Зоната

20

Трясък на блъсната врата, разтърсване на дюшека, грубо бутане по рамото. Джош Питърс се протегна, а после извади слушалките от ушите си. Неговият сън и вариациите за пиано от Макой Тайнър избледняха в спомен, а звуците на действителността, или другояче казано, база „Страх“, се завърнаха: далечен металически звън, непрекъснатото пукане от тръбите на парното и нетърпеливият глас на неговия съквартирант Блейн.

— Джош. Мамка му, Джош, ставай, да ти се не види.

Питърс изключи своя МРЗ плеър и примигна, за да фокусира погледа си. Зачервеното лице на Блейн със загрубяла от вятъра кожа затанцува пред очите му.

— Какво? — измърмори Питърс.

— Какво какво? — Твой ред е, човече. Аз бях навън в лайната цял час.

Питърс с мъка седна в леглото, след това отново се стовари по гръб.

— По-добре побързай. Вече минава девет. Не би искал Улф да те хване, че още се излежаваш в кревата, нали?

Това свърши работа. Питърс стана от леглото и енергично разтри лице с дланите си.

— Цялата работа е пълна лудост — обяви Блейн с кисел глас. — Вече цял ден търсим. В тази буря никой нищо няма да намери. Прави като мен: обикаляй в кръг, давай вид, че си много зает и внимавай да не ти замръзне задника.

Питърс не отговори. Той навлече някаква риза и си обу обувките. Може би ще успее да си остане полузадрямал през цялото време, а после да се върне в стаята и да продължи съня си оттам, където го беше прекъснал Блейн: Ашли Дейвис го мажеше по цялото тяло с масажно масло, ухаещо на ядливи лешници…

— Когато се приберем, синдикатите ще научат за станалото. Имам предвид, че уж трябваше да поддържам дигиталната библиотека и да съхранявам скриптърските листове, а не да обикалям ледовете, за да търся някакъв отвратителен снежен човек. И още нещо. Защо карат нас да търсим навън? Не може ли като Фортнъм и Тусан да претърсваме шкафчетата?

— Защото сме помощник-продуценти. Няма нужда да си ядрен физик, за да се сетиш. — И Питърс излезе с развързани обувки, оставяйки вратата широко отворена.

Той пое по коридорите и нагоре по кънтящото стълбище към входното фоайе в състояние близко до сомнамбулизъм. То беше пусто, като се изключи военният инженер, който беше на пост в караулното. Питърс му махна за поздрав, докато тътреше крака към помещението за аклиматизация, отвори шкафчето и си навлече парката. Блейн беше напълно прав: това беше огромна глупост. Първо, нямаха достъп до половината от базата. Ако той искаше да скрие трупа, щеше да намери начин да го остави на място, където на останалите нямаше да е позволено да търсят. Или в квартирите на военните. Те сигурно нямаше да разрешат някакви педалчета от киното да им ровят из нещата. Главното е, че само идиот би скрил създанието в базата. Не само защото навсякъде имаше прекалено много очи, но вътре беше толкова топло и влажно, че човек можеше да отглежда орхидеи. Значи скрит вътре труп, и то труп на десет хиляди години, щеше да завони след броени часове. Не, всеки с малко мозък щеше да го скрие отвън.

И той се беше насочил точно натам.

Питърс се спря, за да запише името си и часа в дневника, който Улф беше оставил в помещението. След това мина през сборния район, отвори вратата на главния вход и излезе навън. Първите хапещи пориви на вятъра грубо прогониха сънливостта му. Надеждата, че след едночасовата му смяна за претърсване на околността ще се върне да си доспи, се оказа напразна. Беше чул за лошото време, което ги блокира тук, защото самолетите нито можеха да излитат, нито да кацат. Да чуеш беше едно, но да го усетиш лично бе съвсем друго нещо. Той политна назад към входната врата, наведе глава и се наклони напред, за да устои на порива. Остри ледени иглички започнаха да се забиват в бузите му и Питърс се опита да скрие глава още по-навътре в обточената с кожа качулка. През надигащите се слоеве сняг и ледени късчета можеше да различи неясните силуети на сградите наоколо. Джош направи една внимателна крачка напред, после още една. Беше толкова сумрачно, че приличаше повече на нощ, отколкото на ден. Осветителните мостове се люлееха като огромни конструкции от блокчета „Лего“ и скърцаха възмутено под силните пориви на вятъра.

Търсене на смени. Един час работа, единадесет часа почивка. Шест претърсвания вътре, шест претърсвания навън, като последните бяха намалени на три заради бурята. Дори и така му беше трудно да повярва, че заедно с него навън има още двама бедни глупаци, които безсмислено претърсват околността в тази буря. Това беше нещо повече от безумие. Какво ли пушеха Улф и Конти?

Като обърна лицето си настрана, за да го предпази от вятъра, той тръгна към една складова барака, чиято врата дразнещо се блъскаше в рамката. Спря за миг, след което пое наляво към сглобяемата постройка, която служеше за временна работилница за реквизит. Надникна през прозореца. Естествено, беше празна. Наистина ли само преди два дни се беше изтягал там вътре, дъвчейки подправено с чили парче говеждо, и се надсмиваше на военните и смотаните учени, които се бяха забили в това забравено от Бога място? Сега тъпите учени и военните бяха вътре на сухо и топло, а той, умникът, беше навън и мръзнеше.

Изруга и продължи напред, като броеше крачките си: десет, двадесет, тридесет, докато не стигна влекача на арктическия шофьор. Присви се зад едно от огромните колела и донякъде се заслони от вятъра и снега. Беше навън не повече от пет минути, а вече се чувстваше вледенен.

Още веднъж се сети за другите двама, които би трябвало да бъдат вън с него и да участват в претърсването. Той се наруга, че не е проверил дневника, когато се записа. Малко компания щеше да помогне времето да мине по-бързо. Отвори уста, за да ги повика, обаче усети как вятърът веднага му изкара въздуха и реши, че е по-добре да не го прави. Защо да си хаби силите, когато никой не може да го чуе?

Отново се затътри напред, докато от сивата вихрушка пред очите му внезапно не изскочи телената ограда на базата, с бодлива тел отгоре. Бяха го предупредили при това време да не се отдалечава от базата, а като добавим и белите мечки, които кръстосваха тундрата, той възнамеряваше да послуша съвета. Направи още няколко крачки до стените от гофрирана ламарина на пустия пропускателен пункт и мина покрай него. Щеше да направи една обиколка, като не се отдалечава на повече от една ръка от оградата. Не можеха да очакват нещо повече от него. След това щеше да отиде да се скрие в някоя от временните постройки, за да изчака края на този един час и да се постопли.

След като мина покрай пропускателния пункт, той напусна бетонния плац и стъпи на вечната замръзналост. Вятърът сякаш удвои яростта си. Сега Питърс се затътри по-бързо, една крачка, след това още една… Запрепъва се напред като слепец, като плъзгаше едната си ръка по оградата, защото беше стиснал очи, за да ги предпази от ледената вихрушка. Писъкът на вятъра изпълваше главата му и караше ушите странно да звънят. Стори му се, че е навън от цяла вечност. Исусе, това наистина е ужасно. Блейн беше прав. Ще подаде оплакване не само до профсъюза, но и до ръководството на кабелната телевизия. Ще го направи веднага щом интернет връзката се възстанови. Дори няма да изчака връщането в Ню Йорк. Няма значение, че е само помощник-продуцент. В длъжностната му характеристика не пише нищо подобно, а всички приказки на Улф за „спешни мерки“ са само празни…

Питърс спря. Ръката му се отдели от оградата и той се огледа, временно забравяйки жестокия студ и пронизващите удари на вятъра.

Защо спря? Нищо не беше видял. Въпреки това сетивата му бяха нащрек, а сърцето блъскаше в гърдите. Това, че живееше далеч на изток от Томкинс Скуеър Парк, беше изострило неговия инстинкт за самосъхранение. Но сега не беше в Ню Йорк, а по средата на замръзналото нищо.

Той поклати глава и тръгна напред, но после отново спря. Какъв беше този шум, който сякаш идваше отвсякъде и отникъде и го караше да усеща главата си така, сякаш е пълна с пчели? И каква беше тази фигура, черна и неясна в снежната вихрушка пред него?

— Кой е там? — провикна се той, но вятърът отнесе думите, още докато ги произнасяше.

Той примигна, вгледа се по-внимателно и след това с пронизителен писък от ужас залитна назад, обърна се и с падане и ставане побягна към пропускателния пункт. Виейки и крещейки нечленоразделно от безумен страх, направи още две крачки, когато един унищожителен удар го повали на колене. Питърс хриптеше, а очите му изскочиха, когато между плешките му избухна силна до полуда болка. Пред него зейна мрак и го погълна.