Зоната

9

Четвърт час по-късно една голяма група пое нагоре по ледниковата долина към пещерата. Освен учените, Конти и неговия антураж от асистенти, тук бяха Кери Екберг, двамата оператори и тонтехникът. Пеша или на снегомобила ги следваха десетина корави на вид общи работници в кожени якета. Снегомобилът беше натоварен до горе с дървени палети. Тези мъже не бяха официални членове на снимачния екип, а местни люде, докарани със самолет от Анкоридж, за да свършат за няколко дни тежката работа. Кери вече им беше обяснила, че трябва да бързат, за да заснемат основните неща на живо, след като продуцентът вече беше на място, а звездата на път. Парите се топяха бързо, затова снимачните площадки и реквизитът трябваше да бъдат построени колкото се може по-бързо.

Обикновено изкачването до лицето на ледник Страх отнемаше двадесет минути, но днес те бяха няколко пъти повече. Конти спираше непрекъснато, за да могат операторите да снимат планината, долината под нея и самата група. Веднъж дори спря всички само за да се втренчи замислено в ледника. Най-странното беше, че след това накара да заснемат множество кадри с Екберг от всякакви възможни ъгли, само не и анфас.

— За какво са му? — попита Маршал след петото подобно изпълнение.

Кери си вдигна качулката.

— Аз дублирам Ашли.

Маршал кимна с разбиране. Водещата Ашли Дейвис щеше да пристигне едва след два дена, но това не можеше да попречи на Конти да снима.

— Предполагам, че е както ти каза: при снимки като тези часовникът е най-важното.

— Точно така. — Тя стрелна поглед към него. — Виж, съжалявам за случилото се преди малко. Искаше ми се да мога да те предупредя, но получих строги заповеди. Това трябваше да направи Улф.

— Значи той е шефът, а аз си помислих, че е Конти.

— Емилио отговаря за творческата страна. Снимките, осветлението, режисурата, окончателният монтаж. Обаче парите ги дава кабелната телевизия. Затова тя има последната дума. А тук, накрая на света, Улф е кабелната телевизия.

Маршал погледна през рамо надолу по планината. Улф не беше дошъл с тях, но се виждаше далеч там долу. Дребна фигурка, изпита и прилична на привидение, застанала неподвижно извън оградата с втренчен в тях поглед.

Маршал се обърна с въздишка.

— Това нормално ли е? Цялото това спиране, гледане, снимане отново и отново?

— Всъщност не. Конти изразходва три пъти повече филмова лента от обичайното.

— И защо?

— Защото иска това да е неговата Мона Лиза. Лебедовата му песен. Рискува доста, за да сглоби цялото това нещо.

— Защо великият режисьор трамбова заедно с непосветените нагоре по планината? Аз смятах, че ще се вози в снегомобила.

— Иска да бъде заснет „на терен“, както казваме ние. Това ще изглежда по-добре на видеото за това как е заснет филма, което накрая ще съпътства дивидито.

Маршал поклати глава с тихо смайване от цирка, в който се беше превърнало снимането на документалния филм.

Те започнаха отново да се изкачват и почти веднага Конти се обърна към тях.

— Има ли нещо, което трябва да знам — попита той Маршал със своя изяждащ думите италиански акцент.

— За кое?

Продуцентът описа широк полукръг с ръката си.

— За всичко. Мястото, времето, местната фауна… всичко, което би придало допълнителен цвят на проекта.

— Има много неща, които би трябвало да знаеш. Това е очарователен геологически район.

Продуцентът кимна с известно съмнение.

— Когато се върнем, ще насроча интервю с теб.

Съли, който чу този разговор, се втурна насам.

— За мен, като ръководител на екипа, ще бъде удоволствие да ти окажа всяка подкрепа, от която имате нужда.

Конти разсеяно кимна повторно, защото погледът му отново се беше насочил към ледника.

Маршал се запита дали трябва да каже на продуцента за живеещите наблизо хора. Те вероятно бяха точно от типа „цвят“, който Конти търсеше. Но бързо реши да не го прави. Последното нещо, което тунитите искаха или заслужаваха, беше един шумен и невеж снимачен екип да се стовари върху селото им. Не беше необходимо да се пита как биха реагирали те, ако можеха да видят как се е преобразил връх Страх през последните дни.

Погледна скришом към Конти. Трудно му беше да прецени режисьора. Зад всичките си артистични пози човекът показваше и едно кораво неотстъпчиво лице. Направо най-невъзможното съчетание: наполовина Труман Капоти и наполовина Дейвид Лийн19. Това раздвоение беше смущаващо.

Сега ледената пещера лежеше пред тях, черната й паст беше скрита от тежката екипировка: нисък, тежък самоходен кран с балонни гуми и още едно превозно средство, което Маршал не можа да разпознае. Бяха боядисани в яркожълто, което изпъкваше ослепително на фона на натрупания сняг и бледосиния глетчер. Докато операторите сменяха обективи, а тонтехникът подготвяше преносимия си миксер, отрядът мъжаги в кожени якета се разпръсна около машините. Двамина се качиха в кабините, а останалите започнаха да свалят дървените палети от снегомобила и да подреждат съдържанието им в задната част на самоходния кран. Когато се вгледа по-внимателно, Маршал видя, че това са брезентови торби, пълни с хидравлични крикове.

Компютърният експерт Пени Барбър гледаше с присвити очи как мъжете работят. В едната си ръка, скрита в дебела ръкавица, държеше джобен компютър, а в другата цифрова камера. Тя беше по-подозрителна и от Маршал към снимачния екип.

— Мога да предположа за какво е тъпият кран — измърмори тя, — обаче другото нещо какво е?

Маршал се вторачи за около секунда в превозното средство. То гъмжеше от екипировка, която му приличаше на средновековна.

— Представа нямам.

— Запиши си — обърна се Конти към Екберг. — Искам четирицветна палитра: бялото на снега, небесносиньото на небето, лазура на ледника и черното на пещерата. Трябва да стане пейзаж в синьо. Когато стигнем до лабораторията, ще използваме специалния процес. — Той стрелна поглед към операторите. — Готови ли сте?

— Готови — отговори Фортнъм, главният оператор.

— И аз съм готов, господин Конти — обади се помощник-операторът Тусан.

— Трябва да сте много внимателни — намеси се Маршал. — Подът е чист лед и е много хлъзгав. И както вече казах, тези тръби от лава са много трошливи. Всичко това е направо налудничав риск. Едно погрешно движение и ще срутите всичко.

— Благодаря, д-р Маршал. — Конти се обърна отново към операторите. — Фортнъм? Тусан? Ако чуете остър пукот, докато сме вътре, панорамирайте събраните лица. Изберете най-уплашеното и го покажете в едър план.

Операторите се спогледаха притеснено, но кимнаха в знак на съгласие.

Конти огледа за последен път околността и даде знак на Тусан.

— Тишина на снимачната площадка! — изрева операторът. Бъбренето престана веднага.

Конти насочи поглед към пещерата.

— Начало!

Една дигитална клапа изтрака и камерите заработиха. Едновременно с това тежките машини потеглиха с оглушителен рев. Сред стърженето на предавките, те залитнаха към лицето на ледника. Конти и малката му група помощници поеха след тях. Операторът изостана, грижливо правейки панорамни снимки. С огромно нежелание Маршал последва останалите към пещерата. Имаше ужасяващото предчувствие, че надменността на Конти ще ги закопае до един.

Пред входа на пещерата машините спряха, за да дадат възможност на общите работници да свалят част от брезентовите торби от платформата на самоходния кран. От покривите на жълтите кабини светнаха мощни прожектори, защракаха предавки и машините отново потеглиха напред, но сега много по-бавно и постепенно изчезнаха под ниския таван на пещерата. Маршал и останалите ги последваха в индийска нишка. Този път сухият леден въздух в пещерата беше натежал от пушека на дизелите. Стените диво вибрираха, а шумът беше оглушителен. Когато хвърли поглед през рамо, Маршал видя, че под командата на едрия бригадир общите работници вадеха хидравличните крикове от торбите и ги вмъкваха на място между пода и тавана. Това временно укрепване го накара да се почувства съвсем малко по-добре.

Той тръгна надолу по тунела. Нямаше нужда от фенерче, защото прожекторите от кабините и светлините на камерите бяха превърнали тръбата от лава в бляскавосиньо огледало. Отпред се чу силно стържене, когато една от машините издраска ниския таван.

Маршал забеляза как въпреки фалшивото си изражение на решимост Съли пребледнява при този звук.

След това пещерата се разшири. Таванът се вдигна по-високо и малката група бързо оформи кръг около почистеното пространство на пода. Един след друг дизелите спряха да работят и за миг настана оглушителна тишина. Тихо пукане отекна под свода на пещерата, докато ледът се наместваше под тежестта на големите машини. Общите работници приключиха подсигуряването с хидравличните крикове и се оттеглиха назад.

В следващите няколко секунди не продума никой. Всички се бяха загледали в големите мъртви очи, вторачени в тях. Маршал огледа събраните един по един. Кери Екберг се беше намръщила и изглеждаше обезпокоена. Пени Барбър вкарваше къси бележки в джобния си компютър. Конти беше загледан в мъглявия лед, очевидно със здраво разклатено самодоволство. Феръдей, който премигваше зад прекалено големите си очила, вадеше от джоба си измервателни инструменти. А Съли сияеше от нещо като родителска гордост.

Най-накрая Конти се съвзе.

— Фортнъм, Тусан, хванахте ли това?

— Да — отговори помощник-оператора.

— Панорамирахте ли учените?

— Два пъти.

— Чудесно — продуцентът се обърна към Съли. — Моля, очертайте животното.

Съли се прокашля.

— Да очертая?

— Леденият блок, който ще изрежем от пода на пещерата. Нали разбирате, не искаме случайно да му отрежем бутчето.

Съли потрепери, пристъпи дръзко напред и след няколко прошепнати консултации с Феръдей, направи някакви сметки и с джобното си ножче надраска груба продълговата фигура в леда.

— Дълбочина? — попита бригадирът Крийл.

Съли погледна към Пени Барбър, която провери в джобния компютър.

— Два метра и седемдесет — обяви тя.

Крийл се обърна към мъжа пред контролното табло на машината.

— Направи ги два и осемдесет.

Пещерата отново се изпълни с рева на дизелов двигател и тежката миризма на отработилите газове. Докато камерите снимаха, един от общите работници с дистанционно в ръка насочи телескопичната механична ръка от странната на вид машина към леда и бавно я спусна в очертаната от Съли форма.

— Дръпнете се назад — предупреди ги Крийл.

На върха на инструмента се появи лъч силна червена светлина. На секундата ледът под него започна да се разделя и ври.

— Лазер за военни цели — обясни Конти. — Много мощен, но по-точен от пилата на бижутер.

Всички гледаха, докато уредът бавно изрязваше очертанията в замъгления кафеникав лед. Един от работниците включи преносим компресор, закрепен отстрани на шасито на самоходния кран. После вкара нещо подобно на шнорхел в удължаващия се срез и започна да засмуква стопения лед в дебела гумена тръба, която насочи надолу в пазвите на ледената пещера. Маршал имаше чувството, че става свидетел на някакво чудовищно зъболечение. Макар че ученият в него се бунтуваше при самата мисъл за подобно начинание, той все пак изпита облекчение от очевидните грижи, които се полагаха.

След двадесет минути всичко свърши. Продълговатата фигура, която Съли бе очертал върху леда, сега представляваше дълбок канал, широк около три сантиметра от двете страни и почти шест в останалата част. Настана малка пауза, докато Анг пристъпи напред и използва дистанционен образен сензор, за да потвърди, че срезът е достатъчно дълбок. След това лазерът беше прибран и от машината започна да се разгъва телескопът на друга странна ръка. Нещо, което на Маршал му заприлича на манипулатора на робот, но много по-широко, беше закрепено в края. То заработи с жуженето на насекомо.

— Какво е това? — попита той бригадира Крийл.

— Странична бургия — избоботи мъжът, заглушавайки шума. — С диамантен връх.

Уредът бавно потъна в един от по-широките срезове в леда. Бръмченето се превърна в настойчив писък, когато на дълбочина два метра и осемдесет бургията захапа древния лед. Шнорхелът пак беше спуснат в отвора и стопеният лед отново започна да се стича по пода на пещерата. Сега се разтегна още една механична ръка и спря над отвора, готова да подпъхне подпори под ледения блок.

Страничното рязане отне по-малко време и след десет минути бургията беше извадена. По знак на бригадира един от общите работници донесе четири абордажни куки, спусна ги в отвора и ги закачи за краищата на ледения блок. Те бяха допълнително подсигурени с дебели брезентови ленти.

Конти отново насочи поглед към двамата оператори Фортнъм и Тусан.

— Искам чисти кадри. Ще имаме само една възможност да заснемем това.

Цялата работа спря, защото Конти настоя да застане на ръце и крака и да огледа блока с нос на два сантиметра от леда. Фортнъм снимаше действията на режисьора.

— Продължаваме — най-сетне обяви Конти, докато се изправяше със знаменателно разлюлян обектив на врата.

Бригадирът даде знак на своя екип. С подновен рев на дизела лебедката, закрепена на самоходния багер, започна да работи. Чу се звън и тракане, работникът закрепи куките към дебелите вериги и лебедката бавно ги опъна. За миг всички останаха втренчени в опитите на куките да повдигнат опъващия се лед сред оглушителния вой на дизела и скърцането на лебедката. И тогава с басово стържене, което сякаш разтърси цялата планина, леденият блок започна да се издига.

— Леко — нареди бригадирът.

Конти погледна към Фортнъм.

— Сега насочи камерата си към машините. Кадрите ти трябва да изглеждат като милувка. Те вадят нашето съкровище от ледения му затвор.

Бавно, много бавно замръзналата котка се издигаше от леглото, в което беше прекарала десетки хиляди години. Учените започнаха да се бутат напред, за да видят всичко с очите си, и трескаво водеха бележки. Маршал пристъпи заедно с всички, като се взираше напрегнато. Въпреки безмилостния блясък на прожекторите леденият блок остана непрозрачен заради замръзналата в него снежна буря от кал и отломки с цвят на гъст дим. Повърхността на среза беше осеяна с вълнообразни каналчета, там, където лазерът беше проникнал, за да освободи саблезъбия от плен. Боже мили, помисли си Маршал, и той завладян, без да иска от мига, та този блок тежи най-малко четири тона.

Блокът се издигаше все по-високо и по-високо, докато не се чу как кранът се удари в тавана. Тогава най-накрая се залюля свободно, наклони се остро, остърга заснежения под, като за малко не помете Феръдей, който беше зает да го изследва с акустичен спектрометър. Хората се заблъскаха и запрепъваха, за да се дръпнат от пътя му.

— Изравни го! — изрева Крийл.

Лебедката изквича възмутено, когато кранистът даде газ до края. Блокът се наклони обратно, завъртя се диво и предпазливо се отпусна на пещерния под. Операторът на крана намали за миг оборотите, после бавно и внимателно вдигна отново блока, завъртя го и го отпусна на платформата. Чу се острото съскане на хидравликата на крана. Докато камерите снимаха, общите работници обезопасиха ледения блок върху платформата и за изолация хвърлиха върху него дебела насмолена хартия. След минути всичко свърши и машините потеглиха обратно нагоре през тунела, а безбройните хидравлични крикове бяха прибрани от местата им и върнати в брезентовите торби. Котката в леденото си убежище беше на път към хранилището с контролирана среда. Там щеше да стои заключена на сигурно място, докато не се размрази, за да я покажат на живо на милионната публика.

Конти огледа тунела с очевидно задоволство, изписано на лицето му.

— Ще използваме изтеглящите се машини като контрапункт — каза той на Фортнъм. — Снимай излизането им от тунела, а след това панорамирай базата. Искам много материал. Ще го използваме за заключителните кадри.

После се обърна към Маршал.

— Готов ли си за интервюто?