Зоната

27

Коридорите на южното крило бяха слабо осветени и по сивите метални стени пълзяха сенки. Беше шест вечерта и база „Страх“ лежеше обгърната от пълно мълчание. Кен Тусан мина по централния коридор на равнище А, в едната си ръка носеше преносимата камера, а в другата припряно надрасканата от Конти карта. Не беше видял нито един от войниците, но нали Конти бе обещал, че ще им намери занимание по време на вечерята. Въпреки това се улови, че върви на пръсти. Нещо в тази пълна тишина го дразнеше.

Това бяха най-странните и неприятни снимки, в които беше участвал. А навремето го бяха пращали по най-затънтените места. В Камбоджа комарите щяха да го изядат жив, в Чад трябваше да изтърсва пясък и прах от всичките си отвори, а в Парагвай да измъква скорпиони от екипировката. Но това беше върхът. Запратен на покрива на света, на стотици километри от всичко, което представлява цивилизацията, заплашван от ледени бури и полярни мечки, затворен в стара, миризлива военна база. И на всичко отгоре май излизаше, че всички мъки са били напразни.

Когато стигна до кръстовището, той спря, провери картата и зави надясно. Но и това не се оказа най-лошото, защото онова, което досега беше просто дразнещо, сега изведнъж стана смъртоносно.

И какво прави тук, промъквайки се като крадец? Когато Конти му възложи задачата, все още беше замаян от вестта за смъртта на Питърс и полагаше усилия да я възприеме. Последиците от това, което искаше Конти, още не бяха стигнали до съзнанието му. Но сега, докато крачеше по тихия коридор, вече беше наясно. Това обаче нямаше значение, защото бе късно да възразява.

В това крило на базата беше идвал само веднъж, и то вчера, докато неохотно търсеше изчезналия животински труп. Изглежда тук се съхраняваха много машини и апарати, ако се съдеше по изтърканите букви, надраскани по вратите, край които минаваше. Импулсивно се спря пред една, на която пишеше „Преобразуватели на енергия — Първи резерв“. Протегна се към дръжката и я завъртя. Вратата се оказа заключена и Кен продължи нататък.

Това, което искаше Конти, беше направо канибалско: безсмислени сензационни снимки на член от техния екип. И то сега, когато той беше мъртъв и не можеше да възрази. Това си беше чисто нарушаване на правата му. Какво ще каже семейството на Джош?

От друга страна, каза си Кен, когато отново тръгна напред, от кабелната телевизия не са глупави. Те ще се погрижат всичко да бъде с вкус и филмът да не прилича на касапница. Не биваше да забравя, че Конти знае какво прави. Може да е гениален режисьор, но е и реалист. Ако имаше начин да обърне крушението в победа, да направи нещо наистина запомнящо се, той щеше да го измисли. Тусан си припомни, че той самият също има репутация, за която трябва да се тревожи.

Сега флуоресцентните тръби бяха по-нарядко и кръстовището пред него беше обвито в преплитащи се сенки. Имаше и още нещо, за което трябваше да помисли. Задачата му беше наистина единствена по рода си. Само той и Конти знаеха за нея. Тя можеше да се превърне в негова гордост, в нещо, което да впише в биографията си. През цялата продукция той вършеше работата на втория екип, снимайки връзките и спомагателните кадри. Винаги се намираше в сянката на Фортнъм. Сега имаше възможност да промени положението. Щеше да се погрижи да добави и коментар към кадрите. Ако кабелната телевизия го харесаше, това щеше да му помогне да се издигне още повече.

Когато стигна до кръстовището, той свали капачката от обектива на камерата, включи я, нагласи размера на рамката, включи допълнителното осветление, оправи фокуса, провери белия баланс и експонирането, включи кабела на микрофона в миксера на колана си. Щеше да снима дълги панорамни кадри. Ще нахлуе в лазарета, ще отиде в помещението за аутопсии, ще заснеме тялото от краката до главата, ще го даде за няколко секунди в близък план, може би дори ще дръпне малко чаршафа, с който му бяха казали, че е завит Питърс. И толкова. Може да влезе и излезе за минута и половина, а снимките ще запише на сигурно място в твърдия диск на камерата. Както каза и Конти: влизаш, снимаш и излизаш.

Той зави зад ъгъла. Ето там: втората врата от ляво на дясно. Напъха картата в джоба, долепи око до окуляра и я насочи за снимане. Лъчът от прожектора на камерата подскачаше по коридора в съзвучие с движенията на рамото му и той го завъртя към вратата на лазарета. Тя беше затворена.

В този миг му хрумна неприятна мисъл. Какво ще прави, ако е заключена? Конти не беше в настроение да приеме отказ.

Кен бързо приближаваше към вратата, като я гледаше през обектива на камерата. Нервното завъртане на дръжката успокои възбудените му нерви: не беше заключена. Протегна се навътре, намери опипом ключа и запали лампата, после издърпа ръката си обратно.

Щом се дръпна от окуляра, огледа коридора наляво и надясно с бързите, виновни движения на човек, който се готви да извърши нещо лошо, но не видя никого. Нямаше проблеми. Освен този, че космите на врата му бяха щръкнали от нерви, а в ушите си чу тихо свистене, което може би се дължеше на това, че прекалено късно беше взел лекарството си срещу кръвно.

Време беше да свърши с това. Той тихичко се изкашля, отново притисна око в окуляра, натисна бутона за запис и отвори широко вратата.

— Влизам — каза той в микрофона.

Вмъкна се бързо, внимавайки да държи камерата водоравно, като панорамира претъпканото помещение. Сърцето му биеше по-силно, отколкото му беше приятно, движенията му бяха неспокойни и резки. Той се наруга, че не беше взел „Стедикам“, системата за пространствена стабилизация, но после реши, че така е по-добре. Един аматьорски подход е много по-подходящ за тези кадри. В лабораторията можеха да добавят цифрови филтри, да придадат на филма зърнестия вид на заснет с евтина камера, наподобявайки кадрите, направени с…

Вратата към следващото помещение се появи във фокуса на обектива. Конти каза, че тялото е там вътре.

— Тялото се намира в следващото помещение — измърмори Кен в микрофона. — Оттатък приемната.

Почувства как дишането му се ускори, влизайки в синхрон със сърцето. Деветдесет секунди. Това е всичко. Влизане и излизане.

Продължи напред, плъзгайки камерата наляво и надясно, докато крачеше и много внимаваше, да не се спъне в нещо. Вратата представляваше езеро от мрак, пронизвано единствено от малкия жълт сноп светлина от прожектора на камерата. Той отново плъзна ръка по най-близката стена и натисна старомодния обемист ключ.

Светлината блесна и гледката през обектива избеля напълно. Глупава грешка. Трябваше да светне, преди да влезе, като се има предвид времето, нужно на камерата да компенсира. Когато наситеното бяло се разнесе и формите в стаята станаха видими, той съзря масата за аутопсии в центъра. Тялото лежеше върху нея, стегнато увито в найлоново платнище. Кървавите петна от вътрешната страна на платнището приличаха на ивици захаросана захар.

Дишайки още по-учестено, Кен направи добра панорама на цялото помещение, бавно заобиколи масата за аутопсии и плъзна камерата по цялата дължина на увитото тяло. Добра работа. Инстинктът не беше подвел Конти. Щяха да редактират кадрите, да добавят няколко врезки и да оставят зрителите да запълнят празнините с въображението си. Въпреки че дишаше тежко, успя да се засмее, забравяйки във вълнението си да продължи с коментара. Чакай само Фортнъм да види това…

Тогава го чу. Въпреки че „чу“ не беше съвсем точно. Приличаше повече на внезапна промяна във въздушното налягане, болезнено усещане за пълнота в белодробната му кухина и особено в най-големите дълбини на ушите и синусите в носа. Нещо наблизо, нещо, за което инстинктивно разбра, че е опасно, накара Тусан веднага да се съсредоточи. Главата му се отдръпна от окуляра и с атавистичната сигурност на милиони години опит като плячка, той вторачи поглед в тъмните очертания на вратата в далечния край на помещението.

Там се криеше нещо. Нещо гладно.

Сега дишането му се ускори още, мъчителни глътки въздух, които някак си не успяваха да напълнят жадните дробове. Камерата още снимаше, но той вече не й обръщаше внимание. Умът му работеше трескаво, опитвайки се да си внуши, че това е лудост, просто пристъп на нерви, което си беше напълно разбираемо при тези обстоятелства…

Защо, по дяволите, изведнъж се разтревожи толкова? Нищо не беше видял, нито чул. Всъщност не истински. Въпреки това нещо в съвършения мрак зад онази далечна врата караше инстинктите му да бият тревога от пета степен.

Той отстъпи назад, завъртайки диво все още работещата камера, и лъчът от прожектора заподскача по стените и тавана. Отстъпващият му гръб се блъсна тежко в трупа, който върна удара с гадната скованост на вкочанясала плът.

Просто се обърни, каза си той. Вече си заснел кадрите. Обърни се и изчезвай оттук.

Завъртя се, готов да побегне.

Но въпреки всичко не можеше да го направи. Нещо в него знаеше, че ако не погледне сега, вече никога няма да посмее да го направи. Почувства и нещо друго. Нещо много дълбоко в него му подсказваше, че ако инстинктите не го лъжат, няма никакъв смисъл да бяга.

Той вдигна камерата и залепи око в окуляра. Сега вече дишаше тежко, но въпреки това се обърна и много бавно насочи лъча светлина в мрака зад далечния праг.

Право в лицето на кошмара.