Зоната

37

Пени Барбър искаше да вземе цялата важна за експедицията информация: базата данни за новите постъпления на проби и онлайн лабораторните журнали на учените. Накрая не успя да вземе нищо. Двамата войници, Марселин и Филипс, които въпреки карабините М16 изглеждаха притеснени, не й оставиха никакво време. На Барбър, Анг Чен и четиримата останали, включени в тяхната група, беше наредено да облекат най-топлите си дрехи и да вземат някакъв документ за самоличност. Събраха ги в офицерската столова, провериха имената им по главния регистър, в който бяха отбелязани всички, пребиваващи в базата. След това ги придружиха до сборния район. Филипс застана отпред, а Марселин отзад. Крачеха бързо и в пълно мълчание по коридорите и спираха на всяко кръстовище, за да може Филипс да разузнае. Когато стигнаха до централното стълбище, поеха нагоре, после прекосиха входното фоайе, доста призрачно заради икономичното нощно осветление, и стигнаха до помещението за аклиматизация. То беше толкова претъпкано, колкото безлюдна бе останалата част от базата. Когато отвориха вратата, към тях се обърна цяло море от напрегнати лица.

Гонзалес стоеше начело на групата. Пред него имаше ръчна количка, пълна с оръжия, достатъчни за малка армия, които той внимателно проверяваше едно по едно. Сержантът кимна на войниците, след това дръпна затворната шейна на пистолета, който преглеждаше, и го пъхна в кобура си.

— Това ли са последните? — попита той.

— Да, сър — потвърди Марселин. Той подаде списъка с имената на сержанта, който го прегледа, изръмжа одобрението си и го остави настрана. После хвърли поглед на часовника си. — След пет минути Карадайн ще е готов да товари. — Той се обърна към групата. — Внимание, всички да слушат. Искам сега да облечете парките. Раздаваме допълнително ръкавици, шалове и качулки — ще ги намерите там в кашона. Когато дам сигнал, ще излезем навън. Трябва да ме следвате неотклонно право към караваната. През цялото време ще пазите тишина. Някакви въпроси?

Никой не се обади.

— Тогава се залавяйте за работа.

Чу се металическо скърцане, когато три дузини гардеробчета бяха отворени почти едновременно. След като отвори своето, Барбър навлече парката, уви един шал около врата си, после грабна плетена качулка от големия кашон в средата на помещението и я нахлузи на главата си. В единия си джоб пъхна резервен чифт ръкавици, а в другия още един шал.

— Аз имам въпрос — каза един грубоват глас. Той принадлежеше на бригадира на общите работници Крийл. Само той не си беше облякъл парката и стоеше облегнат на стената, кръстосал яки ръце на гърдите си.

Гонзалес погледна мъжа и кимна.

— Какво възнамерявате да правите, след като камионът си замине?

— Планираме да спрем убийствата.

— Искаш да кажеш, че ще го подгониш?

— Каквото и да е това създание, мисля, че то доста половува. Сега е наш ред.

— Само вие тримцата? — подхвърли Крийл.

Гонзалес огледа оръжията и се усмихна тъжно.

— Защо? Смяташ, че силите ни са недостатъчни?

— Като се има предвид състоянието на вашето разузнаване, мисля, че колкото повече сте, толкова по-добре.

Сега Гонзалес огледа мъжа по-внимателно.

— Служил ли си, господине?

Крийл изду гърди.

— Трета бронирана дивизия, Пустинна буря.

Гонзалес потърка брадичката си.

— Май не си част от тази малка групичка. Ти беше местният бригадир, нали така?

Мъжът кимна.

— Джордж Крийл от Феърбанкс.

— Ловувал ли си?

Бригадирът се ухили гадничко.

— Само униформени човеци.

— Това е достатъчно. Господин Крийл, искаш ли да участваш в купона?

Усмивката на бригадира стана по-широка.

— Щом не ми искате пари, на драго сърце!

— Чудесно.

Барбър чу собствения си глас, преди изобщо да осъзнае, че говори.

— Това е грешка.

Гонзалес се обърна към нея.

— Каква точно е грешката?

— Искате да го преследвате, а имате съвсем малко информация. Съли и Феръдей са в лабораторията, анализират кръвта му, за да научат, каквото могат. Колкото повече знаете, толкова по-подготвени ще бъдете, за да му причините максимална вреда.

Гонзалес присви очи.

— Какво могат да научат те и как то ще ни помогне?

— Могат да открият слабост. Да научат уязвимите му места. Да проведат наблюдения.

— Добре са дошли да провеждат колкото искат наблюдения на трупа му. — Гонзалес огледа помещението за аклиматизация. — Хайде, хора, последвайте ме!

Спряха в сборния район, където сержантът ги подреди по трима в редица. После външните врати се отвориха и те потеглиха в бурята. Групичката се струпа по-нагъсто и закрачи през малките преспи, в които застана до глезените. Гонзалес водеше с готова за стрелба М16, а ефрейтор Марселин завършваше процесията, дърпайки импровизирана шейна, натоварена с кашони вода и порциони за непредвидени случаи.

Барбър чу осемнадесетосния автовлак много преди да го види: боботенето на работещия на празни обороти дизел се носеше в сумрака. С наведена глава тя продължи да залита сред бурята, докато не се блъсна силно в човека пред нея. Когато вдигна поглед, видя, че процесията е спряла. Пред тях беше камионът, покрит с малки жълти лампички като огромен празничен подарък, а фаровете пронизваха искрящата снежна вихрушка. Карадайн, арктическият шофьор, вече бе закачил караваната на Ашли Дейвис. Той стоеше на широкия праг — кльощава карикатура в крещяща хавайска риза, и дъвчеше дебело парче дъвка. Беше зает да изхвърля разни излишни неща от караваната на снега: кутии за шапки, закачалки със скъпи дизайнерски рокли, тоалетка. Докато Барбър гледаше, малък кожен куфар излетя с въртене от вратата на караваната. Щом падна на земята, той се отвори и от него изригнаха козметични продукти. Вятърът подхвана тънък халат и го вдигна във въздуха, издувайки и плющейки с него като копринено платно. Дрехата се заплете за кратко в антената на караваната, преди да отлети и да изчезне в черното небе.

Карадайн изтупа ръцете си доволно.

— Така е по-добре — надвика той буботенето на дизела. — Хайде, качвай ги.

Гонзалес преброи хората за последен път.

— Влизайте — нареди той на първата редица. — Намерете си удобно място, за да се настаните.

— Не се струпвайте накуп — добави Карадайн. — Опитайте да разпределите тежестта си колкото може по-равномерно. — Той скочи в снега. — Току-що поставих радиостанция на батерии в караваната, така че да може да се свързвате с мен в кабината. Някой ще трябва да се погрижи за това.

Една предпазлива ръка се вдигна.

— Аз ще отговарям за нея — каза Фортнъм, главният оператор.

Барбър наблюдаваше внимателно как двамата пострадали получават помощ, за да се качат в караваната. Тусан беше прегърбен, очевидно под въздействието на голяма доза успокоителни, и си мърмореше нещо. Главата на жената, някогашната лична помощничка на Ашли Дейвис, беше превързана. Тя мълчеше, а изражението й беше уплашено. Докато опашката бавно изчезваше в караваната, Барбър започна да чувства топлината, която лъхаше от разтворената врата. Очевидно Карадайн беше надул отоплението докрай, за да я стопли, докато още има възможност.

— Имам нужда от някого отпред — каза той, — за да вкарва актуални данни за посоката, ако положението стане напечено.

— Аз ще се заема — обади се Барбър.

Карадайн я погледна.

— Можеш ли да програмираш джипиеси?

— Аз съм компютърен специалист.

— Значи ставаш. Остава да проверя калъфите на гумите и веригите, а после алкохолния изпарител за въздушните спирачи. След това тръгваме.

Тя се отдели от опашката пред караваната и застана под относителния завет на кабината. След като и последният човек от групата се качи в караваната, Марселин започна да подава кашоните с вода и военните порциони за извънредни случаи. Карадайн огледа за последен път автовлака. След това се качи в караваната, огледа разположението на хората, показа на Фортнъм радиостанцията и затвори вратата. После заобиколи караваната отзад и откачи електрическите кабели. Караваната потъна в мрак, с изключение на светлините на стоповете.

— Готови ли сте? — попита Гонзалес.

Шофьорът му махна с вдигнат нагоре палец.

— Тогава късмет и Бог да ви пази!

Карадайн помогна на Барбър да се изкатери в кабината, след това заобиколи откъм предницата и се качи на мястото на шофьора. Провери набързо уредите и инструментите, като поглеждаше в списъка, който бе закачен на стената зад гърба му. Сложи си колана и взе микрофона на радиостанцията, закачен на арматурното табло.

— Чувате ли ме отзад?

— Съвсем ясно — отговори Фортнъм.

— Чудесно.

Той остави микрофона на място и я погледна.

— Готова ли си?

Тя кимна.

— Тогава да тръгваме. — Първо освободи спирачката за паркиране, включи на скорост и отпусна леко съединителя. Камионът потрепери, а после бавно пое напред.

Барбър гледаше през прозореца виещия се пред тях сняг. Когато започнаха да потъват в необятния мрак, последното, което видя от база „Страх“, бяха тримата войници, Гонзалес, Марселин и Филипс, застанали до празната шейна с готови за стрелба оръжия, които ги гледаха как се отдалечават.