Загадката „Серпента"

44.

Макгънти крещеше яростно в микрофона:

— Какво става, по дяволите? Някой да ми се обади или аз ще сляза долу!

— Не го препоръчвам — отвърна Остин. — Шестима в твърди костюми току-що дойдоха на чай и не са особено дружелюбни. Един вече стреля по мене.

Макгънти избухна като вулкан:

— Исусе, Марио, Йосифе и всички морски светии!

Намеси се още един глас, почти истеричен:

— Тия кучи синове прерязаха връзките на Джек! — Изчезналият водолаз се обаждаше от въздушния звънец. Остин разпозна тексаския му изговор.

— Той добре ли е?

— Да, тук е с мене. Уплашен е до смърт, но е добре.

— Стойте си кротко с Джек — посъветва ги Остин. — Макгънти, за колко време можеш да вдигнеш звънеца?

— Пръстът ми е на копчето.

— Ами, вдигай тогава.

— Вече тръгна. Да повикам ли бреговата охрана?

— Най-добра работа би свършило едно отделение тюлени от военния флот, но сега и бъкингамския караул да викнем, резултатът ще е един и същ. Всичко ще е свършило, преди да пристигне каквато и да било помощ. Налага се да се оправяме със собствени сили.

— Остин, пази се! Не съм се бил векове. Ще ми се да съм долу, та да счупя някоя и друга глава.

— И на мене ми се ще да си долу. Не искам да бъда невъзпитан, капитане, но трябва да си гледам работата. Чао.

Зад тъмния плексиглас, скрил лицето на Остин, светлите, синьо-зелени очи бяха твърди като тюркоази. Повечето смъртни на негово място щяха да се уплашат. Остин не бе лишен от това чувство. Спокойно можеше да се каже, че платинената белота на косите му бе резултат от многото страх, насъбран в течение на кариерата му. Ако бе видял шест бели акули да налитат насам, щеше да съжали, че не си е подновил застраховката за живот. Природните сили са безмозъчни и безпощадни. Въпреки зловещия си вид, металните костюми на нападателите криеха хора и Остин бе убеден, че те носят всичките си човешки слабости.

В съзнанието му се появиха картини от събитията в Мароко. Единствената разлика сега бе подводният декор. Искаха да вземат говорещия камък, а хората от НАМПД отново се пречкаха на пътя им. По-нататъшните разсъждения ставаха опасни. Мислите можеха да изиграят ролята на хлъзгави бананови обелки. Трябваха му хитрост и коварство, не интелект. Вълкът не мисли за плячката, преди да се хвърли отгоре ѝ. Остин превключи съзнанието си в режим оцеляване — инстинктите да направляват движенията. Топлина се разля по цялото му тяло и пропъди ледените тръпки, които го бяха побили при вида на нападателите. Дишането му се успокои, дори забави, пулсът се нормализира. Но той не се самозалъгваше. Вълкът си има и зъби, и нокти.

Завала бе чул разговора с Макгънти.

— Какъв е бойният план, Кърт? — попита той със сдържан, но напрегнат глас.

— Ще ги оставим да се приближат. Ние познаваме терена. Те не. Ще ни трябват някакви оръжия.

— Това е по моята част. Да видим какво може да се изрови.

Завала се плъзна към камиона и заяви:

— Ножици за желязо. А ония с какво разполагат?

— Не знам. Мислех, че с харпуни, но вече не съм сигурен.

Завала размаха резачите.

— Ако се доближим достатъчно, ще сцепя някой и друг цип.

Мозъкът на Остин работеше с пълни обороти, но бе спрян от внезапна мисъл. Вторачил се бе покрай Завала към отвора на бронирания камион, хипнотизиран от грейналия на фона на мастилената чернилка правоъгълник. Халогените, които бяха използвали при изваждането на плочата, още светеха вътре.

— Може би имам по-добра идея — каза Остин. — Мухоловката на Златния телец.

Като държеше под око отвора на трюма, той обясни плана на Завала.

— Семпло и нагло — отбеляза Завала. — Но това решава въпроса само на един. Ами останалите?

— Ще импровизираме.

Завала вдигна резачите като индиански войн, изровил томахавката на войната, за да се изправи срещу карабините на кавалерията, и се стопи в тъмнината около предната част на камиона. Остин откърти капаците на още две метални касети.

Все едно че отваряше кутии, пълни със звезди. Даже и под водата, блясъкът на диаманти, сапфири и рубини беше ослепяващ. Аранжира грижливо кутиите в редичка, така че ясно да се виждат, и ги подпря отдолу. Сложи тук-там по някой череп за по-голям ефект и също се скри в изкуствената нощ на корабния трюм. Висеше в пространството, като гледаше ту към камиона, ту към отвора в търбуха на кораба над себе си. Макар че вътре в твърдия костюм беше прохладно и сухо, той се изпоти.

В отвора се появи сияние, после през него се вмъкнаха, като порове в заешка дупка, двама гмурци. Лъчите от фенерчетата им кръстосваха тъмнината в най-различни посоки. Като наблюдаваше предпазливото им промъквате, Остин си спомни колко внимателно бяха навлезли със Завала, колко нервни бяха при първото запознаване с неизвестното, при ориентирането си в тоя преобърнат свят, където горе и долу вече не означаваха нищо определено. Разчиташе на първоначалното объркване. Както и на естествената предразположеност на погледа да се концентрира върху единственото видимо нещо при пълен мрак, бронирания камион — така не на място и не навреме тук.

Водолазите се движеха насам-натам и вероятно обсъждаха възможността да попаднат в капан. Приближиха камиона, държаха се близо един до друг, приспособяваха се към течението и приближаваха, докато лъскавите им костюми най-накрая се откроиха в четириъгълника.

Остин изруга. Бяха рамо до рамо. Докато оставаха така, планът му бе мъртъв, а може би двамата със Завала също. Но човешката природа надделя. Единият избута другия настрани. Сега бе точно в средата на отвора, леко приведен, с глава вътре в товарното помещение. Устните на Остин се извиха в свирепа усмивка. Привързаността се заплаща, приятел. Обади се на Завала:

— Тръгвам на таран.

— Рязането започва — отговори Завала.

Остин включи и двете странични дюзи на пълна мощ и се насочи към задницата на камиона. Потегли бавно и постепенно набра скорост, след като половиния тон преодоля спирачките на инерцията и водното съпротивление. Летеше право към камиона, като топка за боулинг, насочена към последната права кегла, като се молеше човекът да не мърда. Не искаше после цяла вечност Завала да му натяква в отвъдното, как в последните си житейски мигове се е правел на снаряд.

Късметът не му изневери. Водолазът продължаваше да фиксира елмазите, вероятно си правеше сметка как да ги отмъкне.

Остин се целеше в широкото метално дъно на костюма, точно под твърдата пластмасова черупка, която пазеше дихателните бутилки, като броня на костенурка. По дяволите! Отиваше твърде ниско. Издигна се леко. Право по курса.

— Хайде! — изкрещя той, макар да си даваше сметка, че е излишно да повишава тон.

Докато се носеше напред, прибра крака като момченце, скочило отвисоко трупешката в басейн. Опита да си представи, че е в невидим бобслей, но понеже бронята му пречеше, успя само да сгъне колене.

Завала действаше трескаво. Резачите бяха вече прекъснали част от стоманените нишки на въжето, придържащо предната част на камиона. Опасяваше се да не би да го пререже твърде бързо. При командата на Остин напрегна всичките сили, натрупани по време на хилядите часове, прекарани насаме с боксовия чувал, за да приближи дългите рамене на резачите. В централната част на въжето все още имаше някакъв живот, но после клюноподобните остриета се впиха като хищни зъби в плячка.

Остин се опита да протегне крака, но металните му колене се удариха в задника на мъжа, вперил влюбен поглед в съкровището. Без костюма, Остин би си изкълчил ставите, подобно на скиор при усукано падане, но твърдото съоръжение го спаси. Водолазът излетя навътре като ударен от бик на корида, а Остин се завъртя безконтролно в пространството.

Другият се замята в напразни опити да се измъкне, но апаратът му се бе закачил в един от стелажите в товарното помещение. Остин си имаше друг проблем — каква комбинация от дюзите да използва, за да престане да се върти из пространството и да се стабилизира. Чу вика на Завала:

— Бомба!

С едно отрязано въже предницата на бронирания камион увисна заплашително под ъгъл спрямо стената. Фаровете гледаха право надолу. Отдалечилият се на безопасно разстояние Завала си помисли за миг, че колата ще си остане в това положение. Но цялото тегло на машината се оказа прекалено голямо само за едно въже, то се скъса и камионът се отдели от стената. Гмурна се в тъмното, за да се присъедини към автоморгата сред огромен облак тиня, завлякъл със себе си костите на своите защитници, камъните и мятащия се водолаз.

Всичко това отне само няколко секунди. Оцелелият нападател бе видял светкавичната атака на Остин и с удивление забеляза изчезването на камиона, но се окопити бързо от шока си. Остин едва бе успял да овладее положението си в пространството и още му се виеше свят, когато яркият лъч на фенерче избухна в очите му. Включи дюзата, като си даваше сметка, че през времето, докато слезе няколко метра, ще бъде лесна мишена. Стисна зъби и се приготви за палещата болка, която със сигурност щеше да дойде. Ослепителната светлина не слизаше от лицето му, после рязко се метна встрани и той видя бясно ритащата фигура на противника си.

Завала!

Видял опасността, надвиснала над Остин, Завала бе приближил нападателя отзад и го захвана под въоръжената ръка и шията, като го извади от равновесие. Бореха се като два чудовищни робота в забавен кадър. В лявата си ръка Завала държеше резачите, но скоро му стана ясно, че мъжът няма да стои мирен достатъчно дълго, та да може да му пререже някой цип, както бе имал намерение. Нескопосната хватка започваше да се изплъзва, а и поначало си бе изморен от цялата тая сутрин.

Да импровизираме, спомни си Завала.

Пъхна резачите в отвора на страничната дюза на противника. Тя ги изтръгна от ръката му. Пропелерът вътре стана на парчета. Завала се дръпна. Мъжът включи и двете дюзи, за да избяга, но заработи само едната и той се впусна в нежелан танц. Завъртя се из тъмното към собственото си крушение.

Оръжието на нападателя, с тегло равно на теглото на изместваната вода, се рееше в пространството, докато Остин го хвана с непохватните си щипки. Оръжието бе примитивно по конструкция, но изработено от съвременни материали, един смъртоносен инструмент под водата, където огнестрелните му събратя бяха безполезни. Към него бе прикрепен подобен на люлка магазин с шест стрели вътре. Късите стрели бяха снабдени със стабилизатори в единия край и с четири остри като бръснач плоскости в другия. Те можеха да разпорят алуминиевите доспехи, както отварачка консервена кутия. Огромните механизми бяха направени така, че даже и с непохватните пръсти на костюма да може да се зареди стрела за стрелба.

Приближи се Завала.

— Какво е това? — попита все още задъхан от срещата си по борба.

— Прилича на осъвременен арбалет.

— Арбалет! Последния път бяха пищови за дуел — каза Завала с възхищение и погнуса. — Следващия път сигурно ще замеряме лошите с камъни.

— Просякът няма право на избор, Джо. Чудя се дали това нещо наистина работи. — Остин опря приклад о рамо и се прицели. — Изглежда смъртоносно, но имам усещането, че не е ужасно точно, освен отблизо.

— Ами, ето ти възможност да провериш лично. Привидения на един часа¹²⁰.

Две призрачни светлини зашариха през отвора в търбуха на кораба. Още двама водолази, и двамата въоръжени, и двамата по-малко склонни да попаднат в засада от своите предшественици.

— Не мисля, че тия ще можем да ги прекараме така лесно — отбеляза Завала. — Те сигурно са били във връзка с другите по радиото и имат представа какво ги очаква.

— Все пак имаме няколко точки аванс. Те не знаят, че сме въоръжени. А засега не знаят и къде сме.

Остин прецени възможностите. Можеха да се скрият, но в крайна сметка щяха да се издънят, поради изтощение. Твърдите костюми не бяха предназначени за изпълнение на новите им задачи и в крайна сметка, щяха да изчерпят и енергията си, и въздуха.

— Добре, да им покажем къде сме! Бих хвърлил ези-тура да видим кой ще бъде стръвта, но нямам монета. Ти как си в имитирането на светулка?

— Само си приготви арбалетчето, Робин Худ.

Нашествениците бяха спрели, озадачени от своя въртящ се другар, който се блъскаше в стените на гаражното помещение. Завала включи всички светлини по себе си и започна да примигва с тях за по-голям ефект. За миг повися така в пространството, приличащ на някакъв фантастичен пътен знак. После изчезна. Това привлече вниманието им.

Нападателите приближиха мястото, където го бяха видели. Само че той вече не беше там. Отмести се няколко метра надясно и пак замига светлините на главата и гърдите си. Премести се отново. Пали. Гаси.

Ефектът беше поразителен, дори за Остин, който бе наясно с играта. Клонингите на Завала изпълваха цялото пространство.

— Никога не съм мислел, че ще завърша кариерата си като фар — оплака се Завала.

— Майка ти би се гордяла с теб, Джо. Работата става. Приближават се.

Беше въпрос на време да се блъснат в Завала.

— Още един път, Джо, — каза Остин, — точно зад теб съм.

Завала пак се разсвятка като коледна елха. Нападателите увеличиха скоростта си и се насочиха към мястото, където за последно го бяха видели. Право към Остин.

Той прикладва оръжието.

— Пет секунди, за да ми се махнеш от огневата линия, Джо — каза той с равен глас. — Плюй си на петите.

— Слизаме — оповести Джо, с тона на момче от асансьор.

Спусна се няколко метра. Остин бавно броеше и се мъчеше да проникне с поглед в тъмното зад блясъка на по-близкото фенерче. Когато се увери, че Завала е в безопасност, той натисна спусъка и усети лекото ритане на арбалета, изхвърлил стрелата. Не беше възможно да проследи ракетата си, но явно бе улучил, защото светлината отдясно започна лудешки да подскача.

Остин свали арбалета, за да го зареди за втори изстрел. Постави нова стрела, като проклинаше тромавия механизъм и най-вече тъмнината. Докато вдигне арбалета, вторият нападател успя да разбере какво става и изключи светлината си. Остин му пусна една стрела просто ей така, но инстинктът му каза, че не е улучил.

— Единият е готов, Джо. Другия го изпуснах. Да видим дали не можем да го намерим. Аз съм въоръжен, така че повеждам.

Пое в тъмното. Безполезно! Налагаше се да рискува. Запали прожекторите на гърдите и главата си и забеляза отражение. Насочи се натам.

— Бяга към дупката.

— Виждам го — отвърна Завала. — По петите ти съм.

Погнаха плячката си като две хрътки. Остин бе възбуден до крайност, но дори докато се носеше из водата със Завала отзад, не можеше да пропъди мисълта, че това е най-необикновената битка за всички времена. Мъже с метални кожи, в смъртна схватка с древни оръжия в огромния трюм на един мъртъв кораб.

Една сянка се мерна в отвора и изчезна. По дяволите!

— Закъсняхме, Джо. — Остин спря. — Избяга навън.

— Ти каза, че са шестима. Един замина с камиона. Ти оправи втория, а трети се прави на пумпал. Значи, остават още трима.

— Така е по моите сметки. Не мога да се закълна, че са верни. Нали помниш как ги обърках на «Нерей».

— Как да забравя? Но достатъчно точно е, за да постъпиш на държавна служба, както се казва. Дай да обобщим — каза Завала с изтощен пас. — Адски съм изморен. Пикае ми се, а в събота имам среща с една красива жена — пропагандатор на нуждата да се развива селското стопанство. Очите ѝ са като цветовете на кактус, сини, каквито не си виждал, Кърт.

Някой ден учените ще разгадаят тайната на либидото на Завала и ще освободят сили с непозната във Вселената мощ, мислеше си Остин.

— Не искам да заставам на пътя на нагона ти, Джо. Може да се окаже опасно. Ти си офицер по въоръжението. Имаш ли нещо скрито в ръкава?

— Мисля, че виждам оксиженова горелка. — Завала се издигна с няколко метра и я хвана. — Ето я. Не знам за какво ми е. Ей, плочата я няма.

Остин се издигна, докато и двамата застанаха почти под огромния отвор в борда на кораба. Мястото, където преди се полюшваше каменният блок, подкрепян от въздушните си възглавници, бе пусто. Самотата на синьо-зелената вода се нарушаваше единствено от любопитните риби.

— Задигнали са го, докато ние бяхме заети. — Остин си представи кражбата. — Трябват им поне двама, за да се оправят с това нещо. Ръцете им ще са заети. Няма да очакват преследване.

— Защо седим? — отвърна Завала. Захвърли ненужната горелка и двамата включиха вертикалните дюзи. Изскочиха от корабния търбух в открития океан. Все още се намираха дълбоко в студения и мрачен Атлантик, но Остин беше доволен, задето се бяха измъкнали от тъмната клаустрофобична хватка на «Дориа».

Въздушният звънец си бе отишъл и единственото осветление се осигуряваше от филтрирания от водните пластове ден. Гигантският корпус на «Андреа Дориа» се бе проснал в две посоки, сивкав непосредствено под тях и черен по-нататък. Остин забеляза метално проблясване в далечината, но би могло да е и от риба. Искаше му се да може да си разтърка очите. Най-многото, което успя да направи, бе да ги присвие и после да погледне отново. Нищо. Само монотонна синева.

Чакай!

Ето го пак! Сигурен беше.

— Мисля, че са те, там към носа.

Издигнаха се, застанаха хоризонтално и се понесоха към носа, подредени като изтребители в акция. Завала забеляза някакво движение и го посочи на Остин. Бутаха плочата напред, заедно с понтоните. По един водолаз от всяка страна. Напред се губеше опънато въже, вероятно теглено от трети.

— Нека ги подплашим. Да им осигурим светлинни ефекти. Аз ще снимам.

Лъчите окъпаха в светлина плочата и гмурците от двете ѝ страни.

Увеличиха скоростта си, сякаш се надяваха да избягат. Остин им пусна една стрела, като внимаваше да не засегне балоните. Стори му се, че я видя да отскача от камъка. Нападателите издухаха в тъмното. Буксирното въже се отпусна. Плочата бавно увисна неподвижна над някогашното крило от мостика на «Дориа».

— Остави ги да си вървят, Джо. Трябва да се погрижим за това тук.

Спуснаха се и започнаха да тласкат плочата назад, към отвора в борда, където Макгънти би могъл да им спусне въздушния звънец. Напредваха бавно, защото трябваше да се борят с течението, което минаваше над корпуса.

В ушите на Остин проскърца глас:

— Макгънти е, как сте?

— И двамата сме добре. Взехме камъка. Връщаме се към работната площадка. Можеш да спуснеш звънеца.

Последва пауза и тихо ръмжене.

— Това ще е проблем — обади се капитанът, изпълнен с раздразнение. — Загубихме носовите котви. От вида на въжетата личи, че са били прерязани. Повърхностното течение ни върти в кръг. Ако спусна звънеца, ще се залюлее като голямо махало. Може и да ни обърне.

— Нашите приятели май са си подсигурили безопасно бягство, Джо.

— Чух. Дали котвите не могат да се спуснат отново?

Остин и Завала бяха дяволски изморени. Костюмите им не бяха пригодени за ръкопашни схватки и сега, с всичките си принадлежности, се бяха превърнали в персонални затвори.

— Осъществимо е, но не и от нас. По-лесно ще ни е просто да извадим това нещо до повърхността. Но и то няма да е съвсем лесно. — Попита капитана дали не може да върне кораба приблизително в старото му положение и да го задържи така.

— Не съвсем в предишното, но достатъчно близо до предишното — отвърна Макгънти.

Наближаваха отвора в борда. «Морският дявол» трябваше да е точно над тях.

Макгънти бе свършил отлична работа. Въжето, използвано, за да вдигнат вратата, се люлееше на няколко метра от корпуса. Прикрепиха го към плочата, нелека задача, в отсъствие на живите пръсти на водолазите, които да се справят с подробностите, после съобщиха на капитана, че всичко е готово.

— Хайде, капитане! — викна Остин. — И ние идваме.

←120

На един часа — ориентиране при пилоти, подводничари и др. по посока на часовниковата стрелка, сочеща един часа.