Загадката „Серпента"

39.

Плитчините край остров Нантъкет

Миниподводницата се бе спуснала едва няколко фатома¹⁰⁰ в синьо-зелените води на Нантъкетския пролив, а Остин вече започна да съжалява, че се потапя със Завала. Не че се съмняваше в уменията му на водач. Надали изобщо, под или над вода съществуваше превозно средство, което да му се опъне. Проблем създаваше непоносимият фалш на пеенето му. Докато кранът поемаше двуместната машина и я спускаше на вода, Завала зарева испанска версия на «Жълтата подводница»¹⁰¹. Остин излая в микрофона:

— Друга не знаеш ли?

— Пея по желание на публиката.

— Какво ще кажеш за «Далеч, далеч от дома»?

Тихият смях на Завала се разнесе от слушалките:

— Тая не съм я чувал, откак бях muchacho¹⁰².

— При извънредни ситуации се прибягва до извънредни мерки.

— Няма проблем! Все пак с акомпанимент на китара звучи по-добре. Накъде да караме, amigo?

— Какво ще кажеш за надолу. Като начало.

Жестът на съгласие можеше да се види през наблюдателната полусфера, която беше толкова близо до Завала, че ако не беше плексигласовата преграда около главите им, Остин би могъл да протегне ръка и да докосне колегата си по рамото. Двата купола бяха монтирани в предната част на миниподводницата и стърчаха под ъгъл спрямо зелената плоскост на керамичната ѝ повърхност като ококорените очи на жаба.

«Дийп Флайт II» не приличаше на повечето дълбоководни подводници и батискафи¹⁰³, чиято форма наподобява дебел човек, заоблен и широк в талията. Тя напомняше по-скоро футуристичен изтребител, отколкото подводен плавателен съд. Корпусът ѝ беше правоъгълен и плосък. Отпред и отзад се източваше като острие на длето. Страните бяха отвесни и под прав ъгъл спрямо плоските покрив и дъно, с остри ръбове, подобно на сукно, опънато на метална рамка. Стабилизаторите бяха къси и ръбести, снабдени с неподвижни ходови светлини. Пропелерите се намираха зад стабилизаторите и наблюдателните куполи. В предната част на съда бяха разположени дистанционно управляеми манипулатори и подвижен прожектор.

За разлика от екипажа на други подводници, който седеше изправен като зад бюро, Остин и Завала лежаха като сфинксове, с лица напред, с лакти върху тапицирани подложки и с ергономични отливки около цялото тяло. Управлението беше дублирано, като пред всеки имаше по два лоста — един за скоростта и друг за движение по вертикала. Завала водеше подводницата, докато Остин отговаряше за останалите системи — светлини, видеокамера, манипулатори. Държеше под око дигиталните дисплеи на контролното табло отпред, показващи данните на компаса, скоростомера, одометъра¹⁰⁴, халогена¹⁰⁵ и сонара¹⁰⁶. Подводницата бе много повратлива и променяше направлението си чрез стабилизатори в задната част, като при самолет.

Телата им бяха повдигнати под наклон от тридесет градуса спрямо хоризонталната ос, така че да заемат естественото положение на плувец, което смекчаваше усещането за опасност, при потапяне или изплаване. Дължината на кабината беше достатъчна за 183-те сантиметра на Остин, но усещаше широките си рамене леко притеснени. И все пак, дори със серенадата на Завала, трябваше да признае, че това беше много приятен начин да се обследва потънал океански кораб.

Останките бяха маркирани с червен сферичен буй. Завала започна да описва бавна серия от все по-дълбоки кръгове около въжето на буя, спускащо се от повърхността до парче верига, виснала от крана на третата спасителна лодка по левия борд, на шестдесет метра дълбочина. Нормално спускане до най-високата точка на потъналия кораб би отнело три-четири минути. Със скоростта си от пет възела, подводницата можеше да покрие разстоянието за част от това време, но Остин искаше да усети обстановката, в която щяха да работят. Помоли Завала да се спусне на дъното.

Надебеляващият воден слой поглъщаше един след друг съставните цветове на светлинния спектър. Най-напред се загуби червеният, а после останалите. На петия фатом, остана само студен синьо-зелен оттенък. В замяна на загубения колорит, водата стана прозрачна като кристал, докато подводницата цепеше по-топли, изпълнени с дребни растителни организми, пластове. Тя се спускаше, сякаш по нарез на тирбушон, около котвеното въже на буя. Изведнъж на бледия фон на пясъчното дъно изпъкна огромно туловище, което изпълни зрителното им поле.

При отличната видимост, подводницата се бе по-топила до четиридесет метра без светлини. На това равнище Завала я нивелира, забави ход почти докрай и запали дънните прожектори. Корабът лежеше на една страна. Големият кръг светлина превърна част от черния корпус в мъртвешки ага, изпъстрен тук-там с петна в прокаженожълто и кърваворъждиво. Пелената от милиони морски анемонии, повила кораба, се губеше извън очертанията на кръга.

Остин не можеше да си представи, че този огромен, мъртъв левиатан¹⁰⁷ е бил навремето един от най-бързите и красиви кораби на вода. Човек може да застане пред сграда, висока колкото дължината на «Дориа», без да се чувства потиснат, но ако същият този двеста и тридесет метров корпус се разположи хоризонтално върху равна пустош, неговата монументалност спира дъха.

Легнал на щирборда си, скрил фаталната рана от острия нос на «Стокхолм», «Дориа» напомняше някакво чудовищно морско същество, полегнало за кратка дрямка и готово да бъде разбудено от морското течение. Подводницата включи видеокамерата си и се плъзна ниско над редицата илюминатори към кърмата. На фона на огромното туловище, тя приличаше на малко опулено ракообразно, попаднало на кит. Недалеч от шестнадесеттонния ляв винт Завала рязко обърна и мина над ъгловатите отвори, служили някога за прозорци на палубата за разходка. Когато пространството под тях се откри, Завала спусна подводницата до седемдесет метра и пое към носа по курс, успореден на предишния. Претрупаните палуби представляваха тридесетметрова стена от лявата им страна. Минаха край трите плувни басейна, осигуряващи прохлада на презатлантическите пътници, съобразно цената на билета им, плъзнаха се над спасителната палуба, чиито спускателни механизми и днес не работеха по-добре, отколкото през 1956.

Десетки рибарски мрежи висяха в плен на крановете на спасителните лодки. Висяха като покров на гигантски саркофаг. Очите им бяха гурелясали от десетилетните морски наслойки. Някои от тях, виснали на буйовете си над развалината, все още изпълняваха дълга си и залавяха по някоя от стрелкащите се в опасна близост риби. Забелязал стърчащите от мрежите риби гръбнаци, Завала мъдро държеше подводницата на разстояние от все още опасните съоръжения.

Огромният червено-бял димоход се бе откъснал и бе открил широка квадратна шахта към машинното отделение. Други отвори показваха горната част на голям брой стълбища. Надстройката бе рухнала и представляваше безформена купчина отломки на дъното. Без характерните си очертания «Андреа Дориа» приличаше повече на баржа, отколкото на пътнически кораб. Едва когато стигнаха останките на рулевата и забелязала масивните бити, огромните корпуси на винчовете и кнехтите, непокътнати на бака, те усетиха, че това е било огромен презокеански кораб. Трудно беше да се повярва, че съд с подобни размери изобщо може да потъне, но така са говорели и за «Титаник», спомни си Остин.

Мълчаха с благоговението на опечалени участници в погребение, но Остин наруши тишината:

— Така изглеждат тридесет милиона долара, след няколко десетилетия на морското дъно.

— Голяма пара, за някакъв си преоразмерен рибарски кош — отбеляза Завала.

— И това е само за коритото. Не броя обзавеждането, произведенията на изкуството и четиристотинте тона товари. Гордостта на италианския граждански флот.

— Не мога да го проумея — каза Завала. — Знам за гъстата мъгла, но и двата кораба са имали радари и външни наблюдатели. Как са могли, от всички милиони квадратни мили в океана, да си изберат едно и също място по едно и също време?

— Лош късмет, сигурно.

— Не биха се справили по-добре, даже и ако следваха предварително определен курс за сблъскване.

— Петдесет и двама загинали. Двадесет и девет хилядитонен кораб на дъното. «Стокхолм» тежко повреден. Товар за милиони загубен. Това се казва планиране.

— Да не искаш да кажеш, че и това е една от неразгаданите тайни на морето?

— Защо, ти да не би да си я разгадал?

— Не съм — каза Завала с въздишка, която изсъска в слушалките. — Сега накъде?

— Да хвърлим един поглед на «дупката на Гимбъл» — предложи Остин.

Минито изви с грациозността на манта¹⁰⁸, пое към носа и спря около средата на левия борд, над назъбен четириъгълен отвор.

Дупката на Гимбъл.

Големият два и половина на шест метра отвор беше наследството на Питър Гимбъл. По-малко от двадесет и осем часа след потъването на «Дориа», Гимбъл и още един фотограф на име Джоузеф Фокс, се спускат до кораба и го изследват в продължение на тринадесет минути. Това слага началото на Гимбъловата мания. През 1981 година той организира експедиция, която използва въздушен звънец¹⁰⁹ и подводни технологии. Водолазите изрязват отвор към фоайето на първа класа, за да се доберат до сейф, в който би трябвало да има скъпоценности за около милион долара. Сред огромна шумотевица, сейфът бил отворен пред телевизионни камери, за да обогати водолазите с неколкостотин долара.

— Прилича на порта в хамбар — присмя се Завала.

— Тази порта са я рязали с магнезиеви електроди цели две седмици — отвърна Остин. — Ние не разполагаме с толкова време.

— Може би по-лесно ще извадим цялото нещо. Щом НАМПД успя да извади «Титаник», това тук ще е детска игра.

— Не си първият, който го предлага. Има цял куп идеи. Сгъстен въздух, балони с хелий, кесони¹¹⁰, пластмасови пресовки. Даже и топки за пинг-понг.

— Тоя, дето е предложил топките, трябва наистина да е имал cojones¹¹¹ — подсвирна Завала.

Остин изстена при тая испанска двусмислица.

— Ако оставим настрана изтънчената ти забележка, какво ще кажеш за всичко това тук?

— Мисля, че някой ни е отменил, при отварянето на входа.

— Съгласен съм. Дай да се вдигнем, да видим какво мислят останалите.

Завала вдигна палец, погали лоста и вдигна носа на подводницата. Докато мощните ѝ пропелери я тласкаха към повърхността, Остин погледна надолу, към чезнещия в мрака белезникав призрак. Някъде в огромния му търбух се криеше ключът към загадката на серия жестоки убийства. Остави мрачните си мисли, когато Завала раздра тишината с «Градината на октоподите» на испански. Остин благодари на небесата за краткостта на това потапяне.

«Дийп Фланг» изскочи на повърхността сред фонтани пяна. През стичащата се по плексигласа вода, на около петдесет метра от тях се виждаше сив кораб с бяла надстройка. Под водата миниподводницата беше пъргава като хамсийка. На повърхността плоскостите ѝ реагираха на всяка вълничка, издухана от лекия бриз. Остин не страдаше обикновено от морска болест, но сега го бе обзело особено усещане и се зарадва, когато корабът започна бързо да скъсява разстоянието помежду им.

Имаше форми, типични за съдове, чието предназначение е да спускат, вдигат и превозват на палубата си съоръжения и транспортни средства от най-различно естество. Заоблен нос и висока надстройка в предната част, характерни за влекач, а по-голямата част от двадесет и два метровата му палуба беше открита. От двете ѝ страни се извисяваха аркообразни кранове, а седемметровата кърма беше заета от стоманена конструкция с формата на А. Под нея, към морската повърхност се спускаше рампа. Двама, облечени в мушами, мъже избутаха по нея надуваема лодка, скочиха вътре и заподскачаха по вълните към подводницата. Докато единият държеше лоста за управление, другият промуши куката, в края на едно въже, през халка в носа на минито.

Въжето водеше до палубен винч, който приближи подводницата до щирборда. През него се подаде рамото на кран, а мъжете в лодката бързо закачиха въжетата му към специално пригодените за целта места по борда на подводницата. Въжето се изопна. Пасажерите и капещият им съд увиснаха над водата. Кранът се завъртя и внимателно отпусна корпуса в леглото на метална стойка. Операцията протече с швейцарска прецизност и експедитивност. От бащиния си екипаж, Остин и не очакваше нещо друго.

След знаменателната среща в «Пийбоди», Остин се бе обадил на Руди Гън, за да го информира и да поиска спасителен кораб. НАМПД разполагаше с десетки кораби за пръснатите си по цял свят операции. И точно тук се криеше проблемът, както му бе обяснил Руди. Корабите на агенцията бяха къде ли не. Повечето обслужваха учени, които бяха чакали ред за място на борда им. Най-близо до тях беше «Нерей», в Мексиканския залив. Остин обясни, че не му трябва напълно оборудван спасителен кораб, но Гън отговори, че по-рано от седмица не може да направи нищо за него. Остин каза да приемат заявката му и затвори. След миг на размисъл, набра друг номер.

Чу се нещо като кашлица на мечка в гъста гора. Остин каза на баща си какво иска.

— Ха! — Зарадва се старецът. — За бога, мислех си, че НАМПД има повече кораби от военния флот. Толкова ли не може адмиралът да ти задели някоя черупчица?

Остин изчака баща му да се наследи напълно на злорадството си.

— Не и точно в момента. Наистина би могъл да ми помогнеш, татко.

— Хм. Помощта си има цена, млади момко — лукаво отбеляза старецът.

— НАМПД ще покрие всичките ти разходи.

— Пукнат грош не давам за някакви си пари — изръмжа старият Остин. — Счетоводителят ми ще намери начин да представи нещата като благотворителност, ако преди това не го пратят в Алкатраз¹¹². Ако ти дам нещо, което се държи над водата, означава ли, че ще приключиш там с каквато глупост те е натоварил Сендекър и ще дойдеш да ме видиш, преди да оглупея дотолкова, че да не мога да те позная?

— Не мога да обещая, но има голяма вероятност.

— Хм, да намеря кораб, но не е като да спра такси, нали разбираш? Ще видя какво мога да направя. — И затвори.

Остин се засмя тихичко. Баща му знаеше отлично, къде точно се намира и с какво се занимава всеки от съдовете му, до най-малката гребна лодка. Искаше просто малко да го помъчи. Не се изненада, когато след няколко минути телефонът иззвъня. Дрезгавият глас каза:

— Имаш късмет. Намерих ти една стара гемия. Имаме един спасител, който работи за военните при Сенди Хук, Ню Джърси. Не като вашите огромни изследователски кораби, но ще свърши работа. Утре ще пусне котва в Нантъкет и ще ви чака там.

— Благодаря ти, татко, наистина съм ти задължен.

— Трябваше да се разправям с капитана, а и ще загубя пари в тая работа — каза бащата по-меко, — но си викам, струва си да докарам тук сина си в годините ми на упадък.

Ама че артист! Остин знаеше, че баща му все още беше в състояние да пребори мечка. Верен на думата си, старият Остин изпрати кораба още на другия ден. «Морският дявол» не приличаше много на гемия. Беше спасителен кораб от средна големина, построен преди по-малко от две години, по последна дума на техниката. Като плюс с него вървеше капитан Джон Макгънти, кокалест и червендалест ирландец от Саут Бостън. Капитанът се бе спускал при «Андреа Дориа» на младини и се зарадва на възможността да се върне отново там.

Остин изваждаше касетата от видеомагнетофона, когато капитанът се появи.

— Е, не ме дръжте в неведение — каза той нетърпеливо, — как е старото момиче?

— Възрастта започва да му личи, но можете да видите и сам. — Остин подаде касетата. Капитанът погледна към подводницата и се усмихна. — Бива си я — каза той и ги поведе към каютата си. Снабди Остин и Завала с ниски кресла и високоградусови питиета, после пъхна касетата в плейъра. Макгънти остана непривично мълчалив, докато попиваше всяка подробност от преминаващия през екрана обърнат и обрасъл с анемонии корпус. Когато записът свърши, той го превъртя отново.

— Добра работа сте свършили, момчета. Изглежда почти като през 1987, когато се гмурках аз. Само дето траловете¹¹³ са повече. И както казахте, малко се е поизносил. Само че проблемът се крие там, където не се вижда на филма. Чух, че секторните стени са изгнили. Няма да мине много време и всичко ще рухне.

— Можете ли да ни дадете някаква представа какво ни очаква там?

— Ще направя, каквото мога. Искате ли още по едно? — Без да чака отговор, той наля по двойна доза «Джак Даниълс» и пусна в чашите миниатюрни подобия на ледени кубчета. Отпи глътка, загледан в празния екран на телевизора. — Не бива да забравяте едно. «Дориа» може и да ви изглежда добре, въпреки всичките гадории по корпуса, но това е убиец. Неслучайно го наричат Монт Еверест на водолазите. Не е взел толкова жертви, колкото Еверест — бяха десетина, когато ги броих последния път, — но изглежда, гмурците, както и алпинистите на Еверест, са любители на повишения адреналин в кръвта.

— Всяко крушение си има своите особености — отбеляза Остин. — Какви са главните заплахи тук?

— Ами, в ръкава си крие всякакви фокуси. На първо място е дълбочината. Времето за декомпресия е два часа. Трябва ви вълнено бельо под неопрена, заради студа. Има акули, идват за попадналите в мрежите риби. Повечето сини. Приема се, че не са опасни, но когато декомпенсираш, виснал на котвеното въже, някоя късогледа хищница може и да те сбърка с тлъсто парче.

— Когато се учех на тоя занаят, баща ми все повтаряше, че под водата, човек престава да стои най-отгоре в хранителната йерархия — отбеляза Остин.

Макгънти изсумтя в съгласие.

— Всичко това не би представлявало кой знае каква пречка, ако не бяха другите проблеми. Има едно гадно, постоянно течение. По цялата дълбочина и дори през кораба. Понякога имаш усещането, че ще те откъсне от въжето.

— Усетих как се мъчи да отклони подводницата от курса — каза Завала.

— Обърнахте ли внимание на видимостта?

— Днес се виждаше доста добре. Намерихме останките без светлини — отвърна Остин.

— Имали сте късмет. Грееше слънце, водата беше сравнително неподвижна. При мъгла или облачност може да се ударите в корпуса, преди да сте го забелязали. Но това е нищо в сравнение с вътрешността. Тъмно е като в подземното царство. Тиня навсякъде. Само да я докоснеш и наоколо се вдига мътилка, през която лъчът на прожектора не може да мине. Много лесно можеш да се объркаш и загубиш. Най-голямата опасност е да не се заплетеш някъде. Пълно е с най-различни кабели и жици. Разбира се, ако стигнеш до тях през всичките тия мрежи, въжета и риболовни корди, откъснати от въдиците на талпите любители на приключения, които идват на мястото на катастрофата. Те не се забелязват. Не знаеш, че е там, докато не ти се омотае около кислородния апарат. Имаш не повече от двадесет минути да се отървеш.

— Не е кой знае колко, за проучването на такъв голям кораб.

— Това е и една от най-големите опасности. Човек иска да се снабди с някое парче керамика или чиния с италианската емблема. Помисли само колко време и пари отиват, за да се спуснеш долу. Забравят. Бързо губят сили. Особено, ако трябва да се борят с течението и използват неподходяща дихателна смес. Правят грешки. Губят се. Забравят предварителния план. Снаряжението трябва да работи безупречно. При последното си спускане, носех пет бутилки, оловен колан, осветление, ножове, общо сто и петнадесет кила. Цяла вечност ти трябва, за да изследваш целия кораб. И пак можеш да объркаш посоките. Корабът лежи на една страна, палуби и разделителни стени стоят вертикално.

— Тоя «Андреа Дориа» изглежда тъкмо за нас, а Джо?

— Стига да сервират текила на бара.

Макгънти вдигна вежди. Обикновено с такава самонадеяност пред останките на «Андреа Дориа», се купуваше еднопосочен билет за чувала с тежестта, но за тия двамата не беше сигурен. Тоя големият, с неподходяща коса за гладкото му лице, и другият, с тихия глас и креватен поглед, излъчваха някаква необикновена сигурност. Тревогата изчезна от лицето на капитана и той се усмихна като стара хрътка. Изобщо не би се изненадал, ако цъфнат на бара в първа класа на «Дориа» и си поръчат по едно на бармана призрак.

— Какво ще е времето, капитане? — попита Остин.

— По тия плитчини е дяволски непостоянно. Днес спокойно, утре духа, та се къса. Тукашната мъгла е прочута. Ония от «Стокхолм» и «Дориа» могат да ти кажат колко гъста става. Сега вятърът е югоизточен, но ще се измести на запад и според мен, можем да очакваме спокойно море. Но колко дни ще остане такова, не може да се каже.

— Това е добре. Ние малко бързаме, така че не разполагаме с много време — каза Остин.

Макгънти се усмихна. Доста самонадеяно.

— Ще видим. Все пак трябва да призная, момчета, че имате дупе. Какво точно търсите, брониран камион в трюма? Доста ще се озорите. Особено пък, като не познавате кораба. — Поклати глава. — Бих искал да ви помогна, но моето водолазно поприще принадлежи на миналото. Би трябвало да имате водач.

Остин забеляза един син корпус да се изнизва покрай илюминатора. На носа му пишеше «Майра».

— Извинете, капитане! Мисля, че водачът току-що пристигна.

←100

Фатом — (мор.) прибл. 180 см

←101

Жълта подводница — един от хитовете на английския състав «Бийтълс» от шестдесетте години.

←102

Muchacho — (исп.) в случая момченце.

←103

Батискаф — съд за проникване на голяма дълбочина, който потъва с помощта на собственото си тегло, а изплава, след като изхвърли баласт.

←104

Одометър — уред за измерване на изминато разстояние.

←105

Халоген — халогенна лампа.

←106

Сонар — апарат за подводно определяне на предмети във водата.

←107

Левиатан — библейско морско чудовище, приемано за кит или змей.

←108

Манта — голяма плоска морска риба, с овална форма.

←109

Въздушен звънец — съоръжение за проникване на големи дълбочини с форма на камбана, отворено отдолу; водата не може да влезе, понеже я спира съпротивлението на изпълващия го въздух.

←110

Кесон — ламаринен, бетонен или дървен сандък, приспособен за работа под вода, като в него се вкарва сгъстен въздух за дишане и изтласкване на водата.

←111

Cojones — (исп.) топки, тестикули. Игра на думи: «имам топки» означава стиска ми, куражлия съм.

←112

Алкатраз — островче в залива на Сан Франциско с разположен върху него едноименен затвор (отдавна недействащ), символ на затворите изобщо.

←113

Трал — дънна рибарска мрежа, действаща на принципа на влачене, «тралене».