Загадката „Серпента"

3.

Сан Антонио, Тексас

В официалните чертежи, тази лишена от прозорци стая, до покрива на стъклената административна кула, извисена над тихите води на река Сан Антонио, не съществуваше. Дори градските инспектори нямаха представа за нея. Подизпълнителите, монтирали звуконепроницаемите стени, самостоятелното енергийно захранване и задействащите се с глас ключалки, получиха добри пари, за да си мълчат. Дори и да им се е сторило необичайно да монтират тайна врата в душовата кабина на частна баня, те запазиха съмнението за себе си.

Декорацията на стаята се отличаваше с клиничната функционалност на лаборатория. Панел с огромни IBM компютърни монитори и твърди дискове, сейф и работна маса по средата. Пред един компютър седеше мъж, чието каменно лице се миеше от студената светлина на големия екран. Той прехвърли няколко страници печатан текст и снимки и спря вниманието си върху поредица скици.

С едно докосване на мишката увеличи една, след това част от нея, като твърдият му син поглед попиваше всяка подробност. Доволен, че е прегледал целия файл, мъжът го прехвърли върху дискета и подаде команда за печатане. Докато бързият принтер бръмчеше, мъжът постави дискетата в плик и я заключи в сейфа. Събра отпечатаните материали в картонена папка, мина през душа, после през друга врата, стигна до офиса си и включи интеркома.

— Трябват ми няколко минути. Веднага! — каза мъжът.

— Той е свободен в момента — отзова се женски тас. — Десет минути между две срещи.

Мъжът излезе от офиса с папката и тръгна по застлана с дебели килими плетеница от коридори. Беше висок поне метър и осемдесет, вече не млад, но единствените компромиси, направени пред старостта, бяха късо подстриганите сребърни коси и съвсем леката приведеност на мускулестите раменете. Атлетичното му тяло си бе все така гъвкаво и твърдо като скала благодарение на спартанския режим от диети и упражнения. Понеже рядко се усмихваше или мръщеше, лицето около устата и очите бе с относително малко бръчки, сякаш кожата му е била отделена и после опъната върху квадратната челюст и високите скули.

Партерът приютяваше администрацията на компанията и беше достъпен само за хора, чиито пръстови отпечатъци и гласове бяха предварително зададени в системата за сигурност. Всички работни помещения се намираха на други етажи, така че не срещна когото и да било, докато стигна просторната приемна зала.

Високият таван беше издържан в естествени цветове — прегоряло червено, кафяво и зелено, в една гама със стилизираните стрели и индианци, покрили пода и стените. Зад секретарката се виждаше полуабстрактно пано, чиито фигури с кафяв тен и гигантски пера, щръкнали в зелено и червено, така се преплитаха, че не ставаше много ясно дали това е човешко жертвоприношение ли е това или коктейл. Служителката седеше зад бюро, което сякаш плаваше върху килима море в тъмножълто, и явно не си даваше сметка за драмата, изрисувана зад главата ѝ.

Мъжът спря пред бюрото и безмълвно погледна към дебела врата от тъмно дърво, резбовано с десетки сгърчени фигури, измъчвани според представите на художника примитивист за ада.

— Мистър Халкон ще ви приеме — каза служителката, жена на средна възраст, избрана заради своята любезност, деловитост и безупречна лоялност.

Резбованата врата се отвори към ъглов кабинет, просторен почти колкото приемната и възпроизвеждащ централно американската тематика. Халкон беше прав, с гръб към вратата, пред висок до тавана прозорец.

— Сър, ако можете за момент…

Халкон се извърна наполовина, показвайки орловия си нос, върху бледо и издължено лице. Профил, с който си бе спечелил прякора на арената.

— Ела насам, Гусман! — каза той.

Гусман прекоси стаята, както му бе наредено, и застана пред по-младия мъж. Халкон бе към четиридесетте, по-висок от Гусман с три-четири сантиметра. Беше аскетично слаб, почти крехък на вид. Както всичко около него, и външният му вид бе подвеждащ. Като дан към положението си на бизнесмен, той отдавна отряза матадорската си плитчица, отгледа си бакенбарди ала Валентино и скри лъскавата униформа от арената. Но под шития по поръчка костюм, и сега се криеше свирепото тяло на матадора, известен с прякора Ястреба, който със своята сила и бързина, бе пратил десетки смели бикове на оня свят. Ако запалянковците, проследили кратката му, но бляскава кариера, имаха изобщо за какво да се оплачат от него, то бе, че Ястреба убиваше с ледена деловитост, без страст. В други времена от него би излязъл безмилостен фехтовач, чиято сабя щеше да пронизва сърцата на мъже, не на бикове.

— Знаеш ли, Гусман, защо реших да построя точно такъв офис точно на това място?

— Ако смея да предположа, дон Халкон, то е защото оттук се виждат толкова много от притежанията на вашата компания.

Халкон се усмихна на това.

— Откровено груб отговор, както и следва да очаквам от стария си настойник, дори не е ласкателен. Аз не съм някакъв чифликчия, който си съзерцава нивите.

— Моите извинения, дон Халкон, нямах намерение да ви обидя.

— Не съм се обидил. Това е естествено предположение, само че е погрешно. — Усмивката изчезна и думите му добиха онова стоманено и спокойно звучене, каквото се усеща в тембъра на опасните хора. — Избрах този офис по една-едничка причина — изгледа към манастира «Сан Антонио де Валеро». Той ми напомня какво е минало, какво е настояще и какво е бъдеще. — Той посочи към градския конгломерат зад тонираните стъкла на високите до тавана прозорци. — Често заставам тук и си мисля как историята може драстично да промени своя ход в най-неочаквана посока само от действията на шепа хора. Аламо³³ бе поражение за защитниците си, но бе и началото на края на Санта Ана. Той бе заловен при Сан Хасинто и с едно решително сражение Тексас стана независим от Мексико. Урокът на историята е ясен, нали?

— Това не е първият път, когато гибелта на мъчениците сваля силните на деня.

— Точно така. Нито пък ще е последният. Каквото е станало веднъж, може да се случи отново. В Аламо имаше сто осемдесет и трима защитници срещу шест хиляди мексикански войници, но те доказаха, че убеденото в правотата си малцинство може да промени света на останалите. — Той замълча, сам с мислите си, загледан навън към проснатия пред него град. След миг се извърна към Гусман като пробуден от сън. — Защо си искал да ме видиш?

— Има един важен въпрос, сър. Току-що прихванах това съобщение от Мароко за Университета на Пенсилвания. — Той подаде папката.

Халкон прелисти материалите, спря се накрая върху скицата и промърмори:

— Удивително! — Вдигна поглед. — Има ли вероятност да е грешка?

— Разузнавателната ни система е практически непробиваема. Както знаете, всяка археологическа експедиция по света изпраща молба за финансиране и доброволци до нашата фондация «Тайм куест». Тези с по-сериозен шанс за успех се завеждат с предимство. Компютърът автоматично контролира целия трафик от мястото на разкопки до базата и следи за ключови думи, факсови, телексни или имейлови съобщения.

— Los Hermanos³⁴ има ли наблюдател там?

— Да. Там е Гонсалес.

— Отлично — каза Халкон. — Той знае какво трябва да прави.

Гусман кимна и леко чукна токове. Когато се обърна, за да си тръгне, устните му сякаш се извиха в крива усмивка. Но това беше само игра на светлината, паднала върху белия белег, минаващ от дясната скула до ъгълчето на устата му.

←33

Аламо — Лос Аламос. Град в Тексас, където се е провела ожесточена битка между мексикански войски и американски бунтовници, по времето, когато Тексас е бил част от Мексико.

←34

Los Hermanos — (исп.) Братята.