защура по-нататък.

Подскачаха така почти час. Следваха някакъв път, който беше напълно невидим за Гемей и тя остана много изненадана, когато Чи най-накрая обяви, че са стигнали края му. Професорът овърша поне акър, докато най-после спря колата и я изгаси.

— Време е за една горска разходка.

Чи замени сламената си капела с бейзболна шапка на Харвардския университет, като я сложи с козирката назад, за да не я закача в клоните. Докато сваляше багажа, Гемей смени шортите с джинси, които щяха да пазят краката ѝ от драки и бодили. Чи промуши ръце под ремъците на раницата с обяда им, метна пушката през рамо и окачи на колана си мачете в кания. Гемей носеше друг вързоп с фотоапарата и бележниците си. След бързо ориентиране по слънцето, Чи се шмугна в храстите.

Гемей беше атлетична, дългокрака, с тесни бедра и малък бюст. Мъжкарана като дете, тя вечно бе търчала с момчешки банди по улиците на родния си Рейсън в Уисконсин, играла бе бейзбол и бе строила къщи по дърветата. Като голяма, се превърна в маниачка на аеробика и яростен привърженик на холистичната медицина⁶³. Тичаше, караше колело, правеше пеши преходи, като използваше за целта всеки семеен излет във Вирджиния. Със своите метър и седемдесет и пет тя беше почти тридесет сантиметра над професора. Въпреки цялата си кондиция и бързина, за нея се оказа трудно да поддържа неговото темпо. Той сякаш протичаше между клоните, които тя трябваше да отстранява от пътя си с ръце. Тихото му придвижване в гората наведе Гемей на мисълта, че вероятно самата тя прилича на крава в храстите. Едва когато Чи спря, за да отвори път през някакви лиани с помощта на мачетето, тя успя да си поеме дъх.

При друго спиране, след като бяха изкачили малко възвишение, професорът ѝ показа насипани по земята парчета варовик.

— Това е участък от стар майски път. Такива насипани павирани пътища са свързвали градовете на маите из цял Юкатан. Не по-лоши от всичко, построено от римляните. Оттук нататък е по-лесно.

Предсказанието се оказа точно. Треволякът и храстите бяха все така гъсти, но твърдата настилка улесняваше ходенето. Не след дълго спряха пак и Чи посочи низ изпопадали камъни, пресичащи гората:

— Това са развалини от градска стена. Почти стигнахме.

След няколко минути гората оредя и те излязоха на открито пространство. Чи прибра мачетето.

— Добре дошла в Шангрила⁶⁴.

Застанали бяха на ръба на долина с диаметър около половин миля, прорасла с нисък храсталак и отделни дървета тук-там. В нея нямаше нищо забележително, ако не се смятат стръмните, гъсто обрасли могили със странни форми, издигнати в пространството между тях и линията дървета в противоположния край на долината.

Гемей примигна от рязкото преминаване на сянката в ярка слънчева светлина.

— Не точно така си представях утопичното царство — каза тя, като обърса потта от челото си.

— Ами, жителите са се изселили преди има-няма хиляда години — извини се доктор Чи. — Но трябва да признаете, че е много тихо.

Единственият шум, освен собственото им дишане, се причиняваше от милионите насекоми.

— По-точният термин е мъртво тихо.

— Пред себе си виждате пространството, непосредствено ограждащо едноакровия централен площад на доста голям град. Оттук са тръгвали в две посоки, три мили дълги улици с къщи. Някога това място е гъмжало от такива дребни кафяви хора като мен. Жреци в пълно оперение, военни, селяни и търговци. Облачета дим висели над стотици колиби, не по-различни от моята. Плачели деца. Биели барабани. Всичко е минало. Това ви кара да се замислите, нали? — Погледът на Чи бе вторачен, сякаш образите в съзнанието му оживяваха. — Е — добави той, сякаш насила се върна в настоящето, — сега ще ви покажа, за какво ви домъкнах в тая пустош. Вървете точно по дирите ми. Навсякъде има дупки, през които се стига до древни сводести изби с водоизточници. Някои от тях съм отбелязал. Трудно ще е да ви измъкна оттам. Ако вървите по пътеките, няма да пострадате.

Като изучаваше внимателно двете, затревени до пояс страни на пътеката, Гемей бързо последва професора през полето. Стигнаха основата на една могила, обрасла с гъста растителност. Беше висока около девет метра и широка — осемнадесет.

— Тук е бил центърът на площада. Това е храм, посветен може би на второстепенен бог или цар. Сводът е срутен, което е предпазило мястото от мародери. Всички развалини са по-ниски от дърветата. Не може нищо да се забележи, освен ако дойдете тук.

— Късмет е било, че сте ловувал по тия места — обади се Гемей.

— Да, би било много вълнуващо да се спъна в руините, подгонил яребица, но ви излъгах. Имам приятел в НАСА. От шпионски сателит, в района е засечено неясно правоъгълно очертание. Видя ми се интересно и дойдох на място. Беше преди почти две години. Идвал съм десетина пъти оттогава. При всяко идване, разчиствам все повече пътеки, паметници и къщи. В околната гора има още развалини. Може би ще се окаже място от съществено значение. Елате насам, ако обичате!

Като екскурзовод в музейна експозиция, Чи я поведе към една цилиндрична постройка, скрита от буйна растителност.

— Последните си две посещения посветих на разчистването само на тая постройка.

Заобиколиха зданието, изградено от добре прилепнали, сиво-кафяви каменни блокчета.

Гемей вдигна поглед към сферичния таван, отчасти срутен навътре.

— Необикновена архитектура — отбеляза тя. — Също храм?

Докато разсичаше лианите, тръгнали да си възвърнат владението, Чи отговори:

— Не, това е всъщност звездна обсерватория и часовникова кула. Всички тия издатини и отвори са разположени така, че слънцето и звездите се появяват в тях в зависимост от равноденствията и слънцестоенето. Най-горе е имало специално помещение, в което астрономите са изчислявали ъглите на небесните траектории. Но ето тук, това исках да ви покажа.

Той отстрани с ръка храстите от един фриз на около метър, обикалящ долната част на стената, и се отдръпна, като покани Гемей с ръка да погледне. Фризът бе издълбан на равнището на очите на маите, така че тя трябваше да се наведе. Беше изобразена морска сцена. Прекара дългите си пръсти по контурите на един кораб. Той нямаше палуба и носът и кърмата му бяха извити нагоре. Форщевенът⁶⁵ продължаваше напред в дълъг и остър таран. От дебелата мачта висеше голямо квадратно платно. То не се плъзгаше по утлегар⁶⁶, а беше постоянно фиксирано към напречна греда в горния си край. Въжета от краищата ѝ се спускаха към носа и кърмата от ъглите на платното. Кормилното весло беше двойно. Над кораба летяха морски птици, пред носа бе скочила риба.

Екипажът лъщеше с толкова много копия, че наподобяваше гръб на таралеж. Мъжете, които ги държаха, носеха нещо, което наподобяваше хокейни шлемове. Други гребяха с дълги, насочени под ъгъл назад весла. Гребците бяха двадесет и петима, което, с още толкова откъм невидимата страна, правеше общо петдесет. Нещо като верига от щитове висеше по протежение на борда. Като преброи фигурите, реши, че дължината на кораба трябва да е над тридесет метра.

Проследила фриза, тя видя още бойни кораби и нещо като търговски, с по-малко войници на борда, покрити с правоъгълни форми, които може би бяха сандъци със стока. Мъже, които вероятно бяха членове на екипажа, опъваха въже, за да управляват платната. За разлика от шлемоносците тези имаха странни островърхи шапки. Мотивите бяха разнообразни, но цялото изображение явно представляваше търговска флотилия с охраната си.

Чи я гледаше доволно да обикаля постройката и тя си даде сметка, че въобще не е имал намерение да ѝ показва морски животни. Искал е да види корабите. Гемей спря пред един от тях и поклати глава. На върха на носа беше гравирана животинска глава.

— Доктор Чи, това не ви ли прилича на конска глава?

— Помолихте ме да ви покажа морски животни.

— Датирали ли сте това нещо?

Професорът приближи и прокара пръста по резбования край на фриза.

— Тия издълбани лица всъщност са цифри. Това например означава нула. Според йероглифите рисунките са от около 100 — 150 години преди Христа.

— Ако това е дори приблизително вярно, какво търси тая конска глава там? Конете ги няма чак до петнадесети век, когато ги докарват испанците.

— Да, това си е истинска загадка, нали?

Гемей се загледа в нещо в небето, с форма на диамант, от което се подаваше човек.

— Това пък, какво е? — попита тя.

— Не съм сигурен. Когато го видях за пръв път, реших, че е някакъв небесен бог, но не е от тия, които знам. Това е много за наведнъж. Не сте ли гладна? Можем пак да дойдем, да погледаме.

— Добре — отвърна Гемей, като извадена от унес. Не ѝ се откъсваше от изображенията, а мислите гъмжаха в главата ѝ като рой пчели.

Наблизо имаше камък с форма на тъпан, около метър висок и няколко в диаметър. Докато Гемей отиде отзад да смени джинсите с донесените по-удобни шорти, Чи подреди обяда върху равната повърхност на камъка. Професорът извади от раницата си плетена покривка и платнени салфетки и ги просна върху изображението на майски воин в украсена с пера униформа.

— Надявам се, няма да възразите срещу масата, наредена върху пропит с кръв, жертвен олтар — попита Чи с безизразно лице на покерджия.

Гемей влизаше вече в тона на черния докторски хумор:

— Ако острият пън, върху който току-що се насадих, е стрелка, то това по-скоро е бил слънчев часовник.

— Разбира се — отвърна Чи с невинен вид. — Всъщност олтарът е ей там, при храма. — Порови в раницата: — Консервирано месо и тортили.

— Кажете ми, какво знаете за маите? — попита Чи, като ѝ подаваше спретнато затънат сандвич.

Тя махна чистото фолио и захапа тортилята, преди да отговори:

— Знам, че са били свирепи и в същото време привлекателни. — Направи широк жест във въздуха. — Били са невероятни строители. Цивилизацията им се е сринала, но никой не знае със сигурност защо.

— Загадката е по-малка, отколкото някои си мислят. Културата на маите търпи много изменения в хода на вековното си съществуване. Войни, революции, лоши реколти. Но краят настъпва в резултат от нахлуването на конквистадорите и последвалия го геноцид. Докато дошлите след Колумб избиват нашия народ, други унищожават неговата култура. Един монах, Диего де Ланда, пристига с конквистадорите и става епископ на Юкатан. Изгаря всички майски книги, до които успява да се докопа. Нарича ги лъжи на дявола. Можете ли да си представите подобна катастрофа в Европа и пораженията която би нанесла? Дори Хитлеровите щурмоваци не са били така старателни. Оцелели са само три книги, за които знаем.

— Колко тъжно. Няма ли да е чудесно, ако някой ден се намерят още? — Гемей загледа долината от високото си място. — Какво е това тук?

— Отначало мислех, че е чисто научен център, далеч от кървавите жречески ритуали, в който се провеждат изследвания. Но колкото повече неща откривах, толкова по-ясно виждах, че става дума за част от много по-значимо цяло. Наречете го, ако щете, архитектурна машина.

— Не мисля, че разбирам.

— И аз не съм сигурен, че разбирам. — Чи измъкна смачкана цигара от джоба на ризата си и я запали с думите: — Човек може да си позволи някои малки пороци с напредване на възрастта. — Пое глътка дим. — Нека да започна от малкото. Фриза и обсерваторията.

— А голямото?

— Разположението. Намирал съм подобни съоръжения и на други места. Заедно взети, те напомнят силно увеличен чертеж на електрическа верига.

Гемей не можа да сдържи усмивката си.

— Да не искате да кажете, че маите са могли да прибавят и компютърната наука към останалите си постижения?

— Грубо казано, да. Нямам предвид машина на IBM с нейните безкрайни гигабайта. По-скоро нещо като кодираща машина. Ако знаем как да я използваме, бихме могли да дешифрираме тайните на тези камъни. Разположението им не е случайно. Прецизността, с която са подреждани, е забележителна.

— Тези изображения… толкова са странни. Тая конска глава. Какво разказват йероглифите?

— Разказват за едно дълго плаване, извършено преди много години от стотици хора, и много богатства.

— Натъквал ли сте се на тази история другаде?

— Да.

— Но защо тук, толкова далеч от брега?

— И аз съм си задавал този въпрос. Защо не при паметниците на Тулум, на самия залив? Елате, ще ви покажа нещо, което може би дава обяснение!

Разтребиха и се отправиха към другия край на долината, където отново започваше гора. Спуснаха се между дърветата по полегат склон. Въздухът охладня малко и доби тинест аромат. Стигнаха брега на бавна река. Чи я посочи и каза:

— Виждате как са ерозирали бреговете горе на високото, което показва, че някога реката е била по-голяма.

— Някой на кораба каза, че в Юкатан няма реки.

— Вярно. Юкатан е в голямата си част една огромна варовикова плоча. С много дупки, кухини и пещери. Ние се намираме по на юг, в Кампече, където теренът е малко по-различен. Колкото повече наближавате Петен и Гватемала, градовете на маите започват да се разполагат край реки. И точно това си мислех, да не би този кораб да е осъществявал връзка между отделните селища.

— Прав сте, имало е река, но не мисля, че е била достатъчно голяма за кораб с такива размери. С високите си нос и бордове, с тази издължена носова част, съдът е предназначен за открито море. Има нещо друго. Рибата, която първоначално взех за делфин. Соленоводно животно. — Тя замълча за миг. — Какво е това?

Слънцето се отразяваше от нещо лъскаво в далечината. Тя направи няколко стъпки към реката. Чи я последва. На брега беше изтеглена очукана алуминиева плоскодънка, движена от стар, извънбордов «Мъркюри». — Това трябва да се е довлякло отнякъде.

Чи не се заинтересова толкова от лодката, колкото от отпечатъците от стъпки в калта. Погледът му зашари из гората.

— Трябва да си тръгваме — каза той тихо. Като хвана здраво Гемей за ръката, той я поведе на зигзаг по хълма нагоре, а главата му се въртеше като радарна антена. Близо до върха Чи спря с потръпващи като на хрътка ноздри.

— Това не ми харесва — каза той с приглушен глас, душейки въздуха.

— Какво става? — прошепна тя.

— Усещам мирис на пушек и пот. Това са чиклерос, трябва да се махаме.

Тръгнаха по края на гората, после поеха по една пътека, която пресичаше долината. Минаваха между две ръбести могили, когато иззад едната се появи мъж и препречи пътя им.

Ръката на Чи се стрелна към кръста, измъкна блесналия метал на мачетето и го вдигна заплашително над главата си, като самурай. Долната му челюст се издаде напред с предизвикателство, което така бе смайвало испанските конквистадори, повели кървава завоевателна война срещу неговите предци.

Гемей се възхити на бързината, с която този мъничък, подобен на елф, човек се превърна в майски воин. Непознатият не беше впечатлен. Той се ухили, като показа дупките между жълтите си зъби. Имаше мазна черна коса и къса четина, която не можеше да скрие сифилистичните белези по лицето му с болнав тен. Облечен беше с обикновената носия на мексикански селянин — торбести панталони, памучна риза и сандали, но за разлика от безупречния външен вид и на най-бедния юкатански жител, този беше мърляв. Приличаше на mestizo, кръстоска между испанец и индианка, но не беше основание за гордост и за двете групи. Не беше въоръжен, но не изглеждаше уплашен от вдигнатото мачете. След миг Гемей разбра причината за неговото хладнокръвие.

— Buenos dias, senor, senora⁶⁷ — обади се един нов глас.

Още двама мъже бяха излезли от другия край на могилата. По-близкият имаше бъчвообразно тяло с къси ръце и крака. Над лицето му, което изглеждаше като извадено от майски фриз, се кипреше гъста коса с прическа а ла Елвис. Очите му бяха скосени, широкият нос сплеснат, а жестоките устни приличаха на парчета черен дроб. Дулото на старинната му ловна пушка гледаше към тях.

Третият непознат стоеше зад Елвис. Беше по-едър от другите двама, взети заедно. Беше чист, а белите панталони и риза изглеждаха току-що изпрани. Дългите му тъмни бакенбарди бяха грижливо подстригани, както и гъстите мустаци. Коремът му беше закръглен, но дебелите крайници носеха силна мускулатура. Държеше небрежно една М-16, а на широкия колан, поддържащ търбуха му, висеше пистолет в кобур.

С приятна усмивка, той заговори Чи на испански. Професорът погледна карабината, после бавно свали мачетето и го пусна на земята. Смъкна и пушката от рамо. Положи я до мачетето. Без да издаде и звук, Жълти зъби пристъпи и удари Чи в лицето.

Професорът тежеше петдесетина килограма и ударът буквално го вдигна от земята, като го запрати свит в тревата. Гемей инстинктивно застана между ударения професор и нападателя, за да попречи на ритника, който смяташе, че ще последва. Жълти зъби замръзна, зяпнал в нея от изненада. Вместо да се уплаши, тя го пронизваше с предупредителен поглед. Обърна се и се надвеси над професора, за да му помогне да се изправи. Тъкмо му протягаше ръка, когато главата ѝ отскочи назад, сякаш изстисквачка за пране бе хванала косата ѝ. За миг си помисли, че ще я скалпират.

Помъчи се да запази равновесие, но бе дръпната отново. Жълти зъби бе вплел пръсти в дългите ѝ коси. Придърпа я толкова близо до себе си, че когато се изсмя, тя щеше да се задави от тежкия му дъх на лук. Страшният ѝ гняв неутрализира болката. Леко се отпусна, за да го накара да помисли, че преустановява съпротивата. Главата ѝ бе наклонена и с края на окото си видя сандала на мъжа. Стовари крак върху извивката на стъпалото му и с цялата тежест на своите шестдесет килограма завъртя пета, като че ли гасеше фас.

Мъжът изгрухтя като свиня и охлаби хватката си. С края на окото Гемей видя неясните очертания на лицето му. Лакътят ѝ се стрелна назад в къс рязък удар и намери носа и скулата му с приятния звук на счупен хрущял. Онзи изкрещя и тя беше свободна. Човекът се хвана за носа, но гневът прогони и неговата болка. Тръгна, протегнал мръсни пръсти към гърлото ѝ. Той беше мизерен представител на човешката раса, но Гемей си даваше сметка, че не може да се мери с него по сила и тегло. Сграбчеше ли я, щеше да го удари с коляно в чатала, един може би очакван уличен похват, а после щеше да забие пръсти в очите му, за да види дали ще му хареса. Тя се напрегна.

— Basta⁶⁸!

Извикал бе едрият мъж, който приличаше на Панчо Виля⁶⁹. Устните му още се усмихваха, но в очите личеше гняв.

Жълти зъби се дръпна. Разтърка бузата си там, където върху болнавата кожа се появяваше синина. Хвана се с две ръце за чатала. Посланието беше ясно.

— И аз имам нещо за теб — каза той на английски.

Когато Гемей тръгна към него, той бързо отстъпи, което накара приятелите му да избухнат в мръсен смях.

Панчо Виля бе заинтригуван от безстрашното поведение на тази стройна жена. Пристъпи напред. Втренчи поглед в нейния и попита:

— Коя си ти?

— Аз съм доктор Гемей Траут. Това е моят водач — отвърна бързо тя, като помагаше на Чи да се изправи. Неговото изражение ѝ даде да разбере, че той е наясно с нерадостното си бъдеще, ако тези тук научеха кой е. Възприе подчертано угодническо отношение.

Едрият отмина Чи с надменен поглед и съсредоточи цялото си внимание върху Гемей.

— Кво прайш тука?

— Аз съм американски учен. Чух за старите сгради и дойдох да ги видя. Взех този човек да ме води.

Оня я изгледа:

— Намери ли нещо?

Гемей се огледа и сви рамене:

— Не кой знае какво. Току-що дойдохме. Видяхме някакви релефи ей там и това е. Не мисля, че има много за гледане.

Панчо Виля се изсмя и каза:

— Не знаеш къде да гледаш. Аз показва.

Изстреля някакво нареждане на испански. Жълти зъби ръгна Гемей с дулото на пушката, но отстъпи, когато тя го изгледа страшно. Тогава той насочи яда си на доктор Чи, като знаеше, че това няма да ѝ хареса. Отидоха в другия край на долината, където в десетина канавки земята беше изровена. Повечето бяха празни, но в една имаше много керамични съдове.

По нареждане на Панчо, Елвис вдигна два от тях и тикна първо единия, после другия, под носа ѝ.

— Това ли търсиш? — попита едрият.

Дочу дълбокото вдишване на Чи и се помоли другите да не са му обърнали внимание.

Като взе единия съд, тя разгледа фигурите, очертани с черни линии върху мекия общ фон. Изглежда, бе изобразена някаква историческа или легендарна случка. Керамиката бе образец с висока художествена стойност, за какъвто ѝ бе говорил доктор Чи. Върна съда и каза:

— Много хубаво.

— Много хубаво — повтори Панчо Виля. — Много хубаво. Ха-ха. Много хубаво.

След кратка, но шумна конференция, мародерите поведоха пленниците си в друга посока. Панчо Виля вървеше отпред. Елвис и Жълти зъби с пушката — отзад. Стигнаха голяма обрасла могила, отчасти почистена, за да разкрие каменния си градеж. Панчо мина през арковиден вход и сякаш изчезна.

Гемей видя, че в пода на сградата има голям отвор. Спуснаха се по грубо изсечени неравни стъпала, в полумрака на влажно помещение с висок таван.

Едрият мъж каза няколко думи на Чи, след което ги оставиха сами.

— Добре ли сте? — попита Гемей професора с еклив глас.

Той разтри червенината на ударената си буза.

— Ще оживея, но не мога да кажа същото за животното, което ме удари. А вие как сте?

Гемей разтърка темето си и каза:

— Бездруго трябваше да се къдря.

За първи път широка усмивка наруши каменната невъзмутимост на лицето му.

— Благодаря ви. Ако не беше вашата намеса, можеше вече да съм мъртъв.

— Може би — отвърна Гемей. Спомни си вдигнатото мачете, с което професорът би могъл да разполови Жълти зъби. Погледна към стълбището. — Какво каза оня, едрият?

— Каза, че няма да си дава труда да ни връзва. Има само един изход. Ще сложи човек там и ако се опитаме да излезем, той ще ни убие.

— По-ясно от това не може да се каже.

— Грешката е моя — каза мрачно Чи. — Не трябваше да ви водя тук. И през ум не ми мина, че са открили това място.

— От вида на оная посуда горе личи, че здраво са поработили.

— Предметите в изкопа струват стотици хиляди, а може би милиони долари. Едрият им е шеф. Другите двама са просто наемни работници. Свине. — Професорът направи пауза. — Добре, че не им казахте кой съм.

— Не бях сигурна докъде се е простряла славата ви, но не исках да рискувам.

Тя погледна към тавана, който едва личеше в процеждащата се през входа светлина.

— Къде се намираме?

— Това е сенот. Място, където хората са идвали за вода. Открих го при второто си идване. Елате, ще ви покажа.

Изминаха около тридесет метра. Отначало стана по-тъмно, а когато стигнаха до едно голямо езеро, просветля. Светлината струеше през отвор в скалистия таван на около двадесет метра височина. В другия край на басейна се издигаше стръмна стена, която отиваше към призрачно проблясващия таван.

— Водата е чиста — каза доктор Чи. — Дъждовната вода прониква във варовика и през различни канали се събира в подобни подземни езера.

Гемей приседна на една ниска издатина.

— Вие познавате тази пасмина — каза тя. — Какво смятате, че ще направят?

Доктор Чи бе изненадан от спокойствието ѝ. А не трябваше. Спомни си нейното безстрашие, когато го защити и се нахвърли върху нападателя му.

— Имаме известно време. Нищо няма да направят, преди да се договорят с трафикантите, които са ги наели, как да постъпят с една американка.

— После какво?

Чи разпери ръце:

— Нямат голям избор. Това е доходоносен източник, от който няма да се откажат. А ако ни пуснат, точно това ще трябва да направят.

— Така че, за тях е най-добре да изчезнем от лицето на земята. Никой не знае къде сме, макар това да не им е известно. Хората ще си помислят, че ни е изял ягуар.

Професорът вдигна вежди:

— Нямаше да ни показват с такава готовност плячката си, ако допускаха, че ще имаме възможност да разкажем за нея.

Гемей се огледа:

— Да знаете някакъв таен изход оттук?

— Има коридори от главното помещение. Те или свършват, или продължават под водната повърхност и са непроходими.

Гемей се изправи и отиде до водата.

— Колко смятате, че е дълбоко?

— Трудно е да се каже.

— Споменахте подводни пещери. Дали не може тази да извежда другаде?

— Възможно е. Има много други подобни кухини в района.

Гемей остана за миг до водата, опитвайки се да проникне през нея с поглед.

— Какво правите? — извика професорът.

— Нали чухте какво каза онова влечуго. Иска любов с мен. — Хвърли се във водата и доплува до средата на басейна. — Само че, не е мой тип. — Гласът ѝ се отрази от стените, а при изчезването ѝ под равната водна повърхност, се разнесе плясък.

←63

Холизъм — принципно схващане, съгласно което една цяла органична система има битност отделна и в по-голяма степен значима от тази, на отделните съставляващи я части.

←64

Шангрила — всяка утопична представа за скрит, таен рай на земята.

←65

Форщевен — (мор.) греда, издадена напред от носа на кораб.

←66

Утлегар — (мор.) хоризонтална греда, шарнирно прикрепена към основата на мачта; по нея се набира долният край на триъгълно платно; при промяна на курса тази греда заедно с платното преминава от другата страна на мачтата.

←67

Buenos dias, senor, senora — (исп.) добър ден, госпожо, господине.

←68

Basta — (исп.) стига, достатъчно.

←69

Панчо Виля — Франсиско (Панчо) Виля, мексикански революционер (1877-1923).