Зоната

45

— Свърших с анализа на кръвта — тихо обяви Феръдей.

Маршал погледна към него. Биологът беше вдигнал очи от мястото си зад центрофугата с фиксиран ъгъл. Беше прекарал последните няколко минути в шетане насам-натам между стереозум микроскопа и центрофугата. Отпечатъците от окулярите му придаваха вид на миеща мечка.

— И? — попита Маршал.

— Не прилича на нищо, което някога съм виждал.

Съли въздъхна нетърпеливо. Гонзалес не се беше обадил да каже какво става и той трудно понасяше чакането.

— Райт, може ли малко по-конкретно?

Феръдей свали очилата от челото си и примигна към Съли.

— Отнася се за белите кръвни телца. Най-вече.

Съли махна с ръка, сякаш искаше да го подкани да побърза.

— Знаете, че белите кръвни телца се борят с инфекциите, възпаленията и прочие. На неутрофилите, лимфоцитите, базофилите и така нататък им е възложена защитата и лекуването на раните. Този организъм има в кръвта си свръхразвита структура на белите кръвни телца. Нещо като машина за лечение, която е взела допинг. Има невероятно висока концентрация на моноцити. И те изобщо не са типични, а огромни. Очевидно са способни да се превърнат в макрофаги и да изхвърлят тон цитокини и други химикали в кръвоносната система, за да предизвикат почти незабавно оздравяване.

Тъй като никой не проговори, Феръдей продължи:

— Има и нещо друго. Изследванията показват една химическа съставка в кръвната и клетъчна тъкан, много подобна на арилциклохексиламин.

— Моля? — попита Маршал.

— Това е действащото вещество на лекарството фенциклидин, известно като ФЦД. Съдържа се в забележително висока концентрация — повече от 100 нанограма на милиметър. Мисля, че е антагонист на НМДА рецепторите и действа едновременно стимулиращо и обезболяващо. Онова, което не мога да разбера, е как създанието е могло да произведе подобен химикал. Никога не съм виждал подобно нещо в природата, не и с подобна концентрация. Ако предположим, че не е привнесено отвън, може би хипофизната жлеза го изпуска в кръвоносната система като реакция срещу стреса. Този потоп от екзотични химикали в кръвта е причината създанието да е недосегаемо за куршуми и други наранявания. То просто не усеща раните и…

— Всичко това е много интересно — прекъсна го Съли, — но не ни води по-близко до истинската ни цел. Да намерим Ахилесовата пета на проклетото нещо.

— Прав е — включи се Логан. — Най-важното е да разберем как можем да го спрем.

— Може би вече е спряно — намеси се Маршал. Той огледа лабораторията по биология със замъглени от дългото пътуване в снежната буря очи. — Може би е мъртво. Последния път електричеството е свършило работа.

— Последния път са имали работа с много по-малък звяр — подхвърли Съли. — Дори не знаем дали е от същия вид.

— От същия е — обади се Усугук. — Куршуг си е куршуг — разликата е в размерите, силата и способностите му да твори зло.

Маршал погледна към тунита, който седеше с кръстосани крака на пода на лабораторията. Беше извадил няколко подобни на фетиши предмети от медицинската кесия и ги бе подредил на пода пред себе си.

Взимаше един по един всеки от тях и му говореше с нисък, приличащ на песен тон, изпълнен с молба и настойчивост. След това внимателно го оставяше на пода, завърташе го нежно в полукръг, а после вдигаше следващия.

— Какво правиш? — полюбопитства Маршал.

— Провеждам церемония.

— Това го разбрах. Каква е тя?

— Базата се превърна в място на смут и зло. Моля моите духове пазители за помощ.

— Защо не използваш случая и не ги помолиш да пратят няколко гранатомета? За предпочитане М20 — язвително подхвърли Съли.

В коридора отвън се чу шум. Бързината, с която всички, с изключение на Усугук се обърнаха към вратата, подсказа на Маршал колко е голямо натрупалото се напрежение. Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Отвън стояха сержант Гонзалес и редник Филипс. Те влязоха бавно и затвориха вратата след себе си.

— Е? — попита Съли.

Гонзалес отиде сковано до центъра на помещението. Свали карабината от рамо и я пусна на земята. Филипс просто не помръдна от мястото си. Лицето му беше пепеляво.

— Мъртво ли е? — попита Маршал.

Гонзалас поклати уморено глава.

— А капанът? — попита Логан. — Електричеството?

— Токът го подлуди — отговори Гонзалес.

— Защо не ни разкажеш какво се случи? — тихо попита Маршал.

Очите на сержанта се плъзнаха към тавана. В продължение на почти минута той не проговори. Най-накрая си пое дълбоко дъх.

— Заложихме клопката така, както ни посъветвахте. Вода на пода, отгоре метална плоча. Перде от оголени кабели, провесени от тавана, свързани с източник на високо напрежение. В коридор, по който звярът неизбежно трябва да мине, ако иска да стигне до останалата част на базата.

— И? — попита нетърпеливо Маршал.

— По някакъв начин успя да ни мине по фланга. Появи се откъм гърбовете ни. Не зная как е успяло да ни заобиколи, но го направи. Успяхме да се оттеглим. То тръгна към нас и мина през кабелите. Пое пълния токов удар. — При спомена той поклати глава.

— Какво напрежение? — попита Логан.

— Шест хиляди волта.

— Това е невъзможно — възкликна Феръдей. — Сигурно сте ги свързали погрешно. Нищо не може да поеме такъв заряд и да оцелее.

— Не съм ги свързал погрешно. Токовият удар беше като взрив.

— А създанието? — попита Маршал.

— Обгори му козината на няколко места и толкова.

Настъпи тишина.

— Как се върнахте? — попита Съли.

— Марселин беше в подстанцията, която контролира електроподаването. Започна да пищи. Създанието тръгна към него. Ние успяхме да минем покрай тях, докато… — Гонзалес не си направи труда да довърши изречението.

В помещението настъпи продължително мълчание. Маршал отново огледа опустошените лица. Едва сега, когато се изправи пред провала, той осъзна, колко много беше разчитал Гонзалес и неговият екип да успеят. Беше повярвал толкова силно на историята, разказана от тунита, за електричеството като оръжие да се преборят със създанието, че този провал му се струваше направо непоносим. Въпреки това в казаното от Гонзалес прозвуча нещо познато. Той зарови из паметта си, за да направи връзката.

И тогава съвсем неочаквано осъзна за какво става дума.

— Момент — каза той на глас.

Останалите се обърнаха към него.

— Може би не електричеството го е подлудило.

— Какво искаш да кажеш? — попита Логан.

— Създанието е напълно непонятно за нас, нали? То е игра на природата, генетично отклонение. Кръвта му е абсолютно ненормална. Обикновените оръжия изглежда не му въздействат. Защо тогава си позволяваме да смятаме, че разбираме неговите мотиви, чувства или каквото и да е друго, свързано с него?

— Какво искаш да кажеш? — попита Съли.

— Искам да кажа следното. През цялото време ние предполагаме само едно-единствено нещо — създанието иска да ни избие вкупом. А ако това не е така? Спомнете си какво каза Тусан. Че то си играе с теб. Може би точно това прави, играе си.

— Усугук каза същото — добави Логан — за по-раншното. Играело си като лисиче с полевка.

— Игра? — повтори Съли. — Играло ли си е нещото, когато уби онзи помощник-продуцент Питърс?

— Може би не е знаело какво прави. Или не го е било грижа. Това също може да е част от играта. Котката няма представа за болката на мишката. Същественото е, че създанието не се е опитвало нарочно да убива. Не и в началото. Когато тялото на Питърс беше сложено в лазарета, то дойде и го взе, сякаш искаше да си поиграе. Вижте какво стана с Тусан. Беше закачен на кука като играчка. Има и още нещо. То убива, разкъсва на парчета, но не е изяло никого от нас. Нито един.

— Нещо, което сме направили, го е ядосало — подхвърли Логан.

Маршал кимна.

— Мисля, че зная какво е. Какво е общото между всички, които бяха убити досега? Пищели са.

— Съвсем нормална реакция, когато се изправиш срещу кръвожадно чудовище — каза Съли.

— Марселин започнал да пищи — продължи Маршал. — Не загатна ли сержант Гонзалес, че затова създанието е тръгнало към редника вместо към него?

— И Ашли Дейвис — добави Логан. — Войниците са я чули да вие.

— Крийл също се разпищя — каза Гонзалес. — То мина покрай мен, за да го докопа.

Маршал се обърна към Усугук.

— А ти каза, че по-малкото първо създание не е било гневно, докато не му пуснали записи на животно в беда. Заешки писъци. Но Тусан не се е разпищял. Чухме го на звукозаписа от камерата. Той просто мърмореше: „Не, не, не“.

— Това е доста налудничава теория — отбеляза Съли.

— Не можем да говорим за теория, когато всяко действие следва определен модел — отвърна Логан.

— От всичко, което знаем, писъците просто са привличали вниманието му — не се предаде Съли.

— Очевидно е, че сетивата му са много изострени — отбеляза Маршал. — Не би имало нужда от звук, за да се привлече вниманието му.

В лабораторията стана тихо. Маршал видя, че всички погледи са насочени към него. Дори Усугук беше оставил на пода тотема си и го гледаше напрегнато.

— Мисля, че звукът причинява болка на това създание, вероятно остра — обясни Маршал. — Особено звуци с определена честота и амплитуда, като например писък. Спомнете си ушите му и колко много приличат на прилепови. Звукът може да му въздейства по напълно различен начин, отколкото на нас. Смятам, че създанието възприема писъка като заплаха, като нападение… и дава съответния отговор.

— И след като доста са му пищяли — добави Логан, — то предполага, че сме враждебни, и се ядосва.

Маршал кимна.

— Вместо да ни убива, като страничен ефект от играта, то започва да ни избива на сериозно. В самозащита.

— Това е прекалено — възкликна Съли. — Какво предлагаш, да го убием със звук?

— Да, предлагам да разгледаме този възможност — потвърди Маршал. — Или поне да му причиним такава болка, че да го прогоним.

— Дори да можехме, как предлагаш да го направим? — продължи Съли. — Това е радарна инсталация. Радарите използват електромагнитни, а не звукови вълни.

Известно време никой не продума. Най-накрая се обади Логан:

— Има научно крило.

— Е, и какво? — попита Съли.

— От този стар дневник научих, че първоначалното му предназначение е свързано с акустичната технология. Не зная за какво става дума, а Усугук не можа да каже нищо повече. Може би е било ново оборудване за подводница и им е трябвало отдалечено място, където да го проучват на спокойствие. Или по някакъв начин е допълвало свазираните радари на базата. Не бива да забравяме, че когато са открили създанието, са зарязали изследванията и северното крило е получило нова задача.

— Доколкото знаем, първоначалната екипировка е била монтирана, преди да го открият. — Маршал се обърна към Усугук. — Спомняш ли си да си виждал инструменти и апаратура в северното крило?

Тунитът кимна.

— Повечето бяха покрити с калъфи и найлони. Други бяха още в сандъците. Там имаше голямо кръгло помещение с тапицерия по стените, подобна на кожа от карибу.

— Може би акустична камера? — подхвърли Феръдей.

— Но дори и там да има складирани инструменти, кой има някакви познания в акустиката, за да ги използва? — попита Логан.

— Това не е проблем — каза Съли. — Всички сме минали задължителните курсове по електроинженерство по време на аспирантурата.

— Ти видя синтезатора ми — усмихна се Маршал. — Направих си цифров още докато бях в гимназията.

— А аз бях радиолюбител. Още си пазя свидетелството — добави Феръдей.

Логан се обърна към Гонзалес:

— Е, а ти какво ще кажеш. Ще ни отвориш ли сега?

— Никой не е влизал там от петдесет години.

— Това не е отговор — погледна го Логан.

Гонзалес помълча. След това кимна отсечено.

— Какво става с Кери Екберг и останалите? — попита Маршал.

Гонзалес откачи радиостанцията си.

— Гонзалес вика Конти. Повтарям, Гонзалес вика Конти. Обади се.

Никой не отговори. Единственото, което се чуваше, беше пукането на статичното електричество.

— Почакайте — вдигна ръка Съли, — не знаем със сигурност, че това е вярно. Всичко е просто теория.

— Да не би да предпочиташ да стоиш тук и да чакаш нещото да те убие? — погледна го Маршал. — Друга възможност нямаме. — Той се изправи. — Да вървим. Времето ни изтича.