Загадката „Серпента"

19.

Деветата миля, Аризона

Отначало Остин си помисли, че бурята ще ги отмине. Тлъстите, тъмни облаци, трупани цял следобед на заплашителни талази, се бяха събрали около един зъбат връх. Нина и Остин, тръгнали бавно из ранчото, можеха да минат за безгрижна двойка, излязла на разходка. Всъщност точно такова впечатление искаше да създаде Остин у някой невидим наблюдател. Спряха под синьо-зелените клони на едно дърво и се загледаха в спокойната далнина. Лъчите на залязващото слънце хвърляха ярко злато, бронз и мед по сбръчканото лице на планината.

Остин нежно обгърна Нина през раменете и не усети и помен от съпротива, когато я приближи толкова близо до себе си, че долови топлината на тялото ѝ.

— Сигурна ли си, че няма да мога да те убедя да се махнеш от това място?

— Би било загуба на време, ако се опиташ — отвърна тя. — Искам да видя края на това нещо.

Устните им почти се докосваха и при други обстоятелства, романтиката на декора щеше да доведе до целувка. Остин се вгледа в сивите, изпъстрени с оранжево от слънцето очи, и разбра, че в мислите си Нина е далеч-далеч, при своите избити колеги и приятели.

— Разбирам — каза той.

— Благодаря ти. Оценявам го високо. — Тя се загледа в потъмняващата пустиня. — Мислиш ли, че ще дойдат?

— Не се съмнявам. Как биха се отказали от такава хапка?

— Не съм убедена, че още ги интересувам.

— Имам предвид римския бюст. Това е гениална идея.

— Беше колективна разработка — отвърна Нина с усмивка. — Трябваше ни някой, който да прилича на римски император. Пол е цар на компютърната графика. Извади от файловете портретна снимка, просто махна брадата, изтъни косата, среса я а ла Юлий Цезар и замени блейзъра с броня. — Стресната изведнъж, тя попита: — Не мислиш, че адмирал Сендекър ще се разсърди, че използвахме лицето му за модел, нали?

— Предполагам, че ще е поласкан. Може би има да каже нещо по това, че е увековечен само като някакъв император. Пък и изразът на лицето, сте го докарали прекалено благ. — Погледна към потъмнялото небе: — Май в края на краищата, ще си го получим.

Фалангата мрачни облаци най-накрая се бе отвързала от зъбатия връх и сега бързаше в тяхна посока. Планините бяха станали кафяво-червени. Далечен тътен се донесе през пустинята. Слънчевите лъчи се накъсаха и избледняха.

Спряха, за да включат вътрешното осветление на жилищните фургони край желязната барака, после продължиха в жълтеникавата светлина към кирпичените руини на къщата, в която Траут обслужваше командния пункт.

Семейство Уингейт, капнали от копаене и пресяване, се бяха прибрали в мотела си по-рано. Нед, Карл и Завала бяха заели дъгообразна позиция в пристройките отвъд стария корал⁷⁰. Пред тях се разкриваше широка панорама на просналата се до хоризонта пустиня. Групата от бензиностанцията щеше да заеме пътя след смрачаване.

Силен порив на вятъра загреба пясък, а няколко огромни дъждовни капки тупнаха на земята, докато Нина и Остин влизаха в къщата. Траут беше в кухнята, единственото място в цялата къща, което все още имаше покрив. Дъждът прокапа през няколкото дупки и бързо образува вадички на пръстения под, но общо взето, интериорът беше сравнително сух и защитен. Безформената дупка на някогашната врата гледаше към фургоните. Между отделни кирпичи, като шпионки по стените на замък, прозираха фуги.

Този порив на вятъра и капките дъжд бяха най-обикновено въведение. Една истинска гръмотевична буря в пустинята не се задоволява само, да се появи и да пусне няколко безцелни мълнии. Тя си избира определено място, висва отгоре му и го засипва с потоци вода и къдрави мълнии една през друга, а в отделни случаи и по няколко наведнъж. След това си тръгва с неохотна злост, присъща по-скоро на човека, блъскайки земята, като артилерийски преграден огън, чиято цел е пълното унищожаване на врага.

В халогенната светлина на почти непрестанните мълнии, дъждовните капки изглеждаха като замръзнали. Докато Траут се занимаваше с пряко наблюдение, Остин поддържаше връзка с постовете чрез портативна радиостанция. Трябваше да крещи, за да го чуят в шума от гръмотевиците и поройния дъжд.

Наблюдателите бяха инструктирани да се свързват на определени интервали или веднага, ако се случи нещо непредвидено. Хората откъм пустинята се обаждаха с имената си. Шестимата от старата бензиностанция бяха наречени група А. Екипажът на хеликоптера, наречен просто група Б, трябваше да стои на прослушване и да пази радиотишина.

Радиото на Остин изпращя, като от статично електричество, но всъщност беше шумът от дъжда.

— Нед вика базата. Нищо.

— Роджър — отвърна Остин. — Карл, обади се.

След секунда се чу:

— Карл. Същото.

Взел присърце предупреждението на Остин да се правят къси съобщения, Джо само каза:

— Същото.

После се обадиха от пътя:

— Група А. Негативно.

Дъждът продължи близо час. Когато си тръгна, взе и преждевременно падналата тъма, разкъсвана сегиз-тогиз от някоя светкавица в далечината. Прясно измития въздух ухаеше на градински чай. Радиото продължаваше докладите си. Всичко беше спокойно, докато се обадиха от пътя:

— Група А до базата. Наближава кола. Заемаме позиции.

Според плана двама трябваше да спрат колата, а други двама да ги прикриват. Петият наблюдаваше тила на вторите двама, а шестият поддържаше радиовръзка с всички.

Остин отиде до входа и присви очи към пътя. Фаровете приличаха на светещи топлийки в мрака.

След минута се чу:

— Даваме сигнал на колата да спре… спира. Приближаваме внимателно.

Остин затаи дъх. Нямаше никаква причина някой да идва тук по това време. Представяше си как хората отиват към колата от двете страни със заредено оръжие. Надяваше се да не се окаже заблуждаващ ход, докато главният удар се подготвя на друго място. Бързо се свърза с наблюдателите от пустинята. Всичко беше спокойно.

След няколко напрегнати мига от пътя съобщиха с по-спокоен глас:

— База, знаете ли човек на име Джордж Уингейт?

— Да — отвърна Остин, — какво за него?

— Той кара колата.

— Възрастен човек. С бяла коса и брада?

— Точно. Казва, че работи на разкопките.

— Така е. Съпругата му с него ли е?

— Негативно. Сам е.

— Какво прави тук?

— Казва, че жена му си е забравила книгата. Оставила я в тоалетната на фургона. Щял да дойде по-рано, но му попречила бурята. Инструкции?

Остин се усмихна.

— Добре, пускайте го.

— Ясно.

След миг фаровете разрязаха тъмнината пред наближаващата кола. Буикът на Уингейт спря между единия фургон и желязната барака. Вратата се отвори и от нея излезе мъж. Високата фигура на Уингейт се скри зад фургона. След минута се появи отново, стиснал нещо под мишница. Спря се и направи странен жест — извърна се към къщата и махна с ръка. Остин беше убеден, че жестът не е случаен. После Уингейт се качи в колата си и замина. Остин погледна към Нина, седнала върху стар касапски дръвник. Тя видя объркания израз на лицето му и попита с интерес:

— Някакъв проблем?

— Не — отвърна той, за да я успокои. — Фалшива тревога.

След малко пак се обадиха от пътя:

— Посетителят си замина. Група А изключва.

— Благодаря. Добра работа. Базата изключва.

Траут сви рамене:

— Може би днес не е тяхната нощ.

— Може би — отвърна несигурно Остин. Едно мускулче на брадичката му потрепваше.

Никой не се изненада, когато след петнадесет минути иззвъня клетъчният телефон на Траут. Той се бе опитал да се свърже с Гемей и бе оставил съобщение за нея да му се обади. Измъкна миниатюрния «Моторола» от джоба си.

След малко каза:

— Няма съобщение? Бихте ли предали на «Нерей» да се свържат с мене, щом тя им се обади? Да, много ще се радвам да го чуя. Здрасти Руди. — Послуша известно време и веждите му се смръщиха — Добре, ще кажа на Кърт и пак ще ти се обадя.

— Странна работа — каза, след като затвори. — Руди основа една измислена корпорация за ръководство на тази програма. Измислено име с телефон в централата НАМПД. Преди малко им се обадили от полицията в Монтана. Прибрали някаква възрастна двойка от една магистрала. Разправяли някаква фантастична история за отвличане.

Съзнанието на Остин беше изцяло заето с липсата на събития тази вечер и слушаше с половин ухо.

— НЛО? — попита той.

— Не мисля, че трябва да отхвърляме тази възможност. Казали, че са ги държали няколко дни и че били тръгнали за някакви разкопки в Аризона.

Остин наостри уши:

— Полицията дала ли е някакви имена?

— Уингейт.

Рефлексите на Остин се бяха отпуснали в резултат на комбинираното въздействие на бурята и скуката от безрезултатното бдение. Сега в главата му звънна сигнал за опасност.

— По дяволите! — извика той. — Пол, бързо извикай хеликоптера! Изтегли група А тук! — Хукна през вратата навън. Беше стигнал до средата на пътя между къщата и фургоните, когато бараката хвръкна в жълто-червено кълбо пламъци. Хвърли се по очи на земята, като прикри глава с ръце и заби нос в мокрия пясък. Пропановите резервоари на фургоните дадоха вторична експлозия, която разтърси земята и превърна нощта в ден. Нажежени парчета метал падаха от небето, но забързаният след бурята вятър отнесе повечето от тях встрани и само няколко искри жилнаха ръцете му. Тропотът от падащи парчета най-после спря. Остин вдигна глава и изплю шепа пясък. Фургоните и бараката бяха изчезнали. На тяхно място бушуваше огън. Около него светеше жива жарава.

Когато се убеди окончателно, че е свършено с експлозиите, той се изправи и приближи горящата клада — всичко, което бе останало от колите и бараката.

Дотичаха Траут и Нина.

— Добре ли си, Кърт? — попита разтревожена Нина.

— Добре съм. — Остин погледна огъня и изплю още няколко песъчинки. — Все пак, предпочитам да пускат фойерверките на Четвърти юли.

След секунди пристигнаха Карл, Нед и Джо. После от всички посоки забързаха сенки. Група А тичаше без какъвто и да било опит да се прикрива. Преплетените им гласове потънаха в шума от двигателя на хеликоптера. Пилотът му видя, че витлата раздухват пламъци и искри, затова се изтегли и приземи близо до къщата.

Веригите в мозъка на Остин бързо се възстановяваха:

— Пол, имаш ли номера на мотела на Уингейт?

— Да, запаметил съм го.

— Обади се! Виж, дали са там!

Траут избра номер и поиска връзка със стаята на Уингейт. Обърна се към Остин:

— Обади ми се нощният дежурен. Каза, че мистър Уингейт е платил, но колата им е още там. Ще отиде да почука на вратата.

След малко дежурният бе отново на телефона.

— Успокойте се, сър! — каза Траут. — Чуйте ме! Извикайте полиция! Не пипайте нищо в стаята!

Траут изключи и погледна Остин:

— Дежурният почукал, но не му отговорили. Натиснал вратата. Не била заключена и той влязъл. В душ-кабината имало труп. Жена. Мисис Уингейт.

Чертите на Остин се втвърдиха.

— Някаква следа от мистър Уингейт? — попита той.

— Не. Дежурният предполага, че се е качил на автостоп.

— Обзалагам се, че е така.

— Какво става? — обади се Нина.

— Не мога да обяснявам сега. Ще се върнем веднага.

Като оставиха Завала да види дали не може да въведе малко ред в целия хаос, Остин и Траут хукнаха към хеликоптера. След минута той беше отново във въздуха. Отправиха се към магистралата и покрай нея стигнаха до ярката неонова реклама на мотела, където се приземиха на паркинга.

Полицията беше вече тук и оглеждаше стаята. Остин махна бързо със служебната си карта, като бегло се представи за служител на федерална агенция с надеждата, че ще я помислят за ФБР. Да обяснява какво търсят хора на НАМПД на подобно местопрестъпление, щеше да е по-сложно. Полицаите не се задълбочиха особено върху картата, впечатлени от внезапното му спускане от небето, придружен от банда с внушителен външен вид.

Тялото на мисис Уингейт се бе строполило в кабинката. Беше в розова хавлия, сякаш тъкмо е излизала от душа, когато е била убита и натикана обратно. Нямаше кръв, но главата и бе извита по странен начин. Остин излезе навън, където Траут отново говореше с централата.

— Семейство Уингейт са изпратили снимки заедно с оригинала на заявлението си — каза той.

— В мотела сигурно имат факс — каза Остин.

Отидоха в офиса и Траут каза, че той се е обаждал по телефона. Имаше факс, при това чисто нов и дежурният съобщи номера му на Траут. Предадоха го в НАМПД и за броени минути снимките пристигнаха. Възрастната двойка на тях нямаше нищо общо с когото и да било от тукашните, жив или мъртъв. Остин и Траут разпитаха дежурния, закръглен, оплешивяващ мъж на около петдесет години. Той беше още като попарен, но се оказа полезен свидетел. Годините, прекарани на рецепцията в общуване с хора, бяха изградили у него остър поглед за дребните неща.

— Видях ги да се прибират късно следобед и си отидоха право в стаята. — После дойде бурята. Когато дъждът спираше, колата им тръгна нанякъде. След известно време се върна. Уингейт отиде до стаята и след малко мина да плати. В брой. Почти не го познах — каза дежурният.

— Защо? — попита Остин.

— Ами, беше си обръснал брадата. Нямам представа защо му беше. Виждаше се белег.

— Май не разбирам за какво изобщо говорите — обади се Остин.

Човекът очерта с пръст една въображаема линия през бузата си, от окото до ъгълчето на устата.

— Дълъг оттук дотук.

Остин и Траут разговаряха със служителя, докато дойде полицията за разпит. После се качиха в хеликоптера и по нареждане на Остин, пилотът прелетя над пътната мрежа около разкопките. Забелязаха десетки светлини от фарове, но нямаше как да знаят в коя кола се вози Уингейт. И дали изобщо се вози. Насочиха се обратно към ранчото, чиито пламъци се забелязваха от мили разстояние.

Остин разказа на Нина и Завала за събитията в мотела. За убийството на мисис Уингейт и за изчезването на съпруга ѝ.

— Не мога да повярвам, че Уингейт е един от тях — каза Нина.

— Точно затова номерът му мина. Успя да сложи бомбата в бараката за секунда. Много е добър, който и да е. Направи го под носа ни.

Нина потрепери:

— А коя ли е била тая бедна жена?

— Засега не знаем. Може би няма и да научим. — Остин замълча за малко. — Мисля си за тоя Уингейт или както там му е името. Малко преди да гръмне бомбата, той помаха с ръка сякаш искаше да каже «елате да ме хванете». А и друго нещо. Нямало е защо да се бръсне точно в тоя момент. Можел е да си остави маскировката и да го направи по-късно. Сякаш се гаври с нас. Или ни показва презрението си.

Завала се опита да внесе малко оптимизъм в ситуацията.

— Е, поне адмиралът няма да разбере, че сме си играли с благородния му профил.

— Сигурно вече знае, Джо.

— М-да, май си прав. — Завала сложи ръце на хълбоците и се загледа в жарта. — И сега какво?

— Другите могат да се оправят тук. Ние тръгваме за Тъксън да ударим по една глава някъде. Сутринта летим за Вашингтон.

— Тия момчета са доста по-умни и организирани, отколкото си мислим — отбеляза Завала. — Взели са си поука от урока, който им дадохме на «Нерей».

— Резултатът е равен. — Погледът на Остин си възвърна стъклената студенина. — Да видим кой ще вкара победния гол.

←70

Корал — птичи двор в мексиканско стопанство.