Зоната

13

Маршал се събуди от чукане по вратата на малкото помещение, което някога вероятно бе служило за жилище на някой сержант, а сега беше негова спалня. Замаяно се претърколи на една страна, после на другата и падна от тясното легло.

— Какво? — изграчи той с пресъхнало гърло.

— Облечи се, скъпи — чу се гласът на Пени Барбър. — И побързай, не бива да пропускаш това.

Маршал се изправи, потърка очи и погледна с полуслепи очи часовника си. Почти шест. Както обикновено, бе прекарал неспокойна нощ и беше заспал преди около два часа. Стана, бързо се облече в топлия сух въздух на базата и излезе в коридора. Барбър го чакаше нетърпеливо.

— Хайде — махна тя с ръка.

— Какво има?

— Сам ще видиш — и го поведе по кънтящите коридори, а след това нагоре по централното стълбище към изхода на базата. Облякоха се в помещението за аклиматизация. Маршал забеляза, че откакто си беше легнал да спи, температурата значително се бе повишила. Минаха през сборния район и излязоха навън.

Маршал се спря, премигвайки уморено в сумрака преди съмване. Въпреки ранния час работният ден вече беше започнал. Чуваше се чукане, викове и воят на безжична бормашина. Като фон на тези шумове се чуваше и друг звук. Стори му се познат, но естеството му му убягваше. Барбър го поведе между гъсто струпаните сглобяеми сгради и се спря недалеч от хранилището, където се беше събрала малка групичка зяпачи. С лека усмивка тя посочи отвъд оградата на базата.

Маршал се вторачи в мрака. Най-напред не видя нищо, но после забеляза в далечината две разфокусирани светли точки. Докато гледаше, те започнаха да нарастват. Гневни жълти кръгове, които неприятно му заприличаха на очите, вторачени в него изпод леда. Докато те продължаваха да се приближават, започнаха да се виждат и други малки светлинки. Онзи звуков фон, който бе доловил, също започна да се усилва. Едва сега го разпозна: дизелов двигател, и то голям.

— Какво по дяволите…? — започна той.

Един огромен влекач с полуремарке се приближаваше към тях през снега. Той ставаше все по-голям, докато накрая не спря в яркия кръг светлина пред портала на базата и остана там с работещ на празен ход двигател. Осемнадесетте гуми бяха покрити с предпазни калъфи и дебели вериги, а кабината беше украсена с филиграни от скреж. Предното стъкло бе замъглено от леден слой, а фаровете и покритата с брезент предна решетка не се виждаха, скрити под покривало от лед.

Барбър заби лакът в ребрата му и се изкиска.

— Камион с ремарке. Това не се вижда всеки ден в Зоната.

Маршал го гледаше удивен.

— Как е стигнал до тук? Ние се намираме на стотина километра от най-близкия път!

— Проправил си е свой.

Маршал я погледна.

— Аз зададох същите въпроси. Онези люде там, които ме светнаха, че камионът ще дойде, ми обясниха. — И тя посочи най-близките зяпачи. — Шофьорът е известен като „арктически шофьор“. Хора като него карат по „зимни пътища“. Пътища, които съществуват само през най-студените месеци на годината и минават по права линия над замръзналите езера. Временна магистрала за превоз на стоки и екипировка до отдалечени лагери и селища, до които няма редовен достъп.

— Над замръзнали езера?

— Не е работа за хора със слаби сърца, а?

— По дяволите — каза Маршал. Гледката беше толкова нелепа — голям камион тук, във Федералната пустинна зона. Направо не беше за вярване.

— Обикновено пътуват между Йелоунайф и Порт Радиум — обясни Барбър. — Но това тук е специална доставка.

— Защо? Какво толкова важно не е могло да бъде превозено със самолет?

— Това — и Барбър посочи ремаркето отзад.

Досега вниманието на Маршал беше съсредоточено върху кабината на камиона. Но когато премести поглед върху товара, който носеше, видя, че това не е обичайният правоъгълен контейнер, а нещо, което повече приличаше на каравана „Айрстрийм“20, само че много по-голяма. Слънцето току-що беше започнало да наднича иззад хоризонта и караваната заблестя на дневната светлина. По някакъв странен начин тя му напомняше подводниците, които понякога виждаше закотвени в Темза, докато минаваше с колата през Ню Лондон на път за къщата на родителите си в Денбъри21. Покритите му с метал страни се издигаха гладки към нежно заобления покрив, окичен с цяла гора от антени и сателитни чинии. На големите прозорци висяха скъпи на вид пердета, грижливо затворени. Високо на задната стена имаше балкон със сгъваеми столове — много странна подробност, като се има предвид суровият климат.

Двигателят на влекача отново зарева и машината потегли напред сред дрънченето на веригите. Двама яки общи работници в кожени якета се отделиха от групата зяпачи, затътриха се към вратите и ги отвориха широко. Влекачът превключи на задна, с поредица оглушителни ревове на двигателя потегли назад и започна да вкарва товара си зад оградата. Подпомаган от общите работници, той вкара ремаркето доста навътре в двора на базата. Тогава оборотите на дизела спаднаха, шофьорът премести лоста на скоростите на „паркиране“, загаси двигателя и след една последна въздишка на въздушните си спирачки машината застина на място. Вратата на кабината се отвори и арктическият шофьор, слаб млад мъж със силен тен и шарена хавайска риза, скочи на земята, след което се залови да откача полуремаркето. В този миг вратата на пътника се отвари и отвътре се показа още един човек, който слезе по-предпазливо. Беше русокос и висок, може би на четиридесет и пет, с къса брада. Мъжът стъпи върху вечната замръзналост с очевидно облекчение. Издърпа голяма брезентова торба и чанта за преносим компютър от кабината на влекача, преметна ги през рамо и сковано закрачи към базата. Когато мина покрай Маршал и Барбър, им кимна.

— Този тип май е леко позеленял — изкиска се Барбър.

Появи се още един общ работник, който започна да развива дебели жълти електрически кабели от макара и да ги включва в панела, монтиран отстрани на караваната.

Маршал кимна към него.

— Според теб какво му е предназначението на това?

— За нейно величество — отговори Барбър.

— Какво?

Но докато казваше това, Маршал чу нов звук — плясъка на витла на приближаващ хеликоптер. Когато шумът се усили, той забеляза, че не издава тънкото свистене на товарните машини, които през последните дни пренасяха екипировката за снимачната площадка.

Писъкът на турбините беше по-гладък, нисък и мощен.

Скоро птицата се показа ниско над хоризонта и той осъзна защо. Това не беше някоя от леките машини, които обслужваха затънтените краища, а „Сикорски v76Ц++“, най-луксозният сред хеликоптерите. Сега лесно се досети коя е „нейно величество“.

Машината се приближаваше бързо, увисна над базата за миг и кацна на вечно замръзналата земя обезпокоително близо до оградата, като вдигна боцкащи облаци сняг и ледени парченца. Зяпачите бързо побягнаха, покривайки лицата си с ръце, и отстъпиха зад най-близките сгради. Когато воят на турбините намаля и ледената буря утихна, отстрани на хеликоптера зейна люк и в него се появи тънка като молив жена в шлифер от „Бърбери“. Тя се спусна по стъпалата, после спря и огледа струпаните сгради с непроницаемо изражение. Отвори чадър, който въртящите се все още витла за малко не изтръгнаха от ръцете й, и започна да се изкачва обратно. На вратата се показа втора жена. Тя носеше нещо, което заприлича на Маршал на палто от хермелин, и двете започнаха да слизат по стълбите. Маршал се помъчи да зърне лицето на жената с хермелина, но онази с шлифера я пазеше толкова плътно от вихрушката на витлата, че не можеше да види нищо повече от крайчеца на коженото палто, проблясването на хубави крака и блясъка на черни токчета, които чаткаха по вечно замръзналата земя.

Стълбата се прибра навътре, люкът се затвори и воят на турбините се усили. Хеликоптерът се отлепи от земята, а витлата запляскаха по-бързо. Докато машината се издигаше и бързо увеличаваше скоростта си, Барбър се изхили гласно.

Едва сега Маршал забеляза, че и Кери Екберг е тук и наблюдава кацането. Сега тя излезе напред, за да пресрещне новопристигналите.

— Госпожице Дейвис — чу я Маршал да казва, — аз съм Кери Екберг, изпълнителен продуцент. Разговаряхме в Ню Йорк и само исках да кажа, че за мен ще бъде удоволствие, ако мога да направя нещо, за да бъде престоят ви тук по…

Но ако някоя от жените, тази в шлифера или другата в хермелина, я чу, с нищо не го показа. Отминаха я, изкачиха металните стъпала до блестящата каравана, вмъкнаха се вътре и здраво затвориха вратата зад себе си.