Загадката „Серпента"

46.

Гватемала

— Та колко годишен, казваш, е тоя самолет? — надвика Остин шума от единствения двигател, изпълващ кабината.

— Около петдесет. Плюс-минус някоя и друга година — ревна Завала в отговор. — Собственикът каза, че всичките му части са оригинални. Освен може би това плюшено зайче, дето се мандахерца на огледалото за обратно виждане. — Забелязал тревогата на лицето на Остин, Завала се ухили: — Шегичка, Кърт. Проверих. Двигателят е минавал през основен ремонт толкова пъти, че е практически нов. Дано и ние да сме в същата форма, като стигнем тия години.

— Ако ги стигнем — скептично уточни Остин, загледан през стъклото към негостоприемния ландшафт под тях.

— Няма причини за тревога, приятелю. «Де Хавиланд Бийвър» е един от най-добрите леки самолети, изобщо строени някога. Тая щайга е здрава като танк. Точно каквото поръча чичо доктор.

Остин погледна пластмасовата фигурка на Свети Христофор, прикрепена с вакуумно смукалце към контролното табло, облегна се и скръсти ръце на гърди. Когато предложи на Завала да намери нещо, което лети и не бие на очи, той нямаше предвид античния бийвър с неговите абсурдни кубически форми, единичен пропелер и тъпа, враждебна на аеродинамиката, муцуна. Той просто искаше алтернатива на армейския хеликоптер, който не можеше да нарушава въздушното пространство на съседните на Мексико държави, без разрешение. Даже и самолет на НАМПД с тюркоазената си окраска и официални инициали би предизвикал учудване.

Откриха бийвъра под парцаливо покривало в тъмния ъгъл на един порутен, забравен от бога хангар, край летището на Белиз сити. Очите на Завала светнаха като коледна елха. Потри ръце, които го сърбяха от нетърпение да хване лостовете на машината. Само един самолет на света би събудил по-силни емоции у партньора ми, помисли си Остин. Добре че рожбата на братя Райт е на сигурно място в Музея «Смитсониън», където, впрочем, би следвало да закарат и тази машина.

Подобно на Шекспиров герой, гражданинът на Белиз, чиято собственост беше самолетът, изглеждаше гладен и мършав. Говореше почти шепнешком и често поглеждаше през рамо, сякаш се боеше от неканени посетители. Препоръчан бе от един бивш колега на Остин в ЦРУ, който организираше секретни операции на контрите срещу сандинистите. Ако се съди по мъдрите съвети относно товари и дискретни места за приземяване, той очевидно смяташе двамата си американски клиенти за наркотрафиканти. Това не биваше да ги изненадва, като се имат предвид тъмните занимания на ЦРУ в Централна Америка. Не им зададе никакви въпроси, но поиска, както сам се изрази, осигурителен депозит в долари, достатъчен по размер, за да си купи с него «Боинг-747». Докато внимателно броеше банкнотите една по една, за да не го измамят, той ги предупреди да не забравят териториалните претенции на Гватемала спрямо Белиз, както и да правят всичко възможно да се сливат с околността. Остин посочи, че това може да се окаже нелека задача, предвид ярко жълтата окраска на корпуса. Собственикът сви рамене и се стопи в сенките заедно с балата си банкноти.

Остин трябваше да признае, че за техните цели, самолетът бе по-подходящ, отколкото някой по-нов и по-лъскав. Вярно, че не беше точно като «Конкорд», но можеше да се движи с двеста километра в час, което си беше скорост, а от друга страна, можеше да лети и съвсем бавно, което го превръщаше в идеална въздушна наблюдателница. И не на последно място — излиташе и кацаше на съвсем къси дистанции както върху суша, така и на вода.

Завала държеше височина под триста метра. Летяха над Петен, гъсто обраслата с гори северна част на Гватемала, която се вдава в Мексико. Теренът беше отначало равен, но постепенно стана хълмист и в него се забелязваха реки и техни притоци. Някога е бил гъсто населен от маите, които използвали речните пътища като търговски. На няколко пъти забелязваха, през покрова на дърветата, сивите масиви на древни руини. В далечината на юг, личаха мъгливите очертания на Планините на маите. Остин чертаеше маршрута им по прикрепена към планшет карта, върху която се налагаше диаграма, отпечатана на прозрачна пластмаса. Той постоянно поглеждаше компаса и уреда за ориентиране по сателит.

— Приближаваме точката, в която се срещат двете челюсти — каза той и посочи картата. Погледна часовника си. — След тридесет секунди сме там. — Остин пак надникна през прозореца. Следваха криволиците на някаква река, която се сучеше като панделка от опаковка на бонбониера, за да се разшири в едно неголямо езеро. След секунди Остин посочи към блещукащата водна повърхност:

— Ето ги. Челюстите на Кукулкан.

— Трябваше да си вземем миниподводницата — каза Завала.

— Нека направим няколко кръга над езерото. Ако не ни обстрелят, ще кацнем.

Завала духна върху стъклата на старомодните авиаторски очила, тръкна ги о ръкава си и ги монтира на носа си. Вдигна палец нагоре и влезе в такъв вираж, че хоризонтът рязко се изправи. Завала прилагаше този дивашки подход към всяко попаднало в ръцете му превозно средство — било подводница, било самолет, построен, когато Хари Труман е започвал първия си президентски мандат¹²².

От въздуха, езерото приличаше на огромно, втренчено око. Беше овално по форма и разполагаше с островче, точно на мястото, където би се намирала зеницата му. Езерото не беше голямо — около осемстотин метра дълго и половината от това широко. Реката идваше под остър ъгъл и обикаляше езерото, докато се срещне с неговия излив в противоположния му край. Остин реши, че водният басейн се пълни от горски поточета, които са скрити от дърветата.

Бийвърът описа два кръга, но не забелязала нищо особено. След като пътят очевадно беше чист, Завала насочи машината надолу, сякаш имаше намерение да пробие дупка в езерото. В последния момент я изправи с маниера на пикиращ бомбардировач и елегантно я снижи, докато понтоните докоснаха водата. Самолетът подскочи няколко пъти като хвърлено по повърхността плоско камъче, оставяйки двойна пенеста следа и накрая спря по средата между брега и островчето. Пропелерът спря изведнъж, а Остин рязко отвори вратата. При спряна машина, тишината можеше да се среже с нож. Завала съобщи на кораба координатите им, а Остин огледа с бинокъл езерото, ниските скали и островчето, като без да бърза, се убеди, доколкото беше възможно, че са сами в околността.

— Всичко изглежда добре — каза той, като свали бинокъла. Присви очи към островчето в средата на езерото. — Нещо в тоя остров ме притеснява.

Завала се наведе над рамото му и дръпна надолу козирката на шапката за голф, за да предпази очите си от слънцето.

— На мен ми изглежда напълно в ред.

— Там е работата, я. Всичко е прекалено идеално. Ако теглиш по една линия от бряг до бряг, от север на юг и от изток на запад, ще се пресекат точно върху островчето. Също като в оптически прицел. Идеалният център.

Завала стартира двигателя и подкара машината с два-три възела. После отне газта и остави самолета да се полюшва близо до острова. Хвърлиха котва и по дължината на въжето разбраха, че дълбочината е над тридесет метра. Надуха гумен сал, качиха се в него от понтоните и бързо преодоляха с весла късото разстояние, като изтеглиха сала върху мочурливата трева. Остин прецени ширината на острова на около десет метра. Приличаше на деформирана черупка на гигантска костенурка. Рязко се надигаше над водното равнище, за да стигне заобления си хребет на около пет метра от него. Без да обръща внимание на гъстите папрати и треволяци, Завала се изкачи на върха. Малко преди да стигне, нададе вик и се дръпна, сякаш го бяха блъснали в носа.

Остин напрегна тяло и ръката му се спусна към пистолета, окачен на бедрото.

— Какво има? — викна той. Първата му мисъл бе, че Джо е стъпил в змийско гнездо.

Кикотът на Завала вдигна ято бели птици във въздуха, подобно на конфети, понесени от вятър.

— Островът е зает, Кърт. Качи се да те запозная със стопанина.

Остин бързо изкачи малкото възвишение и се взря в озъбената челюст на череп, който надничаше през храстите. Разтвори ги и разкри гротескна каменна глава, около два пъти по-голяма от нормалната, издълбана в корниза над правоъгълен отвор. Той зееше в стената на кубическа постройка, потънала в рохкава пръст почти до плоския си покрив с назъбени краища, украсен с цял низ подобни черепи, само че по-малки. С помощта на голям нож Остин разкопа земята и разшири дупката достатъчно, за да може Завала да провре глава и рамене в нея.

Той светна вътре с фенерчето.

— Мисля, че ще мога да се провра. — Натика се вътре с краката напред.

Остин чу силна кихавица и гласа на Завала:

— Донеси прахосмукачка. — Остин разшири още отвора и влезе. Огледа се.

— Не е съвсем като в Хилтън. — Думите му прокънтяха.

Подобното на кутия пространство беше с размерите на двоен гараж. Стените бяха достатъчно дебели да издържат пряко попадение от мортира. Главата на Остин почти допираше ниския таван. Измазаните стени бяха празни, ако не се смятат тъмните петна, които ги покриваха почти изцяло, и четирите портала, високи от пода до тавана, подобни на този, през който бяха влезли. Те бяха задръстени с укрепена от коренища пръст, корава като цимент.

— Не знам какво да ти кажа, Кърт, има си много положителни страни. Гледка към вода, семпла обстановка.

— На това, посредниците за недвижимости му викат «само за познавачи».

— А има и мазе. — Завала освети ъгъла.

Остин коленичи, за да разгледа масивна плоча на пода. Беше пробита на няколко места по края. С помощта на ножовете си, те я надигнаха и отместиха встрани, за да разкрият вход към спираловидно стълбище. Понеже Завала влезе пръв в сградата, сега беше ред на Остин. Спусна се по късото стълбище в коридор, който, само след няколко метра, бе препречен от масивна каменна плоча. Остин я освети.

— Ела долу! — тихо каза той.

Усетил нещо в гласа му, Завала бързо слезе при него. На пода пред стената имаше купчина кости. За разлика от каменния череп отвън, шестте, които преброиха тук, някога са имали коса. Завала взе един и го задържа на ръка разстояние, като Хамлет с черепа на горкия Йорик.

— Жертвоприношения. Ако се съди по дупките в главите, отървали са ги от мизерията и не са ги оставили да умрат от глад.

— Душици са били тия екзекутори — реши Остин, докато търсеше някаква пролука около плочата. — Оттук може да се мине само с пневматичен чук или динамит.

Остин бе видял достатъчно. Върнаха се в горната камера, където забеляза някакви белезникави парчета по пода. Вдигна едно и то се стри на сол в дланта му.

— Черупки от сладководни миди — каза той. — Това място е било някога под вода.

Завала пипна петната по стените.

— Може и да си прав. Прилича на засъхнала пяна.

Излязоха на открито и разгледаха наоколо. Постройката беше издигната върху каменна платформа, която с времето бе задържала всичко, плаващо по водната повърхност. Семена, донесени по всяка вероятност от птиците, бяха станали растения, чиито корени не позволяваха на водата и вятъра да отнасят оскъдната някога почва. Във водата, непосредствено до брега, личеше каменна тераса. Остин изрита обувките си, нагази във водата, преплува няколко метра и се гмурна.

— Това е като връх на айсберг — каза той, когато изплува. — Изглежда, си имаме работа с храм, построен на върха на много голяма пирамида. Не мога да определя колко.

— Нали ти казах, че трябваше да си донесем подводницата — каза Завала, докато подаваше ръка на Остин да излезе от водата. — Така че, ако това, което си мислим, е вярно и тази сграда е храм, намираме се на кота нула. Челюстите.

— Трябва само да измислим как да се вмъкнем вътре.

— Чудна мисъл. Можем да опитаме да взривим оная плоча, дето е препречила пътя.

— Можем и дори е възможно това да свърши работа. Но не би било много чист подход. Приятелите ни археолози няма да ни проговорят, докато са живи. Да го обмислим и да огледаме наоколо.

Качиха се отново в самолета и отидоха до края на езерото. Стъпиха на брега и влязоха навътре. Гората тънеше в полумрак. Само тук-там, слънчевите лъчи успяваха да пробият листната маса. Вечната сянка не окуражаваше нискостеблената растителност, така че се ходеше лесно и приятно върху килим от листа. Остин тръгна към звука от ромоляща вода и стигна до източника му. Реката, която бяха видели от въздуха, бе оградена с два каменни зида. Коритото между тях беше пълно с пръст и растителност, но няколко поточета минаваха през него към езерото, захранвани от доста голям резервоар, образуван зад примитивен бент. Главното течение на реката завиваше рязко, преди да се срещне с единия зид, а после се насочваше към гората. Остин тръгна покрай бързото течение и отново спря пред още една двойка стени.

— Точно както си мислех — каза той.

Завала бе впечатлен.

— Откъде си знаел, че тия работи ще са тука?

— Няма да повярваш. Аз съм геният на бентовете.

— Ще повярвам. Сега кажи, откъде знаеше?

Остин вдигна едно клонче, хвърли го в реката и се загледа подире му, в пенестите води на течението.

— Помниш ли как изглежда тая река от въздуха? Ти спомена, мисля, че има повече гънки от чалма на ходжа. Точно преди да се влее в езерото, тя се отклонява от него в идеално прав ръкав. Първата ми мисъл беше, че е прекалено прав, за да е естествен. Също като храма в средата на езерото. Нищо в природата не е съвършено. Може би е канал, помислих си тогава. Знаеш историческия парк «Чесапийк и Охайо», северно от Вашингтон, нали?

— Едно от любимите ми места за първа среща без големи разноски — отвърна Завала с приятна усмивка, при скъпите спомени. — Muy romantico¹²³. Но това пък какво общо има, с каквото и да е?

— Помисли за храма. Понякога е под водата, а друг път не е.

Остин почти чуваше как зъбчатите колела в блестящия технически мозък на Завала обработват информацията. Той се плесна по челото.

— Ама разбира се. Шлюзовете.

Остин почисти парче земя и взе една пръчка. Подаде я на Завала с думите «Добре дошъл, професор 3».

Завала очерта една линия в калта.

— Това е река Потомак. По нея не могат да се движат лодки, заради бързеите и водопадите. Затова покрай тях се прокарва канал. Ето така. — Той чукна по земята. — Изгражда се система от шлюзове и клапи, чрез които се контролира равнището на водата в тях. Във всяка поотделно. Да видим дали съм прав. — Той описа овал, представляващ езерото. — В нормалния случай, реката идва в горния край, пълни езерото, а от другия му край излиза, за да продължи към океана.

— Дотук добре, професоре.

— В един момент непознати инженери издигат тук бент. — Завала прекъсна достъпа на реката към езерото. — Така реката не може да напълни езерото, но трябва да изтече в друга посока, защото иначе ще преодолее преградата. — Начерта права встрани от езерото. — Прекопаваме тоя канал и реката заобикаля езерото, за да продължи към океана направо. — Завала вдигна триумфален поглед. — Сега можем да пресушим езерото.

— И да издигнем храма. Тук. — Остин драсна едно Х в калта с върха на обувката си.

Завала отново пое ролята на разказвач.

— Като положиш и последния камък в постройката, затваряш канала и пускаш реката отново в езерото. Значи…

— Значи, поради това и изобщо! Едничкият проблем е, че шлюзовете включват подвижни части. С времето и при липса на общинска служба за поддържане, съоръжението се разваля. Каквото остава от цивилизацията на маите, е смазано от испанците. Тоя завой тук е много ефикасен капан за задържане на всичко, което се спуска по течението на реката. Боклуците постепенно се натрупват като дига, пред изхода на шлюза към езерото, преградата към канала се разрушава и реката напуска езерото за вечни времена. Езерото се пълни от тия слаби поточета, които успяват да си пробият път през дигата откъм събралия се пред нея водоем. Но с годините, равнището на езерото спада и храмът се показва над водата. После всичко около него обраства с растителност.

— Така че, ако изчакаме достатъчно дълго — каза Завала, — езерото най-накрая ще спадне и ще разкрие отново целия храм. Освен ако водата от водоема не пробие дигата, за да напълни отново езерото.

Остин помисли и каза:

— Останалата част от теорията си ще споделя на връщане.

По пътя назад, Завала отбеляза:

— Трябва да признаеш, че е дяволски добро инженерно постижение.

— Съгласен съм. То им е давало възможност да изпразват езерото, когато пожелаят. Ще рече, запазена е възможността отново да влизат в храма. Входът откъм върха може да е само за заблуда. Като фалшивите проходи в египетските пирамиди, за заблуда на крадците. Не бих се изненадал, ако и скелетите са складирани там за сценичен ефект.

— За едни, сцена, за други си е било ефект — посочи Завала.

— Нека извикаме въздушен десант, като се върнем при самолета.

След няколко минути Завала прочете по радиото заявката на Остин за «Нерей». Повдигна присмехулно вежда при един от предметите, но не попита нищо.

Докато чакаха, хапнаха малко, а после се излежаваха на сянка, докато радиото се обади: «Пристигаме, момчета. Прием след десет минути.»

Точно след десет минути тюркоазено зелен хеликоптер, с надписи НАМПД от двете страни се снижи над езерото, увисна до самолета и спусна голям сандък, опакован в дебел полиетилен и обточен с надути балони. Екипажът на хеликоптера изчака двамата мъже да приберат пратката, махнаха за сбогом и забръмчаха назад.

В сандъка имаше два леководолазни комплекта и няколко кашона. Остин натовари кашоните на сала и загреба към горния край на езерото, а Завала вкара самолета в едно малко заливче. Нямаше намерение да разпитва Остин за плановете му. Кърт сам щеше да му каже, когато му дойде времето.

Метна рибарска мрежа върху машината и тъкмо започна да я украсява с клонки, когато Остин се появи със сала си. Кашоните бяха изчезнали. Доволни, че самолетът им не се вижда, те качиха водолазните апарати на сала и се отправиха към острова, където заличиха следите от предишното си посещение. Салът беше изпуснат и затиснат с камъни в плитчината. Водата беше топла, така че облякоха леки костюми, вместо дебелите неопрени.

Без да каже дума, Остин пъхна в непромокаем джоб малката кесийка, която носеше на врата си. След кратка проверка на екипировката, те се отдалечиха с бруст от острова и без да губят време, започнаха да се спускат в тъмните води на езерото.

←122

Хари Труман — 33-ят президент на САЩ; първия си мандат започва през 1945.

←123

Muy romantico — (исп.) — много романтично.