Зоната

29

Когато вестта за смъртта на Питърс се разнесе из база „Страх“, хората несъзнателно започнаха да напускат стаите си и да се събират на равнище Б, където имаше по-големи пространства, за да потърсят утеха в компанията на останалите. Седяха по масите в офицерската столова, разговаряха с приглушени гласове, споделяйки помежду си нежни анекдоти за възмутителните неща, които е правил или казвал, и тъпите технически грешки, които беше допускал. Другите висяха в операционния център, пиеха хладко кафе и правеха предположения кога ли ще спре виелицата, сипейки мрачни обещания как ще съберат ловна дружинка и ще намерят полярната мечка, която беше разкъсала помощник-продуцента. Изпълнената с тъга атмосфера само се усилваше от чувството, че са изоставени насред ледената пустош, откъснати от успокоителните удобства на цивилизацията. Въпреки че вечерта се проточи, а разговорите започнаха да заглъхват, групичките оставаха по местата си, отказвайки да се върнат в своите стаи, при тревожното безмълвие на своите собствени мисли.

Ашли Дейвис не споделяше тези чувства. Тя седеше безутешна на една маса в офицерския стол, а елегантно коафираната й глава беше подпряна на дланите, вторачена в стенния часовник за металната решетка. Това, реши тя, е жив ад. Дори по-лошо. Мястото вонеше. Храната беше под всякаква критика. Намираше се на милиони километри от най-близкия водолечебен център. Дори с цената на живота си човек не можеше да получи чаша хубаво еспресо с аромат на бергамот. А най-лошото беше, че мястото е затвор. Докато бурята не спреше, тя бе заседнала тук и нямаше какво друго да прави, освен да си върти палците, докато бляскавата й кариера е в застой. Нямаше как да си тръгне, освен ако не решеше да го направи пеша. А ако й се наложи да остане тук още време, мислеше си Ашли мрачно, вероятно ще бъде принудена да стори точно това: да излезе в снега и мрака, както онзи тип от антарктическата експедиция на Скот… Беше водила предаване на тази тема, но просто не можеше да събере сили, за да си спомни името на горкия човечец.

А времето минаваше толкова бавно! Следобедът продължи цяла вечност. Принуди със заплахи гримьорите да й направят импровизиран масаж на лицето плюс маникюр и педикюр. После й сресаха косата. Беше уморила почти до смърт гардеробиерката, карайки я да й донесе първо една, после друга и накрая трета дреха за проба, докато реши какво да облече за вечеря. Вечеря. Това беше прекалено мила дума за подобно нещо. Май помия беше по-точно или може би отпадъци? А компанията по време на така наречената вечеря, която така или иначе никога не е била особено забавна, тази вечер беше направо мъртвешка. Само защото този идиот Питърс се оказа достатъчно тъп да налети на мечка, всички се държаха така, сякаш това е краят на света. Бяха забравили, че сред тях има звезда. Направо покъртително. Наистина покъртително, че не могат да я оценят и че се прахосва сред тях.

Тя въздъхна от раздразнение, извади цигара от дамската си чанта марка „Хермес“ и я запали с щракване на платинена запалка.

— Ашли, в базата не се пуши — долетя гласът на Конти. — Военни правила.

Дейвис изпръхтя възмутено, извади цигарата от устата, вторачи се в нея, пъхна я обратно и си дръпна дълбоко, след което я заби в чинията с изстинала тапиока. Докато издухваше дима от носа си, погледна към продуцента. Беше прекарала по-голямата част от последния час в напразни опити с молби, изнудване или фучене да уреди спешен полет от това ужасно място до Ню Йорк. Той каза, че било невъзможно. Всички полети, дори частните, били прекратени до второ нареждане. Нищо от онова, което тя каза, не го накара да отстъпи. Честно казано, той почти не й обърна внимание. Изглежда беше погълнат от нещо друго. Тя се сви на стола нацупено. Дори Емилио я приемаше като нещо, което му се полага. Направо да не повярваш.

Тя бутна стола си назад и се изправи.

— Връщам се в караваната — обяви Ашли. — Благодаря за приятната вечер.

Конти, който отново беше забил нос в бележките, които драскотеше, вдигна поглед.

— Ако срещнеш Кен Тусан — каза той, — моля те, прати го при мен. Аз ще бъда или тук, или в апартамента си.

Дейвис наметна хермелина си на раменете и не си направи труда да отговори. Браяна, нейната лична помощничка, също взе палтото си и стана от масата. По време на вечерята тя мълча, защото знаеше, че е неразумно да говори, когато шефката е в лошо настроение.

— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш в караваната? — попита Конти. — Мога да уредя да ти приготвят стая тук.

— Стая? С обща баня, като във военен лагер? Емилио, мога само да се надявам, че се шегуваш. — Тя се обърна рязко, презрително замитайки пода с краищата на хермелиновото си палто.

— Но… — опита се Конти да протестира.

— Ще се видим на сутринта. И очаквам тогава да има готов за излитане хеликоптер.

Докато крачеше чевръсто към вратата, тя забеляза, че някой се приближава към нея. Беше мъжът, който бе докарал караваната й дотук. Стрелна го с къс поглед. Не беше грозен с това загоряло слабо тяло на сърфист. Но ужасната му пастелна хавайска риза беше проява на най-лошия възможен вкус. Освен това непрекъснато дъвчеше като преживно голямо топче дъвка.

— Госпожице — усмихна й се той, а после кимна на Браяна. — Никога не сме се запознавали официално.

Никога не са ме представяли официално и на моя шофьор, помисли си Дейвис и се намръщи.

— Казвам се Карадайн, в случай че не сте разбрали. Аз също ще се връщам в кабината, така че ще ви изпратя, освен ако не възразявате.

Дейвис погледна помощничката си, сякаш искаше да каже: „Нищо ли няма да ми бъде спестено?“.

— Трябва да знаете, госпожице Дейвис — започна шофьорът, докато вървяха към главното стълбище, — че се надявах да разговарям с вас. — Когато разбрах, че ще карам вашата каравана, и осъзнах, че може би ще имам възможността да разговарям с човек във вашето положение… помислих си, че това може да се окаже като онези щастливи случайности, за които четем по вестниците. Както когато Орсън Уелс се е срещнал в Уилям Рандолф Хърст.

Дейвис го погледна.

— Уилям Рандолф Хърост?

— Да не съм сбъркал нещо? Както и да е, надявам се, че нямате нищо против да ви отнема една минута.

Ти вече го направи, помисли си Дейвис.

— Вижте, аз не съм само шофьор. Сезонът е твърде кратък. Само четири месеца. Обикновено не идвам по тези места толкова рано, защото езерният лед още не е достатъчно дебел, затова имам много време да се занимавам с други неща. Не че съм зает непрекъснато. Трябва да знаете, че животът в Кейп Корал тече доста бавно, но аз винаги се занимавам с нещо.

Изглежда искаше да я накара да го попита с какво. Дейвис продължи да се изкачва по стълбите в непоколебимо мълчание.

— Аз съм филмов сценарист — обяви той.

Дейвис го стрелна с поглед, неспособна да скрие изненадата си.

— Тоест искам да кажа, че написах сценарий. Докато пътувам, слушам аудиокниги. Това ми помага да не мисля за леда. Така навлязох доста в пиесите на Шекспир. Трагедиите, с цялата тази кръв и битки. Любимата ми е „Макбет“. И това е моят сценарий.

Моята версия на „Макбет“. Само че в нея не се разказва историята на крал, а на един шофьор на камион в Арктика.

Дейвис бързо пресече входното фоайе, опитвайки се да се отдалечи от Карадайн. Мъжът почти се затича, за да не изостане.

— Нали се сещате, крал на шофьорите в Арктика. Има един по-възрастен камионджия, който му завижда за славата сред колегите. Освен това иска да му отмъкне и гаджето. Затова саботира маршрута на краля. Прави пукнатини в леда. Разбирате ли какво имам предвид?

Те минаха през сборния район и излязоха през главния вход. Вятърът и ледените снежинки ги блъснаха назад с огромна невидима ръка. Външните лампи едва пробиваха снежната вихрушка и човек не можеше да вижда на повече от метър-два. Дейвис се поколеба, спомняйки се, че Питърс беше убит от полярна мечка точно до оградата на базата.

Карадайн видя, че тя се спря, и се усмихна.

— Не се тревожете — успокои я той и вдигна ризата си, за да види големия револвер, пъхнат под колана на панталона. — Никога не излизам без него.

Дейвис трепна, загърна по-плътно палтото около тялото си и остави Браяна да тръгне пред нея, за да й послужи като щит срещу вятъра.

Започнаха да пресичат бавно плаца. Складовете и временните постройки около тях приличаха на призрачни петна във виещия се на талази сняг. Дейвис крачеше с наведена глава, като внимателно избираше пътя си между сноповете електрически кабели, които лежаха коварно скрити под бялото покритие. Карадайн крачеше отстрани, без да усеща студа. Той дори не си направи труда да грабне някоя парка от шкафчетата в помещението за аклиматизация.

— Както вече споменах, машината на краля пропада под леда и другият камионджия става крал.

— Добре, добре — измърмори Дейвис. Боже мили, само още няколко крачки до караваната.

— Голяма история, пълна с насилие. Този вариант с арктическия шофьор е истински убиец. Имам копие от сценария в кабината. И си мислех, с вашите връзки и така нататък, дали ще му хвърлите един поглед и може би да го препоръчате…

Той замълча толкова неочаквано, че Дейвис го погледна. В този момент тя също го чу: приглушено чукане, сякаш от тежък удар, което се чу от мрака пред тях.

— Какво е това? — прошепна Дейвис. Тя погледна към Браяна, която й отвърна с разтревожени очи.

— Не знам — отговори Карадайн. — Може би някое откачено парче дърво или екипировка.

Чук.

— Точно като сцената с вратаря в „Макбет“! — зарадва се Карадайн. — Те чукат по вратата, след като са убили Дънкан! И аз съм го включил в сценария, когато новият крал на камионджиите се връща в Йелоунайф и чува сина на стария крал пред своята врата…

Чук.

Карадайн се изсмя.

— „Събуди Дънкан със своето чукане! — цитира той. — Бих искал да можеш“.

Чук.

Дейвис направи крачка напред, но после се поколеба.

— Това не ми харесва.

— Няма страшно. Хайде да идем да видим.

Те тръгнаха бавно напред през гъстия снежен покров. Вятърът свиреше тъжно между временните сгради, хапеше голите й ръце и крака и дърпаше пешовете на скъпото палто. Тя се спъна в един кабел, залитна и успя да запази равновесие.

Чук.

— Идва от задната част на вашата каравана — каза Карадайн.

— Хубаво. Каквото и да е, завържи го, защото иначе няма да мога да мигна от тоя шум.

Сега пред тях израсна грамадата на караваната, сив монолит със сумтящ генератор сред снежния сумрак. Карадайн ги поведе около задната част, а ризата му пляскаше и пърпореше зад него. От тази страна беше по-тъмно заради сянката между караваната и оградата на базата. Дейвис потрепери и облиза устни.

Чук.

Браяна изпищя и отстъпи назад.

— Мъртъв е! — изпищя Дейвис.

Шофьорът бързо прекрачи напред и бръсна снега от лицето, което висеше пред тях.

— О, Боже! — изплака Дейвис. — Тусан!

Карадайн се протегна нагоре, за да откачи тялото от куката. Докато го правеше, изведнъж очите на Тусан се отвориха. Той изгледа всички поред неразбиращо. А после съвсем неочаквано отвори уста и започна да пищи.

Браяна се строполи в безсъзнание, а главата й тежко се блъсна в стената на караваната.

Докато още висеше там, Тусан отново изкрещя. Един накъсан, подобен на вой крясък.

— То си играе с теб! — изломоти помощник-операторът. — Играе си с теб! И когато свърши с игрите, убива. Ще убие всички ни!