Загадката „Серпента"

43.

Десетилетия преди Остин и Завала да се доберат до гаражното помещение на «Андреа Дориа», един от неговите офицери предвиди мрачната възможност, няколкото тона желязо на камиона да изпомачкат всичко из трюма, при по-силна буря, и разпореди да го закрепят към пода със стоманени въжета. Повече от половин век по-късно, въжетата продължаваха да държат колата под прав ъгъл спрямо вертикалната стена, служила едно време за под на гаража.

Черното туловище беше проядено от ръжда, гумите се бяха разкашкали в противна трепереща маса. Никелираните части бяха запазили помътнял блясък, но камионът си бе останал цял. След като направиха толкова подробен оглед, колкото условията позволяваха, Остин и Завала напуснаха трюма. Другите водолази се бяха оттеглили в звънеца и Остин не ги осъди за това. Тяхната подавана дихателна смес се вдишваше осем пъти по-трудно от неговата.

— Кажете на Донатели, че открихме камиона — обади се Остин на Макгънти.

— Дявол да го вземе! Сигурен бях, че ще се справите. Достъпен ли е за изваждане?

— С малко късмет и подходящи инструмента. Приготвил съм ви списък за пазаруване.

Остин бързо издиктува какво му трябва.

— Добре. Ще спуснем нова смяна. Ще ви донесат всичко, каквото трябва.

Звънецът се издигна към повърхността и двамата водолази в него отстъпиха местата си на други двама, които излязоха от барокамерата. Когато звънецът се спусна отново, към стените му бяха прикрепени исканите от Остин инструменти. Преди да напуснат кораба, новите водолази бяха инструктирани от Остин по радиото. Те се измъкнаха изпод долния ръб на звънеца и доплуваха до отвора. Остин и Завала влязоха първи. Другите ги последваха, помъкнали отзад животоподдържащите маркучи. Единият носеше оксиженова горелка.

Остин съжали за липсата на директна аудиовръзка. Много му се искаше да чуе коментарите на двамата, когато зърнат увисналия от стената камион. Но и удивените им жестове му бяха достатъчни. След като приключиха с тях, двамата се заловиха със задната врата. Тя не поддаде нито на лоста, нито на механичните ръце на твърдите костюми.

Донатели бе казал, че убийците, ликвидирали охраната на камиона, просто захлопнали вратата. Тя по-скоро бе блокирана от ръжда, отколкото заключена, помисли си Остин. Горелката лумна и водолазът насочи подобния на скалпел пламък към бравата и пантите. Посипа се водопад от ръжда и искри. Отново опитаха с лоста, като и двамата водолази го натиснаха с гърбовете си. Вратата падна и кафеникав облак се размина с нахлуващата навътре вода, за да обгърне четиримата мъже. Когато той се уталожи и водата стана що-годе прозрачна, Остин приближи ръба на отвора и огледа вътрешността на камиона с помощта на фенерчето си.

Всичко бе затрупано от метални касети, изпопадали от стелажите на колата. Водата бе отмила остатъците от дрехи, коси и разложена плът и голите черепи се хилеха в светлината на лъча, сякаш току-що изстъргани. Костите се бяха струпали в едната страна на помещението, размесени с всичко останало. Остин направи място на партньора си. Завала остана за малко безмълвен. После каза:

— Прилича на костница в мазето на испанска или мексиканска черква.

— По-скоро на кланица — мрачно уточни Остин. — Паметта на Анджело Донатели е доста добра. Тия касети сигурно са пълни със скъпоценностите, дето са прекарвали. — Насили се да избегне незрящите погледи на черепите. — Ще се оправим с тях по-късно.

Направи знак към другите и те приближиха, за да разгледат камиона отблизо. Когато им обясняваше за каменната плоча, Остин бе добавил:

— Ще попаднете и на малко човешки кости. После ще ви разкажа как са попаднали там. Надявам се, че не сте суеверни.

Мъжете огледаха вътрешността и поклатиха глави, но се окопитиха бързо. Водолазите на НАМПД бяха професионалисти. Те влязоха в камиона и започнаха да разместват кости и касети. Скоро се показа твърдият край на сиво-черен предмет.

Отдавна загубеният говорещ камък.

Докато водолазите разчистваха вътрешността, Остин и Завала се върнаха при звънеца и донесоха полиспаст¹¹⁹, както и края на въжето от бордовия винч на влекача. Костите бяха почтително подредени в купчинка. Касетите бяха отстранени, освен една, оставена да бие на очи. С голяма тържественост единият водолаз я отвори. Светлината заподскача по повърхността на спиращо дъха съкровище от диаманти, сапфири и други скъпоценни камъни.

Остин усети как Завала дълбоко вдишва.

— Това тук трябва да струва милиони.

— Може би и милиарди, ако и останалите касети са същите. Това потвърждава тезата, че не грабеж е бил мотивът за убийствата. — Остин даде знак на водолазите да махнат касетата и закрепи полиспаста за ръба на отвора. Завала носеше примка от стоманено въже. Водолазите я нахлузиха върху камъка, а после прикрепиха въжетата от полиспаста и винча към нея.

Остин знаеше, че усилието на теглене трябва да се приложи точно в центъра на тежестта. Знаеше още, че такова нещо рядко се случва. Това е все едно да съветваш някого да вдига тежест с крака, а не с гърба си. Съветът е добър, но я опитай да го изпълниш в тесен килер или под стълбище! Основното въже се спускаше в трюма, а после под ъгъл влизаше в камиона. Полиспастът щеше да прибави своето усилие и донякъде да приближи посоката му към хоризонталата.

Остин боравеше с много неизвестни. Едно от тях беше теглото на камъка. Всеки предмет се изтласква нагоре със сила, равна на теглото на изместваната от него вода. Остин знаеше, че във водата камъкът ще бъде по-лек, но след като собственото му тегло оставаше неизвестно, голяма полза от останалите знания нямаше. Поискал бе от Макгънти двоен полиспаст с едно въже, което удвояваше теглещата сила. С други думи, бяха направили всичко възможно да компенсират необичайното положение на товара и странните ъгли на придвижването му.

Следващият проблем след измъкването на камъка от камиона, както зъболекар измъква зъб, щеше да бъде възможността той да замине към дъното на трюма. Разрешението се криеше в използването на спасителни пластмасови тръби — сравнително нова технология. Продълговатите найлонови тръби бяха предназначени за изваждане на потънали съдове. Всяка от тях можеше да издигне тон и половина. На практика бяха в състояние да измъкнат целия камион на повърхността.

Водолазите използваха теглещите приспособления, за да довлекат камъка до място, където да имат възможност да прикрепят към него ненадутите балони. Остин разгледа внимателно цялата невероятна система и преди всичко — стоманените въжета, държащи колата към стената, после даде знак. С помощта на идващ от звънеца въздухопровод водолазите вкараха въздух в тръбите, които набъбнаха като кренвирши в тенджерка с вряща вода. Вкарваха въздуха постепенно, докато цялата конструкция стана по-лека от водата. Плочата се издигна като асистентка на илюзионист. Без да откачат основното въже за всеки случай, водолазите изтласкаха камъка извън камиона.

Остин си даде сметка, че това е най-странната сцена, която бе виждал някога. Беше като картина на Дали. Всичко накриво. Черната каменна плоча виси над бездната като летящо килимче в гигантска тъмна стая. Водолазите се полюшват на маркучите си като новоизлюпени саламандри. Охлузеният от морската вода камион виси от стената под прав ъгъл.

Придружени от двете страни от Остин и Завала, които осветяваха пътя с фенерчетата си, водолазите насочваха камъка към отвора. Беше трудна работа поради течението, което минаваше и през останките от разбития кораб, но най-накрая товарът застина точно под отвора.

— Бих искал да мога да кажа на тия момчета каква чудесна работа свършиха — обади се Завала. Опита да изрази с механичната ръка одобрението си, но не се получи кой знае какво. — Май ще трябва да оставя протоколната част, за когато се измъкнем от тия черупки. Което се надявам да стане час по-скоро.

— Само след минути ще предадем цялата работа на капитан Макгънти. Чу ли ме, капитане?

Разговорът между твърдите костюми се предаваше на палубата, за да бъдат там в течение на събитията.

— Чувам, как да не чувам — излая Макгънти. — Чух цялата дандания. Айде, че нямам търпение. Измъкнете това чудо навън, а другото оставете на мене.

След като извадят товара от трюма, Остин и Завала щяха да го насочват до повърхността. Там кранът щеше да довърши работата.

— Как е времето горе? — попита Остин.

— Морето е като тепсия, обаче фабриката за мъгла в Нантъкет пусна допълнителна смяна. Талазите са така плътни, че можеш да си направиш палачинки от тях.

И Остин, и капитанът щяха да се разтревожат още повече, ако знаеха какво се крие в мъглата. Докато се мъчеха да измъкнат каменната плоча от бронирания камион и после вън от трюма, един огромен кораб, чийто сив корпус го правеше почти невидим, приближаваше «Морският дявол» със скорост, позволяваща му да не излиза от настъпващата пелена на мъглата. Странните му форми се простираха на сто и осемдесет метра дължина. Носът му бе издигнат и остър. Кърмата широка. Движеха го шест водни турбини, които можеха да го накарат да полети с четиридесет и пет възела — смайващо постижение за кораб с подобни размери.

Остин отвърна на синоптичния доклад с «Наслука, капитане!» — заемка от рибарския речник на Траут. Даде знак на водолазите да подадат още въздух в балоните. Товарът започна бавно да се издига през отвора. Двамата мъже се държаха близо до него, за да не му позволят да се разлюлее под натиска на по-силното течение отвън. Остин и Завала останаха току под отвора, малко настрани, за да не се окажат на пътя на тежестта, ако тя реши да полети надолу. Виждаха ясно и двамата водолази, държащи се редом с товара чрез бавни движения на плавниците. Образцова операция. Направо за учебник.

И изведнъж се започна:

Единият водолаз се сгърчи в див, грозен танц, ръцете и краката му се мятаха като в епилептичен припадък. Сви се на две, вкопчен в маркучите си. После, пак така внезапно, овладя движенията си, остана за миг неподвижен и рязко се гмурна обратно в търбуха на «Андреа Дориа».

Цялата дивотия продължи само секунди, Остин не можа да реагира. Но когато водолазът приближи, той разбра какво е станало. «Плацентата» на човека се мяташе без полза подире му. Той дишаше от кислородната си бутилка. Какво, по дяволите, означаваше това? Връзката не можеше да бъде прерязана от нащърбения ръб на отвора — Остин бе гледал непрекъснато натам. Човекът го доближи. Видимата част от лицето му бе бяла като мрамор. Остин се прокле, че не бе настоял за пълна звукова комуникация. Мъжът махаше с ръка над главата си.

Завала, който описваше бавен кръг, попита:

— Какво става, Кърт?

— Да пукна, ако знам — отвърна Остин. Погледна към увисналия над отвора товар. — Трябва да закараме момчето в звънеца. С дишането е наред, но ще замръзне без топлата вода. Аз ще го заведа и ще огледам наоколо.

Остин предложи дебелата си металическа ръка, като галантен рицар на дамата на сърцето си. Водолазът разбра идеята и се вкопчи в лакътя му. Остин включи вертикалната дюза и двамата изплуваха от трюма. Вторият водолаз никакъв не се виждаше.

Докато Остин го търсеше с поглед, нещо се раздвижи в мрака. В светлината на въздушния звънец се появи фантастична фигура. Беше водолаз в твърд костюм, направен от блестящ метал, който напомни на Остин за бронята, специално изкована, за да побере свинското туловище на Хенри VIII.

Остин подозираше, че непознатият има някакво отношение към затрудненията на неговия водолаз. Подозренията му се засилиха, когато след секунда видя в ръката на другия един предмет. Последва експлозия от мехурчета и блесна метал. Изстреляното тяло пропусна на сантиметър дясното рамо на Остин.

Водолазът пусна ръката му и с бързи удари на плавниците се понесе към звънеца. Остин го видя да изчезва под ръба и насочи вниманието си към по-неотложни проблеми.

И други сребристи фигури се появиха, поели в негова посока. Преди да се стрелне обратно в търбуха на «Дориа», преброи петима.

←119

Полиспаст — съоръжение от барабан, зъбни колела и въже, с чиято помощ силата, необходима за вдигане на предмет, намалява многократно.