Зоната

42

— Толкова ли друса обикновено? — попита Пени Барбър през стиснати зъби. — Имам предвид пътя.

— Не. Обикновено го покриват със слой лед. Но ние прокарваме свой собствен път. Просто се хвани за дръжката, която е за олеле.

— За какво?

— Дръжката над главата ти.

Барбър се протегна, вкопчи се в хоризонталната метална пръчка и стрелна поглед към Карадайн. Кабината на огромния камион беше толкова голяма, че той всъщност беше извън нейния обсег. Имаше чувството, че ръцете му непрекъснато се движат — по волана, към лоста на скоростите или към някое от безбройните копчета по арматурното табло. Никога преди не се беше возила в камион и се удиви колко високо над земята се намират.

— Не трябва да карам с повече четиридесет и осем километра в час — обясни шофьорът с постоянното си парче дъвка в устата. — Не искам да повредя лафета на полуремаркето. А щом стигнем до езерото, ще трябва да намалим още, но там поне возията ще бъде по-гладка — Той се изкиска.

На Барбър не й хареса смехът му.

— Какво езеро?

— За да стигнем до Арктик Вилидж, трябва да прекосим езерото. Езеро Изгубена надежда. Прекалено широко е, за да го избегнем. Но беше доста студено, така че не би трябвало да имаме някакви проблеми.

— Ти се майтапиш, нали?

— Защо си мислиш, че ни викат арктически шофьори? Осемдесет процента от редовните зимни маршрути са върху лед. Минаващите по сушата са само двадесет процента.

Барбър не отговори. Езеро Изгубена надежда, помисли си тя. Да се надяваме, че няма да се окаже достойно за името си.

— Имаме голям късмет, че духа вятър — продължи Карадайн. — Не позволява снегът да се натрупва и ми помага да намирам най-равния маршрут през вечната замръзналост. Трябва да бъдем много внимателни. Не можем да рискуваме да спукаме гума, защото хората отзад са без отопление.

Барбър погледна в огледалото за обратно виждане. На отразената светлина от фаровете тя с мъка различи сребристата маса на караваната. Вътре имаше тридесет и пет души. Тя си ги представи седнали един до друг. Сигурно не говореха много. Те разполагаха само с едно или две фенерчета за осветление. Вероятно караваната вече беше изстинала.

Карадайн й беше показал как да използва радиостанцията, за да се свързва с Фортнъм. Тя взе микрофона от неговата поставка, провери дали е настроена на нужната честота и натисна комутатора.

— Фортнъм, там ли си?

Чу се кратко пукане.

— Да.

— Как е при вас?

— Засега добре.

— Стана ли студено?

— Още не е.

— Ще ви държа в течение за това как се развива пътуването. Ако имате нужда от нещо, обадете се.

— Разбира се.

Барбър не знаеше какъв е етикетът за приключване на разговор по радиостанция, затова просто остави микрофона обратно на мястото му. Последната част на разговора беше само за повдигане на морала. Разбира се, че нищо не можеше да направи, за да им помогне. Тя погледна към Карадайн.

— Колко остава?

— До Арктик Вилидж? От базата до северния аванпост са триста тридесет и шест километра. Там отиваме.

Триста тридесет и шест километра. Вече пътуваха близо час. Барбър започна да пресмята наум. Оставаха им почти шест часа път.

Отвъд широкото предно стъкло бурята яростно въртеше белите снежинки на фона на пълния мрак около тях. Вятърът вдигаше огромни облаци сняг от земята, оголвайки безлично сивия лунен пейзаж на вечно замръзналата земя. Карадайн беше включил всички фарове на камиона, включително тези за мъгла. Въпреки лековатия му тон и шегите тя забеляза колко внимателно оглежда земята пред тях и как предпазливо завива, за да избегне всяко възможно препятствие.

Кабината така подскачаше и се клатушкаше, че Барбър не можеше да се освободи от чувството, че зъбите й ще изпадат. Питаше се как ли я карат Съли и Феръдей в базата и дали Маршал се е върнал. Може би не трябваше да се остави на Съли да я убеди, че се налага да замине. Това беше толкова нейна експедиция, колкото и на всеки от останалите. Тя не беше просто компютърен специалист, а имаше и важни изследвания, които не биваше да изоставя само защото…

Нещо се беше променило. Тя погледна към Карадайн.

— Намаляваме ли?

— Аха.

— Защо?

— Наближаваме езеро Изгубена надежда. По леда не трябва да се кара с повече от тридесет километра в час.

— В караваната няма отопление. Не можем да се бавим.

— Госпожо, нека ти обясня. Когато караш по замръзнало езеро, под леда се образува вълна. Вълната ще ни следва, докато го пресичаме. Ако караш много бързо, тя ще стане твърде голяма и ще пробие леда. Случи ли се това, отиваме на дъното. Ледът над нас замръзва за минути и бързо-бързо ще се уредим с безплатни гробове, които…

— Стига. Разбрах.

Сега от мрака пред тях на светлината на фаровете се появи матов отблясък. Барбър се поизправи на седалката и се вгледа напрегнато и нервно в него. Пред тях се простираше лед, който изчезваше в далечината, изгубен в снежната вихрушка.

Карадайн намали още скоростта, превключвайки на по-ниски предавки, а после остави машината да спре с кратко съскане на въздушните спирачки. Протегна се назад към спалното и извади дълъг инструмент с форма на пневматичен къртач.

— Веднага се връщам — подхвърли той през рамо, докато отваряше вратата.

— Но… — започна тя.

Обаче шофьорът излезе, затвори вратата и скочи на земята, изчезвайки от погледа й, и Барбър замълча. След миг го видя отново да крачи пред камиона — нелепа гледка със своята тропическа риза и инструмент, поставен на рамото. Вятърът беше отслабнал и облаците сняг се виеха около него, сякаш искаха да го помилват. Докато тя гледаше, той стъпи на леда и мина почти стотина метра напред. Тогава свали инструмента от рамо, дръпна връвта и запали двигателчето, после притисна острието към леда. Тя осъзна, че това беше неговият механичен гадател. След тридесет секунди той проби леда и се затътри обратно към камиона. Качи се, отвори вратата и се настани на мястото си. На лицето му грееше широка усмивка. Тънък слой лед покриваше косата и раменете му.

— Знаеш ли, че си голям малоумник? — каза тя. — Да излезеш в бурята само по риза!

— Студът е състояние на ума — отговори Карадайн, остави къртача отзад и след това потри ръце. Дали от студ или от задоволство — Барбър не можа да определи.

— Дебелината на леда е петдесет и шест сантиметра.

— Това лошо ли е?

— Не, напротив. Трябва да е най-малко четиридесет и пет. Този може да издържи двадесет и пет или дори тридесет тона — Той посочи с пръст назад към къртача и се изкиска. — Зная, че това пътуване е бедничко откъм техника. Нямаме възможност непрекъснато да определяме контурите на леда, нито радар за лед, каквито използват по действителните зимни маршрути. Но за сметка на това нямаме и ограничения за товара, нито пък досадни диспечери.

Той я изгледа продължително.

— Добре, ще ти кажа нещо, за да си подготвена. Карането по лед не е като движението по обикновен път. Той се огъва под камиона и вдига много шум.

— Какво?

— По-добре да чуеш сама — усмихна се той, освободи спирачката за паркиране и включи на скорост. — Сега ще се спуснем бавно върху езерото. Човек не бива да стъпва прекалено бързо на леда, за да не го разтегне.

— Да го разтегне? Не, ти сигурно няма да направиш това. — Барбър погледна към привидно безкрайната ледена площ, която се простираше пред тях. Наистина ли щяха да минат с осемнадесетосен автовлак по него?

— Добре — Карадайн пусна камиона да пълзи напред към брега, а после погледна отново към нея и намигна. — Ето сега, госпожо, трябва да стискаш палци.

Те изпълзяха на леда с малко повече от шестнадесет километра в час. Барбър се напрегна, когато почувства как клатушкането и блъскането на вечно замръзналата земя отстъпва на много по-тревожното усещане за огъващия се под тях лед. Карадайн се намръщи съсредоточено, стиснал с едната ръка волана и отпуснал другата върху лоста за скоростите. Двигателят започна да вие, докато се придвижваха напред.

— Трябва да поддържам високи обороти — измърмори той. — Това помага срещу завъртане.

Когато напреднаха още по леда, Барбър започна да чува един нов звук — тихо пукане, което се носеше от всички страни, сякаш някой къса целофана на коледна играчка. Тя преглътна мъчително. Не беше трудно да отгатне какъв е този шум. Ледът протестираше под голямата тежест на автовлака.

— Колко има до другата страна? — попита тя с леко одрезгавял глас.

— Шест километра и половина — отговори Карадайн, без да отмества поглед от леда.

Те продължиха със скоростта на охлюв, а пукането на леда се усили. По ледената повърхност се носеше сняг и на светлината на фаровете образуваше вихрушки, смерчове и всякакви други фантастични форми. От време на време Барбър чуваше остър пукот и думкане откъм леда. Тя прехапа устна и започна да отброява минутите наум. Внезапно камионът се отклони и се плъзна надясно. Тя бързо погледна към Карадайн.

— Пристъп на вятъра — обясни той, докато внимателно завърташе волана, за да изправи курса. — Тук сцеплението е малко.

Радиостанцията изпука. Барбър се протегна за микрофона.

— Фортнъм?

— Да. Какъв е този шум отвън? Тук хората започват да се тревожат.

Тя обмисли думите си, преди да отговори.

— Движим се по заледен участък. Сигурно няма да продължи повече от няколко минути.

— Разбрах, ще им предам.

Тя остави микрофона и погледна към Карадайн.

Бавно минаха пет минути, после още десет. Барбър осъзна, че дясната й ръка е изтръпнала от стискане на дръжката над вратата. От лекото огъване на леда, постоянното му пукане и бумтене се напрягаше толкова, че скоро май щеше да полудее. Вятърът стенеше и виеше. От време на време някой по-силен порив отместваше влекача настрана, като караше Карадайн да го изправя с особена предпазливост.

Тя се взираше напред в сумрака. Онова в далечината бряг ли беше? Не, само стена от тъмни снежинки, които висяха във въздуха и се виеха и поклащаха като развяващо се на вятъра перде.

— Ледена мъгла — обясни Карадайн. — Въздухът не може да задържи повече влага.

Странната мъглявина започна да обгръща автовлака като облак от черен памук. Видимостта, която поначало си беше слаба, сега изведнъж спадна до нулева.

— Нищо не мога да видя — възкликна тя. — Трябва да намалиш.

— Не мога, ще изгубя инерцията — отговори шофьорът.

Невъзможността да вижда в съчетание с ужасяващото огъване и пукане на леда под тях дойде прекалено много за Барбър. Тя почувства, че хипервентилира и се дави от безпокойство. Успокой се, скъпа, каза сама на себе си. Просто се дръж. Остават само още минутка или две.

Точно тогава излязоха от облака ледена мъгла и сега Барбър можа да види скалите на далечния бряг, които се очертаваха слабо почти в края на осветяваната от фаровете площ. Усети прилив на облекчение. Слава на Бога!

Карадайн отмести за секунда поглед от леда, за да я погледне.

— Е, видя ли? Не беше толкова страшно, нали?

Внезапно камионът се наклони силно напред, в същото време зад тях се чу силен пукот като изстрел от пушка.

— Слабо място — каза Карадайн и здраво натисна педала на газта. — Тънък лед.

Сега започнаха да се движат по-бързо напред, а големият дизел виеше. Изпод тях се чу друг пукот, този път по-силен. Барбър с ужас видя пукнатината, която с шеметна скорост разделяше на две леда пред тях. Карадайн веднага зави така, че пукнатината остана между двете предни колела. Обаче отпред се раздели на други, по-малки, и започна да пълзи по леда под най-странни ъгли, подобна на лятна светкавица. Карадайн остро изви волана и буквално подкара по паяжината от пукнатини. Пукането и бумтенето се усилиха двойно. Точно в този миг един силен порив на вятъра блъсна странично камиона. Барбър изплака, когато усети задницата да занася и плашещо да се накланя, заплашвайки влекача да го извие под остър ъгъл и да го обърне върху пропукващия се лед.

— Завъртяхме се! — извика Карадайн. — Дръж се!

Барбър се вкопчи отчаяно в дръжката над вратата, докато шофьорът се бореше трескаво, за да не позволи на автовлака да се обърне. Слабата инерция, която ги тласкаше напред, му помогна малко да изправи машината. Другият бряг се издигаше точно пред тях на по-малко от петдесетина метра. Но камионът все още се въртеше неконтролируемо. Блъсна се в една от скалите на брега с оглушителен трясък, отскочи настрани и се стабилизира. Карадайн отново даде газ и те с рев преминаха от леда върху неравната повърхност на вечно замръзналата земя.

Барбър издиша на пресекулки. Протегна се към микрофона на таблото.

— Фортнъм, Пени Барбър се обажда. Отзад всички добре ли са?

След няколко секунди сред пукането се чу гласът на оператора:

— Малко сме раздрусани, но иначе сме добре. Какво се случи?

— Блъсна ни порив на вятъра. Но вече не сме на леда и отсега нататък ни чака по-спокойно пътуване.

Тя остави микрофона на поставката и случайно погледна към Карадайн. Той гледаше в огледалото. Когато видя изражението на лицето му, безпокойството й се върна.

— Какво има?

— Изглежда скалата, в която се блъснахме, е пробила левия резервоар.

— За гориво? Но нали имаш два?

— Левият беше пълен до горе, а десният само на една трета.

Тревогата направо я прониза.

— Но нали ще ни стигне, за да стигнем до Арктик Вилидж?

Карадайн не я погледна.

— Не, госпожо, не мисля.