Зоната

24

Лазаретът на база „Страх“ се състоеше от объркваща, предизвикваща клаустрофобия бъркотия от малки сиви стаи, разположени дълбоко под военните жилища в южното крило. Маршал беше идвал тук само веднъж досега за превръзка и противотетанусна инжекция, след като разпра ръката си на някакво ръждиво желязо. Като по-голямата част от базата и това място изглеждаше като излязло от стар армейски филм. На стената висяха овехтели графици за ваксинации и плакати, предупреждаващи срещу въшки и гъбички по краката. Половин дузина нови шишенца дезинфектанти и водороден пероксид бяха подредени зад стъклените витрини на шкафовете до древни като археологически находки мензури, пълни с йодин и медицински спирт. Над всичко това се стелеше едва доловима запуснатост, която се бе залепила по приборите и мебелите като слой прах.

Маршал се огледа. Сега пространството, което някога беше служило за кабинет и чакалня, беше пълно с хора. Улф, Конти, Кери Екберг, Гонзалес и редникът с морковен цвят на косата на име Филипс караха и без това претъпканото помещение да изглежда още по-малко. Най-накрая Съли се беше появил. Обясни, че е проучвал данните за времето в някаква отдалечена лаборатория, и поднесе мрачната новина, че бурята няма да спре до четиридесет и осем часа. Сега стоеше в далечния ъгъл, а пламналото му лице беше развълнувано. Никой не искаше да погледне през отворената врата в южна посока. Оттатък някога е било помещението за аутопсии, а сега беше приспособено за морга.

Сержант Гонзалес разпитваше нещастния помощник-продуцент, който беше намерил тялото. Той беше длъгнест младеж на двадесет и няколко, с тънка козя брадичка. Маршал не знаеше нищо за него, с изключение на това, че се казваше Ниймън.

— Видя ли някого другиго в района? — попита Гонзалес.

Ниймън поклати глава. Той имаше объркано изражение, а очите му бяха безжизнени, сякаш току-що някой го беше ударил с бухалка.

— Какво правеше там?

След дълго мълчание младежът отговори.

— Беше моята смяна.

— Смяна за какво?

— За да търся изчезналата котка.

Гонзалес завъртя очи и се обърна ядно към Улф.

— Това още ли продължава?

Улф поклати глава.

— Хубаво, иначе щях да ти наредя да го отмените. Ако не бяхте пратили хората си да гонят вятъра, Питърс можеше още да е жив.

— Няма как да знаеш това — възрази Улф.

— Разбира се, че знам. Първо, нямаше да е отвън и нямаше да срещне полярна мечка.

— Това са само предположения — настоя Улф.

Гонзалес го погледна ядно.

— Предполагаш, че е бяла мечка. Но този човек може да е бил убит.

Гонзалес въздъхна с видимо отвращение на лицето и реши, че е под достойнството му да отговори. Вместо това насочи вниманието си към Ниймън.

— Чу ли нещо? Видя ли някого?

Момчето поклати глава.

— Нищо. Само кръв. Навсякъде имаше кръв. — Видът му стана такъв, сякаш ей сега ще повърне.

— Добре, засега това е достатъчно.

— Кой пренесе тялото тук? — попита Маршал сержанта.

— Аз и редник Флюк.

— Къде е Флюк?

— В стаята си. В момента не се чувства много добре. — Сержантът кимна към Филипс. — Защо не придружиш господин Ниймън обратно до стаята му?

Кери излезе напред.

— Аз ще дойда с вас.

— Не казвай на другите за станалото — каза Улф. — Още не.

Кери го погледна.

— Налага се.

— Това ще предизвика ненужно безпокойство — настоя Улф.

— Онова, което ще предизвика безпокойство, са клюките и слуховете — отговори тя, — които вече се разнасят.

— Права е — подкрепи я Гонзалес. — По-добре е да се каже на хората.

Улф погледна първо сержанта, а после жената.

— Добре, но не споменавай тежестта на раните.

— И предупреди всички да не излизат от базата.

Кери излезе от помещението след Ниймън и редник Филипс. Докато я гледаше как си тръгва, Маршал забеляза, че у нея беше настъпила промяна. Досега тя беше много почтителна към Конти и Улф, но след смъртта на Питърс изглеждаше различна. Не само беше нарушила чинопочитанието, за да информира учените за убийството, но сега открито се противопоставяше на заповедите на шефовете си.

Той забеляза, че Улф се е вторачил в него.

— Какво има?

— Щом си тук, защо не хвърлиш едно око?

— Око?

— Ти си биолог, нали така?

Маршал се поколеба.

— Палеоеколог.

— Няма голяма разлика. Докато бурята утихне и тук може да кацне самолет, ще приберем тялото в хладилника. Но защо първо не го огледаш и не ни съобщиш заключенията си?

— Не съм патолог и нямам диплома по медицина. По-добре извикай Феръдей. Той поне е биолог.

— Не искам да правиш аутопсия. Просто искам да огледаш раните и да ни кажеш своето мнение.

— Мнение за какво? — намеси се Съли, който проговори за пръв път.

— Дали може да са причинени от човек.

Гонзалес се смръщи от раздразнение.

— Това е загуба на време. Знаем, че го е направила полярна мечка.

— Не знаем нищо подобно. Както и да е, Питърс беше служител на „Тера Прайм“, така че правото на избор е наше. — Улф погледна изпитателно Маршал. — Ние всички сме заседнали тук най-малко за още няколко дена. Ако сред нас има социопат, не смяташ ли, че трябва да знаем в името на нашата собствена безопасност?

Маршал стрелна поглед към отворената врата. Той изобщо не искаше да прекрачва прага й и да се изправи пред онова, което лежеше там. Но също така осъзнаваше, че четири чифта очи се бяха вторачили в него.

Затова кимна отривисто.

— Добре.

Улф го поведе към бившето помещение за аутопсии оттатък. Вътре имаше прост дървен стол, мивка, скамейка, на която лежаха хавлии и два преносими военни медицински комплекта. И няколко стъклени шкафове, пълни със стари и нови медицински инструменти и запаси. Над помещението господстваше масата за аутопсии, която сега беше свалена до долу, а на нея лежеше фигура, покрита с чаршаф. Той беше лепкав от кръв, а около тялото подобно на чували с пясък бяха подредени навити хавлии, които да попиват тази, която още течеше.

Маршал преглътна. Беше правил дисекция на трупове по време на дипломната си работа по физиология. Но онези тела бяха подготвени: с източена кръв, почистени, анонимни, приличаха повече на кукли, отколкото на хора.

Той огледа останалите, които мълчаливо се бяха подредили около масата. Улф с делово безразлично изражение. Гонзалес, вторачен в кървавия чаршаф с издуващи се от дъвката скули. Съли, който очевидно се чувстваше ужасно неловко. Тук беше и Конти, чиито очи се спираха на трупа, след това бързо се отместваха, а по лицето му беше изписана страна смесица от вълнение, глад и нетърпение.

— Ще имам нужда от кофи и гъба — каза Маршал.

Гонзалес влезе в един килер и се върна с две пластмасови кошчета. Маршал сложи едното на пода до масата, а другото напълни до половината с вода. Една прашна бяла престилка висеше на закачалката, завинтена на вратата, и Маршал я облече. После отвори един от двата преносими медицински комплекти, извади отвътре чифт латексови ръкавици и ги нахлузи на ръцете си. Накрая се обърна към Съли.

— Джери? — попита той.

Съли не отговори. Той гледаше навитите хавлии, притиснати в обгърнатата от чаршафа глава на Питърс. Тя беше толкова пропита, че кръвта капеше на пода.

— Джери — повтори Маршал, но вече малко по-високо.

Съли се стресна и погледна към него.

— Би ли водил бележки?

— А! О, да, разбира се — Съли започна да рови из джобовете си за химикалка и лист хартия.

Маршал си пое дълбоко въздух. След това събра навитите хавлии и ги пусна в кофата. Когато паднаха и се удариха в пластмасата, те издадоха мокро джвакане. Той си пое отново дъх, но сега по-дълбоко. После хвана крайчеца на чаршафа и бавно го издърпа от трупа.

Наблюдателите издадоха несъзнателно колективно стенание. Маршал чу как то се надига и в собственото му гърло. Единственият, който не трепна, беше Гонзалес, но челюстите му задъвкаха още по-бързо.

Беше дори по-ужасно, отколкото се боеше, че ще бъде. Питърс изглеждаше така, сякаш е минал през каменотрошачка. Дрехите му висяха на парцали и почти по всички оголени места имаше срезове — тънки червени линии, които разсичаха бледата плът. На гърдите му имаше огромен разрез, а ниско разположените му ребра бяха спукани и зееха с чисти и оголени краища, сякаш ги беше почистил месар. Разрезът се разширяваше, когато стигаше до областта на корема и разкриваше червено-сивите въжета на вътрешностите му. По-ужасяваща беше травмата на главата, нападението я беше превърнало в не разпознаваема маса. Съсипан строшен череп, изкривен и безсилно излизащ от врата, а сивото вещество се стичаше в смазаните останки на синусните кухини.

Маршал се извърна и примигна няколко пъти. После взе няколко чисти кърпи, нави ги стегнато и ги притисна в тялото, за да попие кръвта, която продължаваше да се стича от стотиците срезове. Бръкна в медицинския комплект, извади метална сонда и насочи вниманието си отново към Питърс.

— Тялото изглежда напълно обезкървено — започна той. — Почти по цялата повърхност има одрасквания, както и множество, може би стотици, тесни срезове с прави ръбове. Не мога да обясня как са причинени тези по-малки рани. Поне две от по-големите може да са се оказали смъртоносни. Първата е строшила и оголила… да видим… от осмото до дванадесетото ребро отляво, прониквайки в плеврата и причинявайки масивен кръвоизлив. След това продължава надолу до коремната област, където прониква и в перитонеумната кухина. В канала на раната се забелязват признаци за повреди на сърдечните камери. Втората голяма рана не се нуждае от дълги описания. Масивни увреждания в цялата вратна област на главата от дясната вътрешна югуларна вена до главния мозък и от теменния лоб до предния лоб по продължение на фисурата по дължината на черепа. Освен това капачката на коляното на левия крак и останалите кости са строшени, а бедрената артерия е прекъсната. — Маршал направи пауза. — Повредите по дрехите съответстват на отбелязаните наранявания. По-нататъшният анализ ще трябва да изчака професионални токсилогични и патологични анализи. — Той отстъпи от масата.

Известно време никой не пророни дума. Накрая Гонзалес се прокашля.

— Точно както казах. Нападение на полярна мечка. Сега вече можем ли да го покрием и вкараме в хладилника?

— Може да е човек — отговори Улф с тих, но непоколебим глас.

— Ти да не си луд? — попита Гонзалес. — Я погледни раните!

— Знае се, че хора, надрусали се със забранени вещества, са изпадали в убийствена смъртоносна ярост. С подходящо средство… ъъъ… оръжие могат да бъдат нанесени подобни рани. — Той се обърна към Маршал. — Прав ли съм?

Маршал се обърна да погледне трупа.

— Раната на гърдите е широка десет сантиметра, а дълбочината й е около осем. Натискът, който е нужен, за да се причини подобна рана, трябва да е голям, което изисква огромна сила.

— Като тази на полярната мечка — вметна Гонзалес.

— Честна дума, изненадан съм, че бяла мечка може да причини подобно нараняване.

— Един убиец би могъл — настоя Улф. — Ако има достатъчно време, за да нанесе нужните удари.

— А какво ще кажеш за това? — Със сондата Маршал повдигна левия крак при коляното. Той се заклати свободно, прекалено свободно, и увисна изкривен под странен ъгъл. — Прегризан е почти напълно и се държи само на няколко сухожилия.

— Симулирани ухапвания — отговори Улф. — Причинени, за да предизвикат страх и безпокойство.

— С каква цел? — попита Съли.

— За да държат настрана хората от мястото, където е скрито тялото на котката.

Маршал въздъхна.

— Значи искаш да кажеш, че който е откраднал котката, е готов да убива, и то по най-дивашкия и възмутителен начин, за да защити своята плячка?

— Той или тя са дошли тук и са се престрували, че са една или един от нас — възрази Улф. — Били са готови да похарчат време и пари, да поемат ужасен риск. Защо тогава да не убият?

Маршал го погледна изпитателно.

— Не разбирам защо отказваш да приемеш простото и много по-разумно обяснение. Човекът е направил грешка, пресякъл е пътя на бяла мечка и в резултат на това е бил убит. Полярните мечки са известни яростни убийци на хора. Защо не искаш да разбереш?

Очите на Улф проблеснаха на суровото изкуствено осветление.

— Д-р Маршал, ти говориш за прости, разумни обяснения. Не мога да приема, че бяла мечка е сторила това, по една много проста и разумна причина. Ако няма крадец и ако полярна мечка е направила това, тогава къде е отишла котката и защо изобщо изчезна?