Загадката „Серпента"

47.

С бавни и равномерни движения на плавниците, те се спускаха надолу и под ъгъл, докато стигнаха дъното на езерото. Приличаха на буболечки край огромната изтъняваща нагоре каменна маса. Широките тераси се спускаха като гигантски стъпала.

— Бива си я скаличката! — каза Остин. Металическият тембър на електронната връзка не можа да прикрие страхопочитанието в гласа му.

— Добре че не сме суеверни. Преброих тринадесет стъпала.

— Почукай на дърво — отговори Остин. Погледна дълбокомера си. — Тридесет и четири метра. Готов ли си за «потъни».

Опитните водолази помнеха мантрата¹²⁴ «едно, две, три, потъни». Стратегията им беше проста — да изследват всяка стена от дъното догоре. Движеха се около пирамидата обратно на часовниковата стрелка. Тя стоеше в пълна самота, което наведе Остин на мисълта, че вероятно е била построена с една-единствена, определена цел. Втората стена беше като първата, отне им само няколко минути. Затова пък третата беше нещо съвсем друго.

Докато първите две страни бяха сравнително еднообразни, тази беше украсена с широко стълбище, спускащо се от върха към онова, което в по-сухо време би бил партерен етаж. В основата на стълбата, изправен в самотно величие, като лакей пред някой помпозен хотел в Лас Вегас, стоеше каменен блок. Плочата беше монтирана върху фундамент на дъното.

Завала зашари с яркия лъч на халогена си по тъмната повърхност. След миг каза:

— Да ти се вижда познато?

Остин разгледа релефа, изобразяващ перната змия, налапала кораб.

— Малък свят. Двойник на камъка от «Дориа». — Погледна нагоре към стълбището. — Напомня ми онази плоча, която непрекъснато показваха във филма «2001». Да не би да иска да ни каже нещо този малък плакат?

Със Завала отстрани и малко отзад, той се плъзна над стълбите като ленива струйка дим. От двете им страни се виждаха фризове, а през всеки две-три стъпала бяха разположени скулптирани глави. Към средата на стълбището, огромна, стилизирана змийска глава изскочи от въртоп пера. Устата, достатъчно голяма да налапа човек, беше готова за атака. Два огромни дебели зъба, подобни по форма и размери на конусите, използвани от пътната полиция, се спускаха отгоре, за да срещнат подобен чифт, изправен отдолу.

— Изглежда, приятелски настроен пич — каза Завала. — Не вярваш да хапе, нали?

— Представям ти Пернатата змия. По тия места ѝ викат Кукулкан.

— Прилича на мелез между ротвайлер и алигатор. Питай го дали знае как се влиза в пирамидата.

— Може би това не е толкова тъпа идея. — С няколко удара на плавниците Остин се приближи до зиналата паст и насочи фенерчето си в нейния мрак. — Кажи а-а-а — нареди той и се завря право вътре. Дихателните му бутилки издрънчаха и заскърцаха при допира с дебелите зъби, но щом влезе, Остин имаше възможност да се обърне назад. Подаде глава от устата, покани Завала с ръка, после навлезе в пирамидата, осветявайки с фенерчето стъпала по спускащия се надолу под. Продължиха така около две минути, бавно и внимателно, докато стигнаха в помещение, достатъчно просторно, за да могат да се изправят. Друго стълбище този път водеше нагоре.

— Чувствам се като вързоп мръсно бельо, спуснато по улея в мазето на обществена пералня. Много беше лесно дотук — отбеляза Завала подозрително.

— И аз това си мислех. Но пък хората, които са строили това съоръжение, са знаели, че то ще остане под водата. Сигурно са разчитали, че всеки евентуален посетител ще загуби времето да се разправя с оная плоча горе. А и дори да открие този отвор, не би се напъхал в устата на змията. Но все пак — добави Остин, — трябва да си отваряме очите за разни капанчета.

Насочиха се нагоре като духове в прокълната къща. Остин чу Завала да мърмори:

— Не е лошо да решат веднъж завинаги — нагоре или надолу.

Остин разбираше недоволството на своя партньор. Дори един опитен изследовател на морски корабокрушения не можеше винаги да пропъди подсъзнателното клаустрофобично опасение, че хилядатонната скална маса може да се стовари отгоре му. Или нещо по-лошо — че могат да се заклещят някъде, без възможност да помръднат, осъдени на бавна и мъчителна смърт от задушаване. Зарадва се, когато главата му изскочи над водно огледало. Завала изплува миг по-късно. Обшариха кръглото езеро с халогените си. Завала посегна да извади мундщука на дихателния апарат от устата си.

Остин бързо протегна ръка и го хвана за китката.

— Почакай! — предупреди го той. — Не знаем, дали тоя въздух става за дишане.

Тукашната атмосфера можеше да бъде на повече от две хиляди години. Остин не знаеше дали за това време не са се появили разни микроорганизми, спори или токсини и не желаеше да рискува. Излезе от басейна, свали колана и плавниците и помогна на Завала да направи същото. Дишането им през регулаторите, вън от водата, звучеше неестествено високо.

Продълговатото тясно помещение имаше висок сводест таван, поддържан от аркообразни трегери, изградени, по предпочитания от маите способ, чрез постепенно издаване на подрежданите един върху друг хоризонтални каменни блокове. Остин свали лъча от фенерчето си от тавана и в него попадна издължена глава с изправени остри уши и разширени ноздри.

— Това-онова ли е, което си мисля? — попита Завала.

— Един кон, винаги си остава кон.

— Да бе, да. Но какво търси тук този вихрогон?

Остин наведе лъча така, че в светлината му се показа дървена шия.

— А, мам… това е нос на кораб!

Дървената конска скулптура увенчаваше високата, извита носова част на кораб с полирани, тъмночервени бордове. Носът завършваше с остър таран. Конструкторите на този кораб са били наистина хора на изкуството, мислеше си Остин, докато вървяха покрай корпуса. Беше с еднакво оформени нос и кърма, издължен, тесен, с плоско дъно, грациозно извит нагоре в двата края и с майсторски пасвани дъски на обшивката. Мачтата лежеше по протежение на палубата.

Палубната обшивка беше отчасти паднала, за да покаже десетките амфори в трюма. Навсякъде бяха разпръснати кръгли предмети, които можеха да са щитове. Две дълги весла с набраздени от времето лопати бяха подпрени в задната част, сякаш очакваха да бъдат поети в ръцете на отдавна отишлите си кормчии. Корабът плаваше не в лазурното море, а върху каменна конзола. Макар повечето дървени части да бяха запазени, някои бяха прогнили и корпусът лежеше малко настрани.

— На живо е много по-красив — измърмори Завала.

Остин прокара длан по дървената повърхност, сякаш не вярваше напълно на очите си.

— Значи, не само аз мисля така. Това е един от корабите, изобразени върху фризовете и плочата.

— Какво може да прави един финикийски кораб в наводнена майска пирамида?

— Изчаква възможността да обърне с краката нагоре всички археологически построения, правени някога — отвърна Остин. — Чакай само Нина да зърне тоя красавец. Докато успеем да докараме камера, ще се наложи да ѝ предоставим някое и друго предположение, та да има над какво да си блъска главата. Колко мислиш, че е дълъг?

— Повече от тридесет метра.

Завала почти се блъсна в първата от четири кръгли колони, разположени по протежение на борда. Подобен квартет бе разположен и покрай другия борд.

— Ето ти и на теб едно предположение, да си блъскаш главата с него — обади се той. — Осем колони.

— Осемте важни дни от цикъла на Венера — отвърна Остин. — Съвпада.

Стигнали бяха повдигнатата кърма на кораба. Остин очакваше помещението да свършва с плътна стена, но вместо това забеляза още един сводест отвор и водеща нагоре стълба.

Изкачиха я, за да попаднат в много по-малко помещение, чийто под, в по-голямата си част бе зает от правоъгълен изкоп. В него бе разположен каменен саркофаг, с капак, изпъстрен с вариации на змийската тема. Влязоха в изкопа и направиха безуспешен опит да повдигнат каменния капак с ножовете си.

— Може би в кораба ще намерим нещо, което да ни помогне — предложи Остин.

Спуснаха се в голямата зала. Завала се протегна към ръба на борда, с помощта на Остин се набра към него и прехвърли тяло отвъд. Държейки се за парапета, пристъпи предпазливо, за да провери ще издържи ли палубата тежестта му.

— Май издържа, но ще стъпвам върху напречната греда, за всеки случай. — Палубата заскърца, докато я прекосяваше. — Много амфори… Аз… Господи! — Последва пауза. После развълнуваният глас възкликна: — Кърт, трябва да видиш това!

Завала се върна и помогна на Остин да се качи. С течение на вековете, палубата бе поддала и сега се спускаше към средата, където бяха скупчени множество амфори. Остин последва Завала по напречната палубна греда. Макар че целият корпус леко се поклащаше под стъпките им, общо взето, оставаше стабилен на подпорите си.

Завала се надвеси над огромна, счупена делва и се изправи със зелен пламък в ръка. Фино изработената огърлица, инкрустирана с диаманта и смарагди, бе взета от купчина злато и скъпоценни камъни, струпана в изкуствената долчинка, образувана от хлътналата палуба. Остин пое бижуто и реши, че никога по-рано не бе виждал по-красиво произведение на ювелирното изкуство. Изключително сложният обков беше изработен с неподражаемо майсторство. Докато Остин се възхищаваше, Завала бръкна в една здрава делва и показа шепа, пълна с диаманти, рубини и смарагди. Устата му зяпна от изненада.

— Това трябва да е най-голямото съкровище, събрано на едно място, в цялата световна история!

Остин беше клекнал до една счупена амфора.

— В сравнение с това тук, диамантите от британската корона приличат на мъниста, нали? — През пръстите му изтичаха камъни, с размер на топчета за игра. — Международните юристи ще хванат мигрена, докато решат, кой е собственикът.

Завала погледна към погребалната зала.

— Може би последният по списък собственик е в оня каменен ковчег.

Остин взе две остриета от копия.

— Да видим дали не е някой познат.

Измъкнаха се от кораба и се върнаха в помещението с ковчега. Остриетата бяха яки и влязоха в процепа. Но никаква комбинация от лостове, ъгли и сила, дори на тия двама мускулести и яки мъже, не можа да надделее изкуството на ония, които бяха проектирали и издялали каменния ковчег.

— Май трябва да ни върнат в първите курсове на школата за погребални мародери — отбеляза Остин.

Завала погледна манометъра.

— Цени времето, докато е твое. Ако останем още, ще трябва да минем на резервните бутилки.

— Видяхме, каквото трябваше. Може би учените ще се ориентират във всичко това.

Тръгна напред към помещението с кораба и в тоя миг гробовната тишина бе раздрана от гръмотевична експлозия над главите им. В съзнанието на Остин се мерна мисълта, че сигурно така се чувства човек под изригнал вулкан. Невронните им връзки се нажежиха в усилието да регулират сблъсъка между генетичните инстинкти за самосъхранение и моторните команди на разума.

Бягай! Легни! Не мърдай!

Мъчеха се да запазят равновесие върху разлюляния под. Експлозията нагнети въздух в затвореното помещение, който се завихри. Ударната вълна бе хвърлила и двамата обратно в погребалната камера. Размахали ръце, те се сгромолясаха в пространството между саркофага и стената на изкопа с невъобразим трясък от блъскащи се бутилки и в плетеница от дихателни тръби. Падането им струваше рани и синини, но вероятно им спаси живота. Парче от тавана, голямо колкото дизелов двигател, се стовари върху мястото, където бяха стояли. Остроръби парчета зафучаха из пространството като изстреляни от изтребител. Задушаващ облак прах се надигна и покри всичко с фин белезникав слой. Накрая се разнесе трополенето от падащи камъни и пръст.

Остин изплю порция пясък и попита Завала как е.

Завала обозначи местонахождението и общото си състояние с пристъп от кашлица и серия испански псувни.

— Д-добре съм — изломоти той. — А ти?

— Мисля, че съм цял. Ще ми се да можех да спра тоя телефонен звън в главата си. — Последва още кашлица.

— Какво стана?

— Приличаше на комбинираните усилия на Везувий и Кракатау¹²⁵, но според мене си бяха няколко кила пластичен С-4. — Остин изръмжа. — Много си ми симпатичен Джо, но мисля, че още е рано за сериозна връзка. Не можеш ли да мръднеш малко?

Имаше още доста псувни, докато успяха да разплетат ръце, крака, дихателни тръби и най-после да се изправят. Завала посегна към падналия наблизо халоген. Насочи лъча му към Остин, а после към собственото си лице. Маските им стояха накриво, но блендите си бяха здрави и бяха предпазили очите им от ослепяващия прах.

— Приличаш на изпаднал клоун — изсмя се Завала.

— Мразя клоуни, даже и когато не са изпаднали. Ти самият ми се виждаш малко бледен. Имам и друго прозрение — дишаме без апаратите.

Завала поднесе полумаската с микрофона и мундщука, захапа го и констатира:

— Работи си.

— И моя. Май няма да ни трябват. Усещам чист въздух.

— Ще рече, някой е взривил върха на пирамидата. Време е да се раздвижим. Можеш ли?

Завала кимна и изпълзя от изкопа, после се наведе и помогна на Остин. Потънали бяха в белезникаво кафяв прах от глава до пети. Това им придаваше вид на зомбирани. Остин светна назад към изкопа и забеляза, че тежкият каменен капак се бе отместил от сътресението. Даваше си сметка, че трябва да се измъкват, но любопитството взе връх. Насочи светлината към човека вътре.

Лицето беше покрито с нефритена маска с кръгли очи и орлов нос. Трупът беше повит със саван от тъмна материя, която би мота да се окаже кадифе. Кичури бяло-червени коси се подаваха изпод безформена шапка от същата материя.

Остин отмести лъча надолу. Подобните на птичи, мумифицирани пръсти стискаха рула пергамент. Остин взе едно от тях, разгледа го с учуден поглед и го тикна обратно в костеливите ръце. Под долната част на маската забеляза жълто сияние. Формата му се стори позната, но напълно неуместна. Искаше да разгледа по-добре, но нямаше време. Откъм помещението с кораба се дочуваха гласове.

←124

Мантра — (инд.) къса фраза, често пъти без определен смисъл, непрекъснатото повтаряне, на която според хиндуистите, има магичен ефект.

←125

Везувий и Кракатау — вулкани в Южна Италия и Индонезия.