Зоната

4

През следващите два дни от север задуха мразовит вятър, който донесе ясно небе и ужасно ниски температури. На третия ден в 11:00 часа Маршал, Съли и Феръдей излязоха от базата и закрачиха по замръзналата равнина, която се простираше без край на юг от връх Страх. Сутринта беше съвършена и нито един облак не помрачаваше небесния купол от арктическо синьо. Вечно замръзналата земя под краката им беше твърда като бетон. Температурата беше около минус осемнадесет градуса по Целзий и ледникът поне временно беше спрял с ужасното си пукане и трясъци.

Внезапно мислите им бяха прекъснати от необикновено нисък тътен, странно приглушен от арктическия студ. На южния хоризонт се появи точка. Докато я наблюдаваха, тя бавно се превърна в хеликоптер, който летеше към тях.

Феръдей изпръхтя от неудоволствие.

— Все още мисля, че трябваше да изчакаме няколко дни. Защо трябваше веднага да се обаждаме?

— Такава беше уговорката — отговори Съли, оглеждайки приближаващия хеликоптер. — Ако се бяхме разтакавали, щяха да разберат.

Феръдей измърмори нещо, но очевидно не беше съгласен.

Съли му се смръщи.

— Казвал съм го и преди. Сключиш ли сделка с дявола, безсмислено е да се оплакваш от последствията.

Никой не отговори, защото просто нямаше нужда.

Университетът на Северен Масачузетс не се преструваше, че е първостепенно учебно заведение. Тъй като финансовите дарения бяха малко, управата му прибягна до сравнително нова тактика: осигуряваше финансирането на експедициите си от медийна компания в замяна на изключителни права и достъп до резултатите. Макар глобалното затопляне да не беше особен хит, то си оставаше актуално. „Тера Прайм“ финансира екипа, както беше направила с много други: един екип изучаваше медицината на местните жители в джунглите на Амазония, други разкопаваха вероятния гроб на крал Артур с надежда да се докопат до някакви научни резултати, които да си заслужава да бъдат разработени във филм. В продължение на седмици Маршал беше стискал палци с надеждата, че ще успеят да завършат изследванията си, без да привлекат внимание. Сега надеждата му беше унищожена.

Учените се струпаха един до друг и чакаха повече от минута, докато хеликоптерът се приближи, направи кръг над лагера и накрая кацна върху едно сравнително равно място на около петдесетина метра от тях с плющящи във въздуха витла. Пътническата врата се отвори и оттам изскочи жена, облечена в кожено яке и джинси. Дългата й черна коса се беше разпиляла по яката и леко се развяваше на вдигнатата от хеликоптера вихрушка. Беше слаба, може би на тридесетина години, и когато се обърна да вземе багажа си, Маршал видя добре оформено дупе.

— Привлекателна дяволица — измърмори той.

Жената вдигна чантите си и привеждайки се под витлата, тръгна към тях. Обърна се да махне с благодарност на пилота, а той отговори с вдигнат палец, след това даде газ, бързо се издигна и се стрелна на юг, бързайки да се върне там, откъдето бяха дошли.

Учените се приближиха, за да я посрещнат.

Съли свали ръкавицата си и бързо протегна ръка.

— Аз съм Джерард Съли — представи се той. — Климатолог и ръководител на екипа. Това са Евън Маршал и Райт Феръдей.

Жената се здрависа подред с всички. Маршал прецени ръкостискането й като кратко и делово.

— А аз съм Кери Екберг, изпълнителен продуцент на „Тера Прайм“. Поздравления за вашето удивително откритие.

Съли взе едната й чанта, а Маршал грабна другата.

— Продуцент? — повтори въпросително Съли. — Значи вие сте шефът?

Екберг се засмя.

— Не мисля. Ще откриете, че на снимачна площадка като тази, всеки, който носи тефтер с постановъчен план, е продуцент.

— Снимачна площадка? — измърмори Маршал.

— Във всеки случай за нас е такава — Тя се спря и внимателно се огледа наоколо, сякаш оценяваше драматургичното въздействие на пейзажа.

— Доста леко сте облечена за Федералната пустинна зона — подхвърли Маршал.

— Разбирам. Прекарвам по-голяма част от времето си в Савана, Джорджия. Най-студеното място, на което съм попадала досега, е Ню Йорк през февруари. Ще накарам екипа да докара нещо на „Маунтин Хардуер“11.

— Облечена или не, ти си най-красивото нещо, което се е случвало някога на тази база — продължи Съли.

Кери Екберг спря да оглежда околността, за да го стрелне с поглед, и очите й го огледаха от главата до краката. Тя не отговори, но се усмихна леко, сякаш този поглед й беше позволил да го прецени.

Съли се изчерви леко и се изкашля.

— Да тръгваме ли? Внимавай къде стъпваш, защото околността е осеяна със стари вулканични тръби.

Той тръгна напред и започна да обсъжда сутрешните проучвания с Феръдей. Екберг не беше началник и очевидно се оказа невъзприемчива за нескопосаната му свалка. Това беше достатъчно да сложи край на интереса му към нея. Екберг и Маршал оформиха ариергарда.

— Любопитно е това, което каза преди малко — започна Маршал, — че нашата експедиция е снимачна площадка.

— Не исках да прозвучи безчувствено. Очевидно за вас това е работно място. Просто при снимки като тези времето е най-важното нещо. Не разполагаме с много. Между другото, сигурна съм, че вашият екип иска да се махнем колкото може по-скоро. Това е моята работа: да ускоря работата.

— Да ускориш работата?

— Да огледам местата, където ще се снима, да изработя план. Всъщност да подготвя пъртина и щом продуцентът и талантът кацнат, пътят им да е вече прокаран.

В себе си Маршал беше изненадан от тези приказки: продуценти, таланти. И той като другите учени предполагаше, че „Тера Прайм“ ще изпрати един или най-много двама души. Единият да насочва камерата, а вторият от време на време да се изправя пред нея.

— Значи ти вършиш тежката работа по подготовката, а след това идват големите клечки и обират славата?

Екберг се засмя с ясен богат контраалт, който звънна над вечно замръзналата земя.

— Предполагам, че и така може да се каже.

Те стигнаха до контролно-пропускателния пункт, който отдавна не работеше, и Екберг се вторачи напред с нескривана изненада.

— Боже мили, изобщо нямах представа колко голямо е това място.

— А какво очакваше? — обади се Съли. — Иглута или двуместни палатки?

— Фактически по-голямата част от базата е разположена под земята — обясни Маршал, когато минаха през входа в оградата и поеха по бетонния плац. — Построили са я в естествена долина, използвайки предварително изработени секции, а празното място са напълнили със замръзнала пръст и пемза. По-голямата част от видимите постройки подслоняват механични или технически системи: електроцентрала, радарни куполи и други подобни. Архитектите са искали да намалят колкото може повече видимата част. Затова е построена в сянката на единствената планина наоколо.

— От колко време не се използва?

— Отдавна — отговори Маршал. — Почти петдесет години.

— Мили Боже, а кой я поддържа? Нали разбираш, за да работят тоалетните и така нататък.

— Правителството нарича това „минимална поддръжка на инсталациите“. Тук има малко отделение войници, които поддържат съоръженията в изправност. Трима души от Инженерния корпус на армията под командването на Гонзалес. По-точно сержант Гонзалес. Те поддържат генераторите и електрическата мрежа, работните процеси на отоплителната система, сменят крушките и следят равнището на водните резервоари. А в момента играят ролята на наши бавачки.

— Петдесет години — Екберг поклати глава. — Предполагам, затова не са имали нищо против да ни я дадат под наем.

Маршал кимна.

— Въпреки това чичо Сам не е особено щедър наемодател. Ние ще платим повече от 100 000 долара, за да подслоним снимачния екип само за една седмица.

— Тук цари голяма скъпотия — намеси се Съли.

Екберг отново се огледа.

— И войниците са задължени да стоят тук?

— Сменят се на шест месеца. Или поне пехотинците. На сержант Гонзалес изглежда му харесва тук.

Екберг поклати глава.

— Очевидно е човек, който бяга от нещо.

Минаха през тежките външни врати и влязоха в сборния район, после тръгнаха надолу по дългото помещение за аклиматизация с подредени от двете страни гардеробчета за парки и зимно оборудване. След това минаха през още една врата и влязоха в самата база. Макар база „Страх“ да беше мъртва от половин век, военната атмосфера си оставаше много силна: американски знамена, стоманени стени, прагматични решения. Върху избледняващите плакати по стените се четяха правилници и предупреждения срещу нарушения на сигурността. Широк коридор се простираше надясно и наляво от площадката след входа и изчезваше в неизвестното. Районите в непосредствена близост бяха добре осветени, но по-далечните места тънеха в мрак, пробиван от някое самотно островче светлина.

В далечния край на площадката зад стъклената предна стена на караулното седеше мъж във военна униформа, който четеше книга с меки корици.

Маршал видя как Екберг сбръчка нос.

— Съжалявам — каза той и се засмя, — на мен също ми отне седмица, докато свикна с миризмата. Кой би помислил, че арктическата база ще мирише на трюмна вода като боен кораб? Хайде да вървим да ви регистрираме.

Те пресякоха площадката и поеха към стъкленото гише на караулното.

— Тед — произнесе Маршал вместо поздрав.

Мъжът зад стъклото кимна и отговори:

— Д-р Маршал. — Той беше висок, младеещ, с късо подстригана рижа коса. На раменете му имаше нашивки на ефрейтор от инженерните войски.

— Това е Кери Екберг, която е пристигнала на разузнаване преди останалата част от екипа на документалния филм. — Маршал се обърна към Екберг: — Да ти представя Тед Филипс.

Филипс се загледа в жената със зле прикрит интерес.

— Едва тази сутрин получихме съобщението. Госпожице Екберг, моля да се подпишеш тук. — Той плъзна през отвора в долния край на стъклото дебела регистрационна книга.

Тя се подписа на посочения с чавка ред и я върна обратно. Филипс записа часа и датата, след това остави регистъра настрана.

— Ти ли ще я ориентираш из разрешените райони?

— Разчитай на мен — отговори Маршал.

Филипс кимна и след като стрелна още един поглед към Кери Екберг, отново насочи очи към книгата, която четеше. Съли поведе всички към близкото стълбище и групата започна да се спуска.

— Тук поне е топло — отбеляза Екберг.

— Само на горните етажи — обясни Съли. — Останалите се отопляват само колкото да не замръзнат.

— Какво искаше да каже с „разрешени райони“? — попита тя.

— В тази централна пететажна част от базата са били квартирите на офицерите и се е провеждала голяма част от подслушването и следенето — обясни Маршал. — Имаме пълен достъп до нея, не че някой е имал времето, а и желанието да я проучи основно. Имаме ограничен достъп до южното крило, където са складирани и се поддържат голяма част от компютрите. Военнослужещите живеят там, а ние имаме ограничен достъп до горните етажи. Нямаме позволение да влизаме в северното крило.

— Какво има там?

Маршал вдигна рамене.

— Нямам представа.

Излязоха в друг коридор, който беше по-добре осветен от горния. Покрай стените лежеше струпана разнородна стара екипировка, сякаш мястото е било изоставено много набързо. Тук имаше още гардеробчета и указателни табели, върху които стрелки упътваха към разнообразни инсталации: „Радарни изображения“, „Команден център“, „Записи и следене“. От двете страни на коридорите имаше врати с малки, защитени с метални решетки прозорчета. Те бяха обозначени не с имена, а с поредица букви и числа.

— Тук на равнище Б разположихме временните си лаборатории — обясни Съли, като махна с палец към вратите. — По-нататък са кухнята, офицерската столова и съвещателната зала, която превърнахме във временен район за почивка. Зад завоя на коридора са спалните помещения. За теб сме приготвили самостоятелна стая.

Екберг измърмори своите благодарности.

— Все още не разбирам кой изобщо би имал нужда от подобна база? — попита тя. — Имам предвид толкова далеч на север.

— Била е част от някогашната система за ранно предупреждение — обясни Маршал. — Чувала ли си някога за линията „Борови дървета“ или за изнесена напред линия за ранно предупреждение?

Екберг поклати глава.

— През 1949 г. Съветите взривили успешно атомна бомба. Това направо ни подлудило. Смятали сме, че ще им трябват поне още пет години, за да го направят. Тогава нашите тъпаци предсказали, че до пет години руснаците ще разполагат с достатъчно бомби, за да парализират Съединените щати. Затова започнало голямо свикване на набори, производство на самолети и оръжия, включително и разработване на Извънредна програма за разработка на изнесена напред система на териториална защита. Бреговете на Тихия и Атлантическия океан били добре защитени и тогава станало ясно, че основната заплаха ще се яви под формата на бомбардировачи, идващи откъм полюса. Но по онова време радарите били още съвсем примитивни. Не са можели да засичат летящи ниско самолети, нито обекти отвъд хоризонта.

— Затова е трябвало да приближат „очите“ си колкото може по-близо до врага?

— Точно така. След много умуване военните стигнали до общо заключение кои ще са трите най-вероятни маршрута, които руските бомбардировачи биха използвали в случай на нападение. Затова по тези маршрути изградили станции за ранно предупреждение, и то колкото се може по на север. Тази е една от тях. — Маршал поклати глава. — Смешното е, че по времето, когато е завършена, в края на петдесетте, тя вече била морално остаряла. Ракетите заместили самолетите като оръжейни системи за доставка на бомбите. Вече сме имали нужда от бърза и централизирана мрежа, която да се справи с този вид заплаха. Затова била изградена нова система, наречена СЕЙДЖ12, а тези бази били замразени.

Те завиха зад ъгъла и продължиха по друг коридор, който напомняше на казарма. Съли спря пред една от вратите, завъртя дръжката и я тласна да се отвори. Видя се спартанска стая с желязно легло, бюро, гардероб и огледало. По-рано сутринта Чен, дипломантът, беше обрал по-голямата част от прахоляка.

— Това е стаята ти — обяви Съли.

Екберг хвърли един бърз поглед вътре и кимна в знак на благодарност, докато Съли и Маршал оставяха чантите й на леглото.

— От Ню Йорк дотук е дълъг път — каза Съли — и ако си като нас, вероятно не си могла да спиш достатъчно по време на полета. Ако искаш да дремнеш или да се освежиш, моля, не се притеснявай. Душовете и тоалетните са надолу по коридора.

— Благодаря за предложението, но ще е по-добре веднага да се залавям за работа.

— Залавям за работа? — Съли я погледна объркано.

На Маршал му просветна.

— Искаш да кажеш, че трябва да го видиш?

— Разбира се! Нали за това съм тук. — Тя ги огледа. — Това е, ако нямате нищо против.

— Страхувам се, че имаме — отговори Съли. — През последните седмици са били забелязани няколко полярни мечки. А тези тръби от лава са крайно опасни. Но предполагам, че няма нищо лошо да го видиш отдалеч.

Екберг обмисли казаното и след това бавно кимна с глава.

— Благодаря.

— Евън ще те заведе горе. Нали си съгласен? А сега ме извинете, но трябва да довърша няколко опита. — След тези думи той й отправи бегла усмивка, кимна на Маршал, а след това се обърна и закрачи по посока на временните лаборатории.