Загадката „Серпента"

17.

Тъксън, щат Аризона

Ръбестата глава на Маунт Лемън, щръкнала от веригата Санта Каталина, се открояваше, пред погледа на Остин, в илюминатора на пътническия реактивен самолет, при подхождането му към международното летище на Тъксън. Кацнаха гладко и минути по-късно, двамата със Завала излязоха от сградата на летището под жаркото слънце на Аризона. Метнали пътническите си чанти през рамо затърсиха с поглед своя превоз. Потънал в прах, сребрист «Форд-Еф», пикап, бипна с клаксон и доближи до бордюра. Остин, застанал по-близо, отвори вратата на мястото до водача. И зяпна. На волана седеше последният човек, когото очакваше да види. Нина Киров.

Тя бе сменила официалните си дрехи от заседанието в НАМПД с бежови шорти и бледосиня риза.

— Мога ли да ви предложа едно возене, момчета? — провлече тя с дълбок южняшки изговор. — Не съм се отплатила за подводната разходка със скутер, която беше толкова вълнуваща.

Остин се изсмя, отчасти за да прикрие смайването си.

— Бих казал, че трябва да престанем с тия изненадващи срещи, но няма да съм искрен.

Ченето на Завала също висна, като видя с кого разговаря Остин.

— Здрасти, Джо — каза Нина. — Ако двамата с Кърт оставите чантите си отзад, ще можем да потеглим.

Докато оставяха чантите зад кабината, Завала прошепна с открито възхищение:

— Това пък как успя да уредиш?

Остин изсумтя неопределено и намигна многозначително. Качиха се в кабината и колата се включи в потока, напускащ летището. Когато завиха на север по булевард «Тъксън», Нина каза:

— Трябваше да ви обясня всичко. Наистина имам нова задача. Ще работя с вас и вашата група по този случай.

— Приятно съм изненадан. Само съм любопитен защо не сподели плановете си сутринта във Вашингтон?

— Адмирал Сендекър ме помоли да си мълча.

Завала се ухили:

— Добре дошла в шантавия и зловещ свят на НАМПД.

Нина продължи:

— Той каза, че сте били вън от играта известно време и иска да ви вкара малко по малко. Освен това искал да сте концентрирани на съвещанието и се безпокоеше, че бихте могли да се, хм, отвлечете, ако знаете, че ще работим заедно.

Остин поклати глава. Винаги можеше да се очаква от Сендекър да направи нещо неочаквано.

— Прав е, щях да се разконцентрирам напълно.

Тя се усмихна.

— Имаше нужда от археолог, за да придаде автентичност на цялата работа. Попита ме дали искам да помогна и аз казах «да». Беше най-малкото, което можех да направя. — Гласът ѝ се втвърди. — Искам да пипна тия приятели. Които и да са.

— Разбирам чувствата ти, Нина, но не знаем с какво си имаме работа. Може да се окаже опасно.

— Обсъдих това надълго и широко и много внимателно. Адмиралът ми даде всички възможности да се оттегля.

— Моля те, не го разбирай погрешно, но не ти ли мина през ума, че адмиралът те кани, поради причини по-различни от съображенията за техническите ти качества?

Нина го погледна със сериозни сиви очи:

— Той ми го каза съвсем ясно в самото начало.

— Тоест, известно ти е, че си стръв.

Тя кимна.

— Това е основната причина за моето присъствие. Да се опитам да привлека хората, които убиха доктор Нокс, Сенди и другите. Искам съд за тях, каквото и да ми струва това. А от друга страна, не е сигурно, че те изобщо продължават да се интересуват от личността ми. Върнах се в Кеймбридж преди седмици, а най-голямата опасност, на която се натъквам, е уличното движение. Никой в черно не изскача от гардероба. Никакви бодигардове не ме пазят, а все още съм жива.

Остин реши да не казва на Нина, че бодигардовете, които ѝ бе назначил, са около нея. Тя просто не ги забелязваше. Упорито издадената напред челюст не оставяше място за съмнение. Решена бе да отиде докрай.

— Назидателният ми тон може би говори друго, но аз много се радвам да те видя отново.

Сянката от сърдита гримаса, легнала върху лицето на Нина, отстъпи мястото си на усмивка.

Не след дълго завиха по «Пайъниър паркуей», в посока към «Оракъл Джънкшън». Редиците къщи бяха заменени от пустиня и кактуси. Завала, който внимателно слушаше, разбираше, че съзнанието на Остин работи в две направления — лично и служебно. С латинското си потекло, Джо беше романтик по природа, но сега виждаше, че Сендекър беше прав за възможното разконцентриране. Възползва се от паузата, за да даде по-практична насоченост на разговора:

— След като изяснихме този въпрос, може да минем към главния.

— Благодаря за напомнянето — съгласи се Остин. — Руди ни постави в течение, но нека прегледаме подробностите, за да не пропуснем нещо!

— Ще ви кажа, каквото зная — каза Нина. — Когато започнахме да обсъждаме идеята, веднага пролича, че ще бъде изключително трудно да се изработи подробен план за толкова кратко време.

— Не разбирам защо — обади се Остин. — Всичко, от което имаме нужда, е обещаващ археологически обект, фалшива експедиция, която да изглежда истинска, доверени хора да копаят и една сензационна находка, сведения за която да стигнат до приятели и врагове.

— Горе-долу това е. Като да поставяш пиеса на Бродуей — отбеляза Нина. — Само трябваше да го правим без сцена, актьори и сценарии. Адмиралът възложи на командир Гън да се погрижи за декорите. Имаше идея да се внедрим във вече действаща експедиция. Но това създаваше други проблеми.

Остин кимна:

— Тогава трябваше да цъфнете при някои разкопки и да кажете: «Здрасти, поемаме нещата в свои ръце. О, между другото искаме да ровнем тука една находчица, та да привлечем по тоя начин насам банда убийци.» Да, това би могло да създаде проблеми.

— И то големи. Ето защо, командирът предложи нещо наистина гениално.

— Руди честото прави — отбеляза Остин.

— Идеята му бе, да стъпим върху една легенда. Аризонския романс.

Завала се усмихна:

— Звучи като име на футболен отбор.

— Би могло, но не е. През 1924 до една стара тухларна, недалеч от дилижансовата станция при Деветата миля, някакви типове изровили нещо, което приличало на оловен кръст с тегло тридесет килограма. Решили, че може би е останал от йезуитски мисионери или испански конквистадори⁵⁹. Кръстът бил покрит целият с твърда корица от калциев карбонат. Когато я отстранили, видели че са два кръста, свързани с оловни нитове. Върху метала личал надпис.

— Тук бяха Джон и Мери — каза Завала.

— Само че Джон и Мери го написали на латински. В университета на Аризона разчели надписа и той съдържал нещо невероятно: «В лето Господне 775, седемстотин мъже и жени, под ръководството на Преславния Теодорус, отплавали от Рим и дълго се борили с океанските бури. Те се разбили в някаква суша, изоставили корабите си и продължили пеша на север, докато стигнали гореща пустиня. Издигнали град, наречен Тера Калалус, който процъфтявал, докато поробените индианци въстанали и убили Теодорус. Градът бил издигнат отново, но индианците пак се надигнали. Един от римските първенци, на име Якобус, разпоредил всичко това да се изпише върху кръста.»

— Римляните са разполагали с достатъчно големи кораби, чиято мореходност би позволила да се справят с такова плаване — каза Остин, но историята звучи по-скоро като взета от булевардно списание. Конън Варварина.

— Или Амалрик, Богочовекът от Тоорана — допълни Завала.

— Добре де, — прекъсна ги Нина с престорено раздразнение, — това е сериозно. Както вашите реакции красноречиво показват, цялата история е лесна плячка за скептиците, които тогава бързо я налапали. Но скоро запели друга песен, когато наблизо била намерена гравирана в метал римска глава, също покрита с калциев карбонат. Един археолог от университета започнал разкопки. Открити били още кръстове, девет старинни меча и един labarum⁶⁰ — римски имперски щандарт⁶¹. Много хора станали вярващи. Други разправяли, че всичко било заровено там от мормоните.

— Да бият целият тоя път от Юта — за да заровят всичко това? — учуди се Остин.

Нина сви рамене:

— Избухнали спорове из целия свят. Според някои специалисти дълбочината, на която се намирали находките, както и карбонатният слой, доказвали, че не става дума за измама, освен ако е била организирана преди Колумб. Скептиците сочели, че много фрази от надписа изглеждали като взети от учебник по латинска граматика. Някой подметнал, че предметите може да са били заровени от политически емигранти от времето на Максимилиан, поставен на мексиканския трон от Наполеон.

— А какво станало с находките?

— В университета решили, че цялата история се е комерсиализирала, и я замразили. Предметите се съхраняват в банка. Пари за продължаване на разкопките не се намерили.

— Разбирам накъде вървим — обади се Остин. — След всичкото това време, най-после са намерени пари за разкопки. Басирам се, че са от бюджета на НАМПД.

— Ъхъ. Казваме, че експедицията се финансира от богаташ, пожелал да остане анонимен. Същият бил запленен от историята още като дете и иска да се разнищи докрай, веднъж завинаги. Проучвания с металотърсачи разкрили някои интересни възможности в района на изоставено ранчо, близо до първоначалните разкопки. Започнахме да копаем там и открихме римска реликва.

— Историята си я бива — реши Завала. — Дали някой ще клъвне?

— Сигурни сме в това. Вестници и телевизии вече ни помогнаха. Когато се свързахме с «Тайм куест», те знаеха всичко за разкопките и сами предложиха помощта си.

— Дадоха ви пари? — попита Остин.

— Не сме искали пари. Искахме доброволци. Изпратиха двама. В замяна поискаха, както им е обичай, да бъдат уведомени преди медиите за всяко необикновено откритие. Което вече направихме.

Остин разсъждаваше на глас:

— При целия този шум, ще е доста трудно да се направи така, че цяла експедиция да изчезне от лицето на земята.

— Адмиралът говори по този въпрос. Той смята, че широкото осветляване ще осуети планове за убийство. Ще се опитат да откраднат или унищожат реликвата.

— Може би няма да нахлуят с оръжие в ръка, но не съветвам да се застава на пътя им, ако го сторят — каза Завала.

— Кога съобщихте на «Тайм куест»?

— Преди три дни. Помолиха ни да не казваме на никого. Седемдесет и два часа.

— Значи, довечера са на ход.

Нина ги осведоми за разкопките. Тя беше археологът на групата. Подводничарската квалификация на служителите от НАМПД бе поощипана, за да добие по-земни характеристики. Траут лесно пое ролята на геолог. Остин мина под неопределената фирма на инженер, а Завала стана специалист по металите.

Пикапът продължаваше да се катери в пустинята Тъксън. Беше късен следобед, когато напуснаха магистралата и се задрусаха по черен път, край бодливи храсталаци. Спряха до безформена купчина кирпич, където се виждаха два жилищни камиона «Уинебего» и няколко други коли. Остин излезе и огледа мястото. Останки от каменен зид горе-долу очертаваха границите на ранчото. Следобедното слънце придаваше на пустинята бакърен оттенък. Дългата фигура на Траут изникна с протегнати ръце. Облечен беше в каки, сякаш току-що извадени от гардероб, закопчана официална риза на розови райета и вратовръзка с индиански мотиви, по-малка и не толкова екстравагантна, колкото повеляваше вкусът му. Единствената отстъпка пред нехигиеничната същност на археологическите разкопки бяха работните ботуши, но и тяхната кожена повърхност изглеждаше току-що лъсната.

— Пристигнах тази сутрин с Нина — обясни той. — Елате, ще ви разведа наоколо! — Поведе ги зад развалините на старата хасиенда към малко възвишение, където един земен участък бе разделен на квадрати от набити колчета. Възрастна двойка работеше със сито, направено от дърво и телена мрежа. Мъжът сипваше в него пръст, а жената отсяваше различни предмети и ги прибираше в найлонови торбички. Траут ги запозна. Джордж и Хариет Уингейт бяха хубава двойка в края на шестдесетте или в началото на седемдесетте си години, но проявяваха енергията на по-млади хора. Казали бяха, че са от Вашингтон.

— Щат Вашингтон — с горда усмивка внесе поправка мисис Уингейт.

— Спокейн — поясни съпругът, висок мъж със сребърна коса и брада.

— Хубав град — забеляза Остин.

— Благодаря — отвърна съпругът. — Благодаря също, че сте дошли да помогнете. Тая работа с археологията се оказва малко по-трудна от игра на голф. Не мога да повярвам, че си плащаме, за да копаем тук.

— Чуйте го само! Той не би пропуснал такава възможност за нищо на света. Джордж, кажи им за шапката Индиан Джоунс, която искаш да си купиш.

Съпругът посочи към слънцето.

— Индиана Джоунс, скъпа. Също като щата Индиана. Просто искам да се предпазя от слънчев удар — каза той с усмивка, почти скрита зад гъстите бели бакенбарди.

Като размениха още няколко любезности, новодошлите отидоха към разкопките. Двама мъже на колене човъркаха с мистрии в два съседни плитки правоъгълни изкопа. В тяхно лице Остин разпозна бивши военноморски тюлени, присъединявани към групата на НАМПД при предишни задачи. Сендекър не поемаше рискове. Тези бяха от най-добрите в отдела за сигурност в агенцията. По-високият, известен на Остин просто като Нед, имаше класическите широки рамене и тънък кръст на културист. Мистрията в ръката му изглеждаше като клечка за зъби. Карл, по-ниският, беше по-сух, но както Остин знаеше от опит — значително по-опасен от двамата.

— Как върви? — попита Нина.

Нед се изсмя:

— Добре върви, но никой не ми каза какво да правим, ако наистина намерим нещо.

— Викам му да го зарови пак — обади се лаконично Карл.

— Това може би не е лоша идея — отвърна Остин. — По-добре е, отколкото да се обяснява, какво търсят двама водолази от НАМПД посред аризонската пустиня. — Спомни си какво му бе казала Нина за мароканския случай. — Да са минавали някакви странници днес?

Траут и другите двама се спогледаха и избухнаха в смях.

— Ако имаш предвид странни хора, имаше ги повече от достатъчно. Невероятно е какво количество малоумници могат да бъдат привлечени от едно такова проучване.

— Не знам дали си съвсем почтен към тях — намеси се Карл. — Някакъв ми предложи да търся следи от контакти с НЛО и Атлантида. Видя ми се съвсем разумно, докато говорех с него.

— Разумно, колкото и цялата тая операция — отбеляза Остин с крива усмивка. — Друг някой?

— Минаха някакви с камери и бележници — отвърна Траут. — Казаха, че са репортери.

— Легитимираха ли се?

— Не сме искали. Би било загуба на време. Ако тия приятели са така организирани, както смятаме, ще си осигурят и фалшиви документи. Минаха много зяпачи и доброволци. Казахме им, че това са само предварителни проучвания, взехме им имената и обещахме да им се обадим. Всички са заснети с видеокамера от върха на оня кактус.

Остин си мислеше за битката на борда на «Нерей», трябваше да отблъснат група добре въоръжени нападатели. В ролята си на защитници, те имаха на своя страна изненадата и късмета. Но раните по него и Завала говореха, че нещата лесно можеха да имат и друг изход. Дори и тези корави псевдоизкопчии могат бързо да бъдат пометени от мощна атака.

— Какви са ни резервите? — попита той.

— Имаме шест души в изоставената бензиностанция веднага зад завоя — отвърна Нед. — Ще бъдат тук за по-малко от пет минути след сигнала. Отработено е. — Докосна пейджъра на колана си. — Натискам бутона и тръгват.

Остин се огледа, после хвърли поглед към далечните планини. Странно за морски човек, но той винаги се чувстваше у дома си в пустинята. Имаше сходство между двете обкръжения — безкрайни простори, възможните резки атмосферни промени, безмилостна враждебност към човешкия живот.

— Какво ще кажеш, Джо? Ако ти нападаш, от коя страна ще дойдеш?

Завала, който вече бе мислил по въпроса, отвърна без никакво колебание:

— Пътят, по който дойдохме, осигурява най-лесния достъп, така че най-логичната изходна позиция за нападение е пустинята. От друга страна, може би искат ние да си мислим точно това и да нападнат от пътя. Зависи от превозните им средства. Не съм забравил, че в Мароко използваха амфибия.

— И аз не съм. Макар че трудно ще скриеш подобно нещо в пустинята.

— Външният вид лъже — отвърна Карл. — Проучих района около ранчото. Има повече дупки, отколкото по луната. Дерета, ровини, цял куп. Армия не можеш да скриеш, но достатъчен брой убийци, които да направят живота интересен, можеш.

— Интересен и много къс — отбеляза Остин. — И така, спираме се на пустинята. Нека момчетата сложат постове по пътя след мръкване. Подкрепа за тях?

Нед кимна:

— Един хеликоптер, с дузина въоръжени до зъби, чака в едно дере на три мили оттук. Пет минути и за тях.

Пет минути могат да се окажат много време, помисли си Остин, но, общо взето, хареса приготовленията. Погледна към мястото, където здраво се трудеше семейството от Спокейн.

— Ами хората от «Тайм куест»?

Траут се ухили:

— Ако те са убийци, това е най-сполучливата маскировка, която съм виждал. Проучихме ги основно. Всичко им е наред.

— Нямах предвид това. Трябва да имаме план за закрилата им, в случай че белята стане.

— Няма страшно — каза Траут. — Настанени са в мотел на магистралата.

Остин се обърна към Нина:

— Ще успея ли да те убедя и ти да отидеш в мотела?

— Не — твърдо отговори тя.

— Защо ли отговорът ти не ме изненадва? Ако настояваш да останеш, ще стоиш плътно до мен и Джо! И ще правиш точно каквото ти кажем! А къде е тая невероятна находка, от която се очаква да предизвика нападението?

Нина се усмихна:

— Скрили сме я в «сейфа».

Нед и Карл се върнаха към заниманията си, а Нина ги поведе към метална барака, разположена до камионите. Отвори катинара със закачен на колана ѝ ключ. Нямаше ток и тя запали пропанов фенер. Върху две дървени магарета бяха прехвърлени талпи. На тях лежеше предмет, покрит с парче плат.

Траут каза:

— Удивителни са възможностите на съвременната наука да прибавя години към възрастта на нещо. Момчетата от лабораторията на НАМПД забъркаха калциев карбонат, който нормално се образува за столетия. — Замълча, за да усили ефекта, и дръпна парчето плат: — Voila⁶²!

Остин и Завала се вторачиха в осветения от лампата предмет, после го доближиха. Остин докосна бронзовата повърхност.

— Това ли е, което си мисля? — попита той.

Траут се прокашля:

— Какво ще кажете?

Широка усмивка цъфна на лицето на Остин:

— Мисля, че е съвършено — отговори той.

←59

Конквистадор — от конквиста — насилственото подчиняване на Южна Америка на испанската корона.

←60

labarum — кралски, кавалерийски щандарт, носен пред римските императори в боен строй.

←61

Щандарт — боен флаг.

←62

Voila — (фр.) ето, заповядайте, готово.